Музикална история: „Smoke On The Water“ на „Deep Purple“

Малко са онези супер хитове в рок музиката, които са успели да постигнат такъв масов успех, какъвто има „Smoke On The Water“ в България, а и по света. Можем да си представим концерт на „Deep Purple“ без някой от другите им хитове, но не и без този. Нерядко „Smoke On The Water“ – в превод „Дим над водата“ – е закривала концертите на британските рок легенди. И днес дори не се замисляме, че тя е на половин век. Дори не подлагаме на съмнение поредното й завидно място в някоя класация за рок класики. Може би нейната проста блус схема от четири тона в началото, която е карала самия Ричи Блекмор да се срамува да я предложи на колегите си като част от поредния им албум, може би заради експресивния вокал на Йън Гилън, а вероятно и заради самата популярност на групата точно в този момент, песента наистина става визитка на цял един прохождащ музикален жанр. Днес я определят едновременно като хард рок и хеви метъл парче.

Преди да започна разказа, разбира се, отново трябва да кажа, че за текстовете в тази рубрика ползвам много източници и ще споменавам такива само в случаите, когато те могат да допълнят или изрично да потвърдят нещо спорно, писано по-долу. Спазвам и стандарта за писане на по-важните имена на кирилица и латиница.

Ето оригиналния текст и любителски български превод на „Smoke On The Water“ тук.

Историята на тази песен се е превърнала в легенда сред рок феновете. Абстрахирайки се от някои особени вариации в рок митологията, тук ще опитам да пресъздам цялата ситуация, стъпвайки на свидетелства. Впрочем, по един странен начин текстът на песента разказва тази история буквално, без алегории и метафори. В него няма нищо недоизказано, той е разказ за песента, въплътен в самата песен.

Предисторията

За да ви вкарам съвсем автентично в историята, ще ви пренеса на един концерт.


 

Датата е 4 декември 1971 година. Мястото е сцената на казино, намиращо се в Монтрьо, на брега на Женевското езеро, западна Швейцария. Групата е „The Mothers of Invention“ с лидер Франк Запа (Frank Zappa). Записът вероятно е от неофициално издадения албум Swiss Cheese/fire, част от тяхната бокс сет компилация „Beat the Boots!“, издадена през 1992 година, само година преди смъртта на Запа. Компилацията събира концерти от седем различни места по света.

По това време, тоест, началото на 70-те, Монтрьо създава своето име като средище на концертна дейност. . В същото това казино, открито още през 1881 година, между 1967 и 1971 година се провеждат първите издания на прочутия джаз фестивал в Монтрьо. В тези първи години на форума среща си дават артисти като Ела Фицджералд, Нина Симон, Бил Евънс. От началото на 70-те директорът и основател на фестивала Клод Нобс (1944 – 2010) решава да даде там сцена и за блус и рок музиканти. По онова време Франк Запа е млад и доста успешен композитор и мултиинструменталист, който прави експериментална музика, смесваща джаз, рок и блус елементи. Концертите му са доста лудешки, а публиката им е супер разностранна. Още по-разностранна е тя в нощните часове на четвърти декември в „Casino De Montreux“.

Концертът започва много добре, публиката се чувства приятно и се наслаждава на младата банда. В нея Джордж Дюк е на клавишните, Айслин Дъмбар – на барабаните, Джим Понс – на баскитарата, Йън Ъндърууд свири на клавишни и на саксофон, а певци са Марк Уолман и Хауард Кайлан, известни като Flo and Eddie. Според някои източници на синтезатора е бил не Джордж Дюк, а Дон Престън. Но това не е от особено значение. Самият Франк е автор на песните и свири на всякакви инструменти- клавишни, ударни и най-вече струнни. След като изнасят почти час и половина програма, Франк и момчетата засвирват парчето „King Kong“.

 

Публиката е във върхов възторг от китарните рифове и от звуците на синтезатора.

Но нека за миг да ги оставим и да се пренесем в отсрещната сграда, хотел „Европа“. Оттам се вижда и чува всичко, което става в казиното. Във въпросния хотел са се настанили петимата от Deep Purple: Ричи Блекмор (Ritchie Blackmore) – китара, Роджър Глоувър (Roger Glover) – бас, Йън Пейс (Ian Paice) – барабани, Джон Лорд (Jon Lord) (1941 – 2012) – клавишни и Йън Гилън (Ian Gillan) – вокали, заедно с антуража си от студиен персонал. Защо са там, а не в родната Англия, ще се запитате. Ами защото вече са събрали материал за нов албум и смятат да го запишат. И понеже са ги посъветвали да не го правят във Великобритания, тъй като там данъците и наемите на помещения ще са твърде високи, те избират Швейцария. Почти всички мелодии са вече написани, докато пътуват през септември и октомври за последните концерти от турнето, представящо наскоро издадения им албум „Fireball“. През октомври на Гилън му откриват Хепатит. Това отменя предвиждано турне в САЩ и дава едномесечна почивка на групата. Преди това не са спирали да пътуват повече от две години из целия свят.

Та в началото на декември те резервират стаи в хотел „Европа“ и наемат камион с мобилно студио от „The Rolling Stones“. Те познават добре Монтрьо. Там са били през май същата година, когато са се запознали с местния промоутър Клод Нобс. Даже са си говорили, че с цел да намалят разходите по записите, биха могли да изнесат концерт в казиното, а материала от него да го вкарат в новия си албум.

И така, екипът решава да постави част от оборудването в коридор между помещенията на комплекса, а залата му за концерти също да се използва. Предвидено е записите да започнат на пети декември, ден след концерта на Запа, когато комплексът затваря врати за няколко месеца, докато мине зимния период. При пристигането си момчетата не бързат да разтоварват оборудването и предвиждат това да стане на следващия ден, пети декември, за да няма недоразумения и да е свободен теренът. Вечерта на четвърти декември те влизат в бар-ресторанта на хотела, за да хапнат и да планират следващия си ден.

Но да се върнем в казиното. Там оставихме „The Mothers of Invention“ да свирят „King Kong“. Докато върви едно от експлозивните сола на синтезатор в парчето, някакъв откачен тип в дъното на залата вади сигнален пистолет и стреля в луксозния таван, където е изградено декоративно ратаново покритие. Ратанът е лесно запалим материал и веднага лумва огън. Първоначално музикантите не разбират, понеже е в другия край на помещението, но организаторите ги предупреждават и Франк казва на публиката, че има пожар, но никой да не се паникьосва. Музикантите бързо събират по-леките си инструменти, стреснати от пожара, който се разраства с всяка изминала минута. Организаторът на събитието Клод Нобс, вместо да гаси вече неспасяемия пожар, се втурва, за да помогне на скочилите в езерото хора. Те вече сами са счупили стъклените прегради. Той слиза и в мазето, където открива и извежда група хора. Музикантите не са засегнати, тъй като изстрелът, а съответно и първите поражения от пожара, както вече казах, са от другия край на залата. При излизането си те нямат време да изнесат двата нови синтезатора на Франк и озвучителната техника на обща стойност 320 хиляди долара в днешна валута, ако се доверим на някои косвени източници. За броени минути не само залата, но и целия развлекателен комплекс на казиното изгаря до основи, включително и студийното помещение, което е щяло да се ползва от групата. Гъст черен дим, разнасян от планинските ветрове, се издига и се разстила като воал над водите на Женевското езеро Леман, задържайки се повече от ден. Както се досещате, гледката от прозорците на бар-ресторанта на отсрещния хотел е смразяваща. Събудени от шума, всички посетители на хотела наблюдават случващото се.

Виждайки още в началото, че хора бягат от залата, Роджър Глоувър, басистът на „Deep Purple“ разбира, че става нещо нередно и отива да провери. Влизайки във вече горящата зала, за миг се доближава до новите синтезатори на Франк, за да ги разгледа отблизо и да им се възхити, преди да станат жертва на огъня. После, подгонен от пожара, и той напуска бързо мястото. Връща се в ресторанта на хотел „Европа“, където останалите членове на групата и техния персонал продължават да гледат през прозорците.

За щастие, нито един човек не загива благодарение на добре организираната евакуация. По-късно Роджър Глоувър казва:

„Това е най-големият пожар, който съм виждал в живота си. Това беше огромна сграда. Помня, че първоначално имаше малко паника, защото не изглеждаше, че ще стане голям пожар. Но когато пламъците обхванаха сградата, тя избухна като фойерверк.“

Из книгата Bang Your Head на David Konow, разказваща историята на хеви метъла 

За пожара разказва и Франк Запа в интервю за френска телевизия.

 

Стрелялият със сигнален пистолет така и не е открит. Полицията е заподозряла някакъв бежанец от Чехословакия, но той бързо избягал от Швейцария и нямали възможност да го заловят и разпитат.

Още на следващия ден Клод Нобс помага на „Deep Purple“ да намерят ново помещение, където да продължат записите си. В интервюта той твърди, че от малък мечтаел да стане китарист, но не му провървяло в това и в крайна сметка решил да организира фестивал. Той казва още, че ярко си спомня нощта на инцидента. Нобс бързо урежда с администрацията на градския театър „павилион“, намиращ се в централната част на Монтрьо, да позволи временно той да стане място за записите. Още същия следобед цялото оборудване на групата е транспортирано и се разтоварва там, а до вечерта е настроено. Записите започват късно вечерта, но понеже музикантите постоянно опитват да подобряват звука, минава полунощ. Въпреки късните часове, записът на новата мелодия за бъдещия хит е в ход, независимо, че още е без текст.

Тук трябва да кажем, че освен дестинация за джаз фестивала, Монтрьо по принцип е град, основно посещаван за спа туризъм. Това е тиха и много скъпа за посещаване дестинация, където идва отбрано общество от цяла Европа. Жителите му, по онова време 20 000, са хора, свикнали на спокойствие, а и туристите, дошли от големите градове да си починат на тишина, са настроени по този начин. Джаз фестивалът , който е летен, три дни в годината е и е по-отдалечен от жилищната част, не пречел никому, всички знаели за него. Обаче тези силни китари и барабани насред притихналия жилищен квартал и извън силния туристически сезон идват малко в повече. Хора веднага звънят в полицията, за да се оплачат. Полицейски отряд пристига и започва да хлопа по вратите. Екипът, който е ангажиран да осигури пълна тишина, за да може записите да се проведат нормално, е обезпокоен. Полицията влиза и нарежда на групата да ограничи записите си само в дневни часове. Това е посрещнато с недоволство от членовете на групата и те молят Нобс да намери друго помещение. Тази задача обаче в такова малко градче се оказва доста трудна. Минават пет-шест дни, в които музикантите чакат разрешение на въпроса.

Както свидетелства басистът Роджър Глоувър, тъкмо по това време той се събужда една сутрин, чувайки се да изрича на глас фразата „Smoke On The Water“. Още същия ден той споделя с Йън Гилън, че това заглавие му се струва подходящо за песента, записана съвсем наскоро. Вариациите в рок митологията твърдят, че Гилън го е чул още докато изрича думите насън, но нека да разчитаме на по-достоверни източници. Впоследствие групата се отказва от идеята за такова заглавие. Гилън го намира за неподходящо, понеже по някакъв начин има асоциация с наркотици. Но постепенно около заглавието изкристализира и целия текст, плюс развитието на мелодията. Тук пак се намесва легендата, за да напомни, че след като се сетил за идеята на Глоувър, Гилън написал заглавието на песента върху салфетка, докато си закусвал в ресторанта. Но дали е било така или не, няма как да знаем. Знаем със сигурност, че дълго време парчето е било с работно заглавие „Title NR. 1“, което обяснява защо по-късно е поставено като първо в страна Б на албума „Machine Head“.

Началният китарен риф е композиран, докато Ричи Блекмор импровизира с Йън Пейс. Това ясно проличава и при слушането на песента, тъй като китарата открива, след това влизат ударните, заедно с Хамънд органа на Лорд, а по-нататък вече се чува и бас линията на Глоувър. Глоувър свири на електрик бас, а Хамънд органа на Джон Лорд минава през усилвател „Маршъл“, за да се приближи до по-твърдия китарен звук. Ричи Блекмор свири на китара „Fender Stratocaster“. Текстът е почти изцяло написан от вокалиста Йън Гилън. Той разказва за всичко, описано по-горе.

Някои хора твърдят, че началната тема е открадната от композицията „Marie Quiet“, изпълнявана от бразилската певица Аструд Жилберту в албума ѝ „Look At The Rainbow“ от 1966 година и написана година по-рано от друг бразилец – Карлос Лира. Прилика има, разбира се, макар че аз не намирам връзка между двете. Обяснението ми е, че при такава проста мелодия, вероятността да прилича на нещо друго винаги е голяма.

 

Други твърдят, че прилича на композиция на Бил Евънс. Самият Блекмор, запитан при снимките за документалния филм за албума „Machine Head“ от поредицата „Classic Albums“, казва, че ако някой търси прилики, може да ги намери дори и с въведението на петата симфония от Бетовен и шеговито добавя, че му дължи много пари.. Разбира се, той визира тъкмо това, че въведението на симфонията е от четири тона, колкото е и неговото. По онова време Блекмор е вдъхновен от класическата, най-вече ренесансовата музика, след като през 1971 година гледа програма на BBC, наречена „Съпругите на Хенри VIII“.

Неволите на Франк

Докато „Deep Purple“ чакат да се намери по-добро място за записите им, на Франк Запа му се налага да наеме нова техника и да продължи планираната си обиколка из Европа, тъй като има отдавна предвидени концерти. По-малко от седмица след инцидента в казиното в Монтрьо, на 10 декември той и групата му изнасят концерт в „Rainbow Theatre“ в Лондон. Там пък в публиката е някой си Тревър Чарлс Хоуел, млад фен на Франк, отишъл на събитието с приятелката си. Докато си седи човекът и слуша групата, започва да му се струва, че Франк Запа се заглежда в приятелката му. По-скоро се случва обратното, както някои свидетели твърдят. Но ревността пуска корени в съзнанието на младежа. По време на бисовете в края на концерта, докато групата изпълнява хитът на „The Beatles“ „I Wanna Hold Your Hand“ като жест към британските си фенове, между които и екзалтираната му приятелка, Тревър, тласкан от силна ревност, остро влиза на сцената и удря силно с юмрук Франк в гърба. Заварен напълно неподготвен, Франк инстинктивно се хваща за крака, за да запази равновесие, но въпреки това полита от близо четири метра височина и пада с главата надолу върху бетонния под на оркестрината. При удара главата му притиска рамото и шията му се извива под странен ъгъл. И за да бъде още по-зрелищна картината, при падането си Франк повлича голяма тонколона, която се събаря върху главата му. Той сам не помни това, защото веднага губи съзнание. В резултат на всичко това, Запа Получава десетки контузии по главата, гърба и единия крак, а счупва и ребро. Ранява си и ларингса, с което за цял живот губи част от гласа си. В първите минути колегите му мислят, че е умрял. Настава смут както в залата, така и на улицата, където са се събрали фенове, за които е нямало свободни места вътре. Тревър се опитва да избяга през публиката, но няколко момчета го улавят и го завличат зад кулисите, докато дойде полицията.

Музикалните среди са потресени от случилото се. Малко след това бандата се разпада. След инцидента, 24-годишният Тревър признава вината си, казвайки, че не си е заслужавало да дава толкова много пари за този концерт. Човекът е най-обикновен работник. Осъден е за нанасяне на тежка телесна повреда и излежава една година затвор, като плаща и парична гаранция. А Франк е приет в местната болница. После е преместван в други болници, където лежи общо месец и половина. След това в продължение на половин година той се движи с инвалидна количка. Чак през септември 1972 година подновява концертната си дейност. В резултат на счупванията, единият му крак се скъсява, което пък му причинява ужасно силни болки в гърба при продължително стоене. Движи се с шина на крака и в предстоящите месеци видимо накуцва по сцената. По-късно Франк разказва, че в злополучната вечер изобщо не е имал зрителен контакт с публиката, тъй като бил обърнат с лице към сцената и прожекторът светел в очите му. Затова не само, че не гледал приятелката на онзи луд, но и не е видял и налитащия отзад Тревър и е бил неподготвен за удара му. Историята е разказана много подробно както в книгата „The Real Frank Zappa book“, така и в биографията на Запа от Майкъл Грей и документалния филм за него „Miles“.

Но животът на Франк Запа е богат на такива истории. Нека се върнем на основния ни разказ.

Хитът

Докато траят приключенията на Франк Запа, дните за чакане изтичат. Нобс съобщава на екипа на „Deep Purple“, че е уредил записите им да станат в гранд хотела, който се намира в покрайнините на града и по това време на годината е празен. Става дума за декември, а зимните месеци там са с алпийски температури. Отивайки в хотела, групата установява, че мястото никога не е ползвано за запис и ще са нужни известни реконструкции. Избират един Т-образен коридор в приземния етаж на хотела. Наемат дърводелец, който да изгради преграда между фоайето и коридора, а след това облицоват преградата с парчета от матраци. За по-творческа атмосфера, в коридора се слагат и червени светлини. Затова и в песента се пее за няколко легла и лампи. Камионът със студийното оборудване е паркиран близо до коридора, точно пред главния вход, а няколко кабели са опънати и прокарани през прозорците в стаята. Налагало се да пробиват проходи през балкони на прилежащи помещения, понеже нямало как кабелите да минават през входа на фоайето. За да чуят какво са записали, музикантите трябвало да излизат от камиона, да минават през няколко спални и балкони, за да достигнат до така устроената контролна зала. Понеже това е голямо усложнение и отнема много време, техниците създават така наречената затворена телевизионна система (Closed-Circuit Television). Тя позволява музикантите и звукоинженерите да се чуват, а също и всички във вътрешното помещение да виждат музикантите.

И тъй, в това импровизирано студио е записан един от най-великите албуми за всички времена, а началото е „Smoke On The Water“. В крайна сметка, само тя частично е записана в театър „Павилион“. Останалото е записвано в хотела. Инструменталните части са записвани в обособения коридор. Единствено Йън Пейс записва барабаните в друг коридор, свързан с помещението, понеже там ехото му харесва повече. Вокалите са наслагвани един върху друг.

Предлагам запис от обработка на „Smoke On The Water“, правена от Роджър Глоувър през 1997 година, включваща и писти от оригиналния запис, невключени в първоначалното му издание. Това е и най-дългата версия на песента.

 

По-подробно за самия албум „Machine Head“ ще говоря в друг материал. Тук е важно да кажа, че той е записан буквално за три седмици и е издаден март 1972 година, като в знак на благодарност е посветен на Клод Нобс. В текста на „Smoke On The Water“ той е наричан „Funky Claude“. Ето какво свидетелства той самият:

Клод Нобс: „Един ден те бяха у нас на вечеря и казаха: „Клод, направихме ти малка изненада, но няма да бъде в албума. Една мелодия, наречена „Дим над водата“.“ Изслушах я. Отвърнах: „Вие сте луди! Това ще бъде нещо страхотно!“ Те казаха: „О, ако го вярваш, ще я включим в албума“. Всъщност песента е много точно описание на пожара в казиното. На Франк Запа, който извежда хлапетата от казиното. И всяка подробност в песента е истина… В средата на песента се пее:
„Фънки Клод извеждаше хората от сградата“ и наистина, когато срещам рок музиканти, те все още казват: „О, ето идва Фънки Клод!“

Снимка на горящото казино става част от изображенията върху обложката на албума.

Първите концерти за популяризиране на „Machine Head“ са… Къде мислите? В „Rainbow Theatre“ в Лондон, онова злополучно място, където Тревър Хоуел бутна Франк Запа от сцената. В това съвпадение няма нищо с умисъл, както предполагат някои любители на митове, просто тази сцена е една от най-популярните за рок музика по това време.

От „Deep Purple“ не вярват, че „Smoke On The Water“ ще стане хит. Даже сами някак си не я харесват особено. Те възлагат комерсиален успех на друга песен, „Never Before“, но тя не е припозната до такава степен от феновете. Групата издава „Machine Head“ през 1972 г., а „Smoke On The Water“ излиза като сингъл чак на 1 май 1973 година. Решението да се издаде като сингъл идва след голямата популярност, която придобива през април, когато групата издава концертния албум „Made In Japan“ със записи от Осака.

Сингълът е скъсен с две минути вариант на версията от албума. Той продава над два милиона копия. Всички в групата са отбелязани като автори. От Б страна на малката плоча е концертна версия от вече споменатото турне на групата в Япония през август 1972 година. Тази версия е и най-близко до оригинала, защото я свирят буквално осем месеца след нейното записване и в същия състав.

 

Веднага песента става четвърта в американския чарт за поп сингли на „Billboard“. Достига до Втора позиция в канадския чарт „RPM“ и има добри изяви в европейските класации. Така тя спомага за изкачване и на „Machine Head“ в класациите за албуми.

В едно интервю Роджър Глоувър твърди, че макар тази песен да е може би най-значима за групата и да се иска на всеки концерт, често тя им е доста досадна за свирене и приятното идва от емоцията на публиката, която пее с тях „Smoke on the water, fire in the sky“.

Песента има стотици кавърверсии. Сред групите, които са я правили в своя обработка, са „Iron Maiden“, „Metallica“, „Dream Theater“, „Santana“ и много други. Едни са я записвали в студио, други са я правили само на репетиции или в концерти, трети са ползвали само началния риф при някои китарни сола… И учудващото е, че групите, които са я претворявали, са от всички видове и поджанрове на рока – от хард и блус рок, през траш метъл, до прогресив и арт рок. Влиянието на песента върху рок сцената е представено и в документалния филм „The Making Of Smoke On The Water“.

 

Днес, на брега на Женевското езеро, съвсем близо до реконструираното казино на Монтрьо, което все още е един от обектите на местния джаз фестивал, се издига малък паметник, посветен на Клод Нобс и на песента „Smoke On The Water“. Там има скулптура и голям метален стълб, покрит с изкуствен бръшлян, изобразяващ нотите от началния риф на песента. И макар за рок туристите този паметник да не успява да съперничи на бронзовата статуя на Фреди Меркюри, която също се намира на брега на езерото от 1996 година насам, все пак той е свидетелство за един исторически момент в рок музиката.

В реконструираното казино, на балюстрадата срещу игралната зала, също са изобразени нотите на песента.

Постиженията на „Smoke On The Water“ са много разнообразни. Ето някои от тях.

През 2004 година песента влиза под номер 436 в класацията на списание „Rolling Stone“ „500-те най-велики песни на всички времена“.

През 2005 година е Под номер 37 в класацията „40 най-велики метъл песни“ на „VH1“. Четири години по-късно, в една по-разширена класация на телевизията – „Стоте най-велики хард рок песни“, достига до 11 място. Класирана е под номер 4 в класацията на списание „Total Guitar“ за най-добрите китарни рифове, както и под номер 12 в списъка на списание „Q“ за стоте най-добри китарни песни.

През 2008 година се провежда проучване сред учениците в лондонските училища за това кой е най-известния китарен риф и „Smoke On The Water“ е класирана на първо място.

А особено интересна е статистиката за рекорди на Гинес за най-много хора, които едновременно свирят с китари „Smoke On The Water“. Рекордът е поставен за пръв път във Ванкувър през 1994 година от 1322 китаристи. След това през 2007 година в Канзас сити подобряват рекорда с 1721 човека, но радостта им трае 20 дни, понеже в Германия успяват да се съберат 1800 души. Има и още няколко опита за подобряване, но с други песни. За да вдъхнови още повече хора да се съберат, Ричи Блекмор приема поканата да участва във фестивал във Вроцлав, Полша, където на първи май 2009 година рекордът тотално надвишава всичко до момента със своите 6346 китари, свирещи едновременно с „Deep Purple“, които пък са с китарист Стийв Морс.

Развитие след оригинала

Още през 1973 година, когато Глоувър и Гилън напускат „Deep Purple“, песента прозвучава различно с привлечените нови музиканти. Вокалисти вече са Глен Хюз и Дейвид Ковърдейл, които си делят куплетите и пеят припевите на два гласа. Те са обаче друг тип гласове и изцяло променят звученето.

 

Тази песен я има записана в десетки концертни албуми на „Deep Purple“. Може би това е една от групите с най-много официално издадени концерти. Ако причислим и неофициално разпространените, цифрата на документирани концертни версии ще стане няколкостотин. Затова и песента има огромно разнообразие от концертни версии.

Искам да ви покажа един запис от 1999 година, където китарист е Стийв Морс. Той има много различен маниер на свирене от Блекмор. Блекмор прави характерно дръпване на пръста от струните след всеки по-дълъг акорд, което може ясно да се чуе в оригинала. А Морс го свири много по-различно. Ето записа от Австралия, започващ със соло на Морс, построено върху популярни мелодии.

 

Стийв Морс: „При мелодия като „Smoke On The Water“, която не съм писал, се опитвам да намеря баланса между почит, уважение и оригиналност. Така, да речем, на
солото, аз го разхождам малко и го правя по моя си начин и след това пак го доближавам към оригинала и го завършвам с пасаж, разпознаваем от всички. Това е най-голямата промяна, която мога да предложа на някого да направи, защото спомените за песента живеят в паметта на хората.“

Всеки от членовете на групата е пренасял песента в свои проекти. Ричи Блекмор многократно я включва в свои турнета със следващата си група „Rainbow“.

 

Той я свири и в няколко сборни формации, които по различни поводи представят тази песен. Показателен пример е „Rock Aid Armenia“ през 1989 година, по повод благотворителна проява в подкрепа на пострадалите след земетресението в Армения.

Самият Йън Гилън, до връщането си в „Deep Purple“ през 1984 година, прави няколко версии с другите си банди.

 

В свои проекти са я изпълнявали и бъдещи членове на групата като Глен Хюз, Дейвид Ковърдейл и Дон Еъри.

За финал

Като завършек на темата искам да ви представя своята най-любима версия на „Smoke On The Water“. Дълго преди да я чуя не съм изпитвал особено отношение към песента. За пръв път чух тази концертна версия през 2009 година, когато моят приятел Пламен Толев – Берти, който твърде млад напусна този свят, ми подари цялата дискография на групата, записана на CD. Той бе голям фен на „Deep Purple“, макар и на периода им с Хюз и Ковърдейл. Та в тази дискография намерих за пръв път концерта с Лондонската филхармония, проведен в Роял Албърт Хол през 2000 година. Там „Smoke On The Water“ е в аранжимент за симфоничен оркестър. Съставът не е същият, какъвто е през 1972 година, но пък си имат и още един вокалист, Рони Джеймс Дио, който изпълнява втория куплет. Може би китарата на Стийв Морс в този запис не е особено в мой стил, но като цяло този концертен запис носи много емоционален заряд.

 

През 2010 година, малко след като се запознах с историята и музиката на „Deep Purple“, срещнах още един голям фен на групата – оперният певец Юлиян Константинов. Ако се вярва на думите му, едва ли има човек в България, който да е по-запознат от него с историята на групата. Той пръв ми разказа как се е появила песента и това ме подтикна да я проуча повече един ден. Ето че споделих този момент с вас!

Специални благодарности на Станислав Хвърчилков и Радостина Кулишева, за помощта в преводите на материали, също и на хората, насочили ме към тях – Ники Томов и Лора Касабова. Благодаря за търпението и отдадеността!