Световни музикални истории: Мюзикълът „Коса“

„Коса“ е един от най-популярните американски мюзикъли от миналия век. Историята, пресъздаваща хипи движението в САщ по един нов и интересен начин, си извоюва трайно място в киното и вдъхнови много творци, които по-късно го претвориха в различни форми по целия свят. Едно от най-големите богатства на „Коса“ е неговата музика, която е неделима част от културния код на Америка и на света. Посвещавам тази статия на всички, които обичат старата филмова музика и ви пожелавам приятно изживяване!

Избрах да започнем с една жизнерадостна песен от филмовата адаптация на мюзикъла.

 

Мюзикълът

Всичко започва в средата на 60-те, а може би и още по-рано. Автор на музиката към филма е Galt MacDermot (Галт Макдермът). Цялото му име е Arthur Terence Galt MacDermot (Артър Терънс Галт Макдермът). Той се ражда в Монреал, Канада. След като завършва колеж в родната си страна, той заминава да учи музика в университета в Кейптаун, Южна Африка. Оттам се връща с бакалавърска степен и със съпруга на име Марлене Брюнзел – кларинетистка с нидерландски корени. С нея той има дълъг брак, допълнен от пет деца. Африканската музика става важен обект на интерес за младия автор и докато развива свиренето си на пиано, той композира и първите неща под африканско влияние. Музикантът печели награда „Грами“ с песента „African Waltz“ от 1960 година. Тя става част от едноименния албум на саксофониста Cannonball Adderley (Кенънбол Адърли). През 1964 година Макдермът се мести да живее в Ню Йорк и активно започва да пише театрална и филмова музика. Така стигаме до 1966 година, когато джаз критикът и музикален издател Nat Shapiro (Нат Шапиро) го запознава с актьорите Gerome Ragni (Джером Рагни) и Jim Rado (Джим Радо). Още от края на 1964 година двамата приятели замислят мюзикъл и започват да работят по текстовете му. Усилията им са да пренесат там реалното усещане за епохата. Вдъхновение черпят от улиците и хипи районите на Ню Йорк. Двама от основните герои са автобиографични, като войникът Клод е по идея на Радо, а Бергер, водачът на хипи общността, е замислен от Рагни. По същото време в пресата гъмжи от статии за ученици, гонени от училище, заради дългите коси и принадлежността им към зараждащото се хипи движение, обявяващо се срещу войната във Виетнам. На този фон, в средата на 1965 година, разхождайки се в един музей, двамата виждат картина, озаглавена „Коса“. На нея е изобразен поп певеца Jim Dine (Джим Дайн), а до него гребен и отрязан кичур коса. Дългите коси символизират много неща за хипитата. Те отразяват не само бунта срещу войната, където косата се подстригва като знак за встъпване в служба. Дългата коса е едновременно символ на равенството между мъжете и жените и на свободата на изразяване на половата идентичност. Тя е и признак за нещо натурално, дадено от природата и пуснато да расте свободно.

Когато среща Радо и Рагни, Макдермът никога не е чувал за хипита и има коренно различен живот от тях. Носи къса коса, женен е, има четири деца и живее в Статън Айлънд, а не в Гринуич Вилидж, сборното място на такива младежи. Въпреки различията си, тримата работят отлично заедно. Макдермът пише първата музика за три седмици. Сред тези първи произведения са и „Aquarius“ и „Let The Sunshine In“. Ето как горе-долу звучат те в своя начален вид.

Мюзикълът е отхвърлен за представяне в Бродуей и почти година се играе в по-малки нюйоркски театри, наричани с общото име „Off-Broadway“, както и в нощния клуб „The Cheetah“ в Ню Йорк, получавайки негативни отзиви от консервативната критика. През 1968 година е нает нов режисьор, включени са още импровизации, а музикалната част е разширена. Премиерата на обновения мюзикъл е на 29 април 1968 година в „Biltmore Theatre“ в Ню Йорк. Радо и Рагни изиграват мъжките главни роли – на Клод и Бергер, а „Aquarius“ е изпята от Ronnie Dyson (Рони Дайсън). 



Ето и версията на „Let The Sunshine In“, отново от оригиналния състав.



 

„Коса“ не взима награда „Tony“ заради съдебен спор, а критиката още не го приема, но публиката го обиква и продуцентите го пускат едновременно на девет места в САЩ. Това е рекорд за времето си при първа година на мюзикъл. Скоро след това е направен и за лондонска сцена, а оттам насетне започват и десетките адаптации за други държави. Сърбия е първата по-близка до България страна, където е адаптиран през 1969 година. Мюзикълът е записван в студио от десетки състави през годините, което го прави най-успешният в историята, а песните в него – най-изпълняваните измежду писаните за Бродуей.

Мюзикълът не е протичал гладко навсякъде. На места има протести от църковни групи, смятащи, че той развращава младите хора. Известен е случай в Минесота, където местен свещеник пуска осемнайсет бели мишки във фоайето на театъра с надеждата, че те ще уплашат и разгонят зрителите. В друг щат бомба гръмва в близост до театър и чупи витрини и прозорци на съседни сгради. В Англия цензурата в театъра е доста сурова по отношение на езика и облеклото на актьорите и мюзикълът става причина за приемане на по-гъвкаво законодателство по отношение на свободата на изразяване. Мюзикълът скандализира публиката с много неща, включително с нецензурни думи, свободно говорене за незаконни наркотици и секс, както и с гола сцена. В допълнение има пасаж, показващ неуважение към американското знаме. Колкото и далеч да е от днешната рок музика, това е първият рок мюзикъл, замислен за такава публика, и той се отличава с допускането на артисти от различни раси, както и с това, че кани публиката да се присъедини към тях на сцената при финала. Една трета от актьорския състав е от цветнокожи, като почти през цялото време те са равнопоставени на белите, а не са слуги или роби, както в дотогавашните мюзикъли. Едва скоро преди това, през 1967 година, в САЩ е отменена забраната за междурасови бракове.

„Коса“ разказва за група политически активни дългокоси хипита, водещи бохемски начин на живот в покрайнините на Ню Йорк, и бунтуващи се срещу военната повинност във Виетнам. Те се наричат „The Tribe“ („Племето“). Бергер и Шийла са сред главните действащи лица в общността. Младият войник Клод Хупър Буковски попада на тях на път за мястото, където е позиционирана неговата военна част.

Записът с оригиналния състав за Бродуей печели „Грами“ за най-добра музика, изпълнена от оригинален актьорски състав, а до края на 1969 година продава близо три милиона копия и за 13 седмици е номер едно в класацията за албуми „Billboard 200“. На следващата година той достига номер 2 в Австралия. Всичко това става причина и Библиотеката на Конгреса на САЩ да го причисли към списъка си с културни достижения от национално значение. Списание „Rolling Stone“ пише през 1968 година, че мюзикълът успява да направи така, че по-възрастната публика да навакса, учейки повече за младото поколение в САЩ. Същевременно той успява да помогне и на младежите да преосмислят тогавашното време. Всичко това сближава двете поколения.

Песни от Hair са записани от множество изпълнители, включително Shirley Bassey (Шърли Беси), Barbra Streisand (Барбара Стрейзънд), Diana Ross (Даяна Рос) и Liza Minnelli (Лайза Минели). За мюзикъла са написани общо 51 песни, от които на сцена се изпълняват максимум 32. За сравнение, В повечето му конкуренти от онзи период има до десет музикални композиции. Три хита от „Коса“ последователно стават номер едно в класациите. Това са „Aquarius/Let The Sunshine In“ във варианта на „5^th Dimension“, „Good Morning Starshine“, изпята от Oliver )(Оливър), превзела трета позиция, както и версията на „Easy to Be Hard“ от „Three Dog Night“ („Три Дог Найт“), добрала се до номер 4.

 

Успех има и заглавната „Hair“, достигнала до номер 2. Друг кавър от мюзикъла става популярен в Англия и това е пак микс от две песни в една – „Ain’t Got No — I Got Life“ на Nina Simone (Нина Симон).

„Aquarius“ открива мюзикъла. Неслучайно я споменавахме вече неколкократно и тепърва ще се спираме още върху нея. Това е песента, която хипи групата пее, докато Клод стои в центъра и мисли върху това, че е призован да тръгне към най-близката военна част, която ще се отправи към Виетнам. Във филма младежът не е от Ню Йорк и още не е част от общността, а се присъединява към нея, скитайки из града. В припева на „Aquarius“ младежите пеят, че е настъпила „Ерата на Водолея“ (Edge Of Aquarius). Хипи движението, като част от контракултурата през 60-те години в САЩ, е бунтарски настроено срещу ценностите на средната класа и конформизма от 50-те. Според хипитата с 60-те години идва нова епоха – Ерата на Водолея, в която ще настъпи мир и разбирателство. Тя ще е време на просветление, в което хората от цялата планета ще преосмислят живота си и ще се обединят в общо братство. Около това кога започва тази Ера на Водолея има много дискусии. Продължителността й е 2160 години и се характеризира с изместване на пролетното равноденствие под различен знак. Водолеят е символ на обединението и се управлява от Уран. Различните астрологични изчисления дават и различни отговори кога започва нейната ера. Колебанията варират от време преди 600 години до момент след хиляда години. Различни духовни учители, включително и българинът Петър Дънов, определят конкретни дни и години за начало на Ерата на Водолея. Хипи движението, което е доста повлияно от окултни идеи, възприема, че тя настъпва през 60-те. Може би конкретният повод е поредното предсказание за началото на тази ера, направено от агностика Samael Aun Weor (Самаел Аун Веор) за 1962 година. Ерата на Водолея се превръща в един от културните кодове на хипи движението. Ненадминатият по мащаби фестивал в Уудсток от 1969 година е под мотото „An Aquarian Exposition“ („Изложение на Водолея“). В първия куплет на „Aquarius“ се пее:

„When the moon is in the Seventh House („Когато Луната е в седми дом“)
And Jupiter aligns with Mars („и Юпитер се изравни с Марс,“)

Then peace will guide the planets („тогава мирът ще води планетите“)
And love will steer the stars.“ („и любовта ще направлява звездите.“)

Някои астролози твърдят, че това е безсмислица, защото Луната е в седми дом по веднъж дневно, а Юпитер се изравнява с Марс по няколко пъти в годината, образувайки т. нар. междупланетарен аспект. В астрологията домовете са дванайсет и са разположени в кръг съобразно 24-часовата обиколка на Земята около оста й. С други думи, Земята се намира във всеки от дванадесетте дома по два часа в денонощието. Принципът е сходен с този на зодиака, който също е кръг, делящ се на дванайсет месеца от целогодишната обиколка на Земята около Слънцето. При седмия дом, наричан от астролозите „дом на отношенията“, акцент е връзката на всеки с другия, с когото се обединява, за да постигнат нещо заедно. Същевременно Юпитер символизира успеха и самоусъвършенстването, а Марс е планетата на прогреса, творческия потенциал и стремежа за победа. Така стихът ни казва, че когато осветим нещата, обединяващи ни в общи цели, и съединим успеха със стремежа към неговото постигане, тогава идва епоха на всеобщо щастие и това е Ерата на Водолея. Ето пример как изкуството взема на въоръжение елементи от астрологията, за да внуши индиректно едно послание. Идеята за включването на Ерата на Водолея е на Джим Радо, който сам е роден под този знак и прави свое изследване по темата. Той се свързва с астроложката Maria Crummere (Мария Кръмъри), на която екипът се доверява в избора на дати за представленията, съобразени с благоприятното разположение на небесните тела. Няколко странни истории са свързани с тези прогнози. Датата за представяне на мюзикъла в Мексико не е одобрена от астроложката и представлението е забранено от правителството на страната. В друг случай, в който Мария одобрява дата за Бостън, но е несъгласна с нейния избор, след представлението продуцентите са били съдени по повод съдържанието на текстовете. Въпреки тези неприятности, екипът не се консултира всеки път с астроложката. Ако всички неблагоприятни дати се избягват, представленията по света и приходите от тях биха били много по-малко.

На първи март 1969 година „The 5th Dimension“ (Фифт дименшън) пускат песен, обединяваща „Aquarius“ и „Let the Sunshine In“ – началото и финала на мюзикъла. Тази версия оглавява класациите за шест поредни седмици и печели две награди „Грами“ – за запис на годината и за най-добро групово вокално поп изпълнение. И до днес това е сред двата най-популярни варианта на песни от мюзикъла. Наред с петимата вокалисти от „The 5^th Dimension“ в песента участват шестимата музиканти от „Wrecking Crew“ (Рекинг Крю), плюс още струнни и духови инструменти. 

 

Ако сте любопитни, подробно за историята на тази версия и нейното записване можете да прочетете в тази статия от поредицата „Classic Tracks“ на сайта „Sound On Sound“. Групата разбира за мюзикъла след инцидент, при който вокалистът Били Дейвис си забравя портфейла в такси в Ню Йорк. Човекът, който го намира, работи в екипа на продукцията на мюзикъла и след като го връща на Дейвис, кани него и приятелите му на представление. Песента става и част от албума „Edge Of Aquarius“ от същата година чрез продуцентската компания „Soul City“ и съпродуцент Bones Howe (Боунс Хау).

Аранжиментът е написан от Бил Холман, а в записа свирят и музикантите от „Wrecking Crew“ с членове Hal Blaine – барабани, Joe Osborn – бас, Larry Knechtel – клавишни, Tommy Tedesco и Dennis Budimir – китари и Tony Terran – тромпет. Към тях са добавени и още струнни и духови инструменти. Самата група се състои от петима вокалисти – Lamonte McLemore, Marilyn McCoo, Florence LaRue,Ronald Townson и Billy Davis Jr. Отначало продуцентът Хау е скептичен, че от „Aquarius“ ще стане хит. Затова той я смесва с „Let The Sunshine In“, финалната песен на мюзикъла. Макар да са съвсем различни и като темпо, и като тоналност, Хау ги смесва в едно, като на 2.20 минути песните се сменят. Свързват ги буквално Три такта от „The Flesh Failures“. Записите започват през есента на 1968 година и са завършени през януари 1969 година. Те се правят в Лос Анджелис и в Лас Вегас, където е разположена групата, която по това време подгрява концерти на Frank Sinatra (Франк Синатра) в „Caesar’s Palace“. В студиото „Wally Heider Recording“ в Холивуд, Лос Анджелис, е записана групата, а вокалите – в „United Recording“ в Лас Вегас. Аранжор на вокалните партии е Bob Alcivar (Боб Алчивар). Студиото е близо до жп линия и се налага постоянно да се прекъсва записа, за да мине поредния влак. Петимата вокалисти пеят на два микрофона. Солото на Дейвис в „Let The Sunshine In“ е свободна импровизация.

„Aquarius“ и „Let The Sunshine In“ са претворявани от артисти като „Joe Reisman and His Orchestra“ („Джо Рейсман енд хис оркестра“), Paul Jones (Пол Джоунс), Hugo Montenegro (Хюго Монтенегро), Paul Mauriat (Пол Мория), „The Cliff Adams Singers“ („Дъ Клиф Адамс сингърс“)и други. От най-голямата организация за авторски права за музика в САЩ -ASCAP обявяват, че „Aquarius“ е най-пусканата песен по радиото и телевизията в Америка през 1970 година. Песента е под номер 66 в класация на „Billboard“ за най-великите песни за всички времена и под номер 33 сред стоте най-популярни песни от американското кино през XX век на „AFI“. Макдермът коментира в интервю: „Aquarius“ има леко усещане от Уест Индия (топоним за регион в Америка между Персийския залив и Карибско море). Опитвах се да го направя космично и то стана твърде космично! Джим (Джим Радо) каза: „Децата никога няма да изпеят такава песен.“ Съгласих се. Беше единствената песен, която пренаписах.“

Запазени са както първите версии на бродуейския мюзикъл, игран в Ню Йорк, така и още десетки варианти на различни езици и от различни трупи, представяни по света. Примери са записите от Германия (1968), Великобритания (1968), Бразилия (1969), Финландия (1969), Аржентина (1971), Япония (1971), Австралия (1992), Чехия (1996), Русия (2000), Австрия (2001), Испания (2010) и много други. При поредното представяне в Лондон през 1993 година към текста на „Aquarius“ е прибавен и още един финален куплет. Последното по-известно представяне на „Коса“ в родния му Бродуей е от 2009 година, като тази негова нова версия е номинирана от „Tony“ за най-успешна възстановка на стар мюзикъл. Това става почти четири десетилетия след като организаторите не допускат кандидатурата на оригинала поради скандалните текстове.

Музиката на „Коса“ е изключително разнообразна. Макдермът говори пред „Playbill“: „Когато казвате, че искате рокендрол шоу, вие говорите за два часа музика. Не може всичко да е едно и също. Трябва да има различни стилове. Никога не съм ги броил, но ме удовлетворява мисълта, че всеки стил е с малко по-различен от останалите. 

 

Новата адаптация

За да разберем историята на филма, трябва да се върнем петнайсет години преди появата му и да отидем в Чехословакия. Там живее и работи един млад режисьор на име Miloš Forman (Милош Форман). Той тъкмо е завършил своя първи игрален филм „Черен Петър“, когато в Чехословакия пристига американска кино делегация, а в нея е актьорът Kirk Douglas (Кърк Дъглас). Дъглас се среща с Форман и му разказва, че се опитва да намери начин да направи филм по книгата на Ken Kesey (Кен Киси) „Полет над кукувиче гнездо“. Романът, излязъл през 1962 година, става символ на хипи движението в Америка, а предвкусвайки бъдещ успех, дъглас предварително е откупил правата на книгата. Но никой не желае да финансира създаването на филм по романа на Кен Киси. Дъглас предлага на Форман да отиде в САЩ и да режисира филма, като за целта му обещава да му изпрати книгата по пощата. Разказва му за хипи движението в САЩ, което се обявява против войната във Виетнам и проповядва мир и разбирателство, съчетано с пълна свобода във взаимоотношенията и в употребата на наркотици. Говори му как Киси е организирал група приятели около себе си, именувайки я „Merry Pranksters“ (Веселите пакостници), и с един училищен автобус обикаля САЩ, срещайки се с различни хипи комуни и раздавайки свободно халюциногени. Всичко това е много интересно за Милош, който много се интересува от въпросите, свързани с мира, защото неговото семейство е жертва на гонения и прекарва доста време в лагери. Милош живее в една социалистическа страна, където свободните духове трудно се примиряват със задължителната идеология, а трябва да се съобразяват с нея. Тази идеология възприема представителите на хипи движението като морално пропаднали, сексуално разпуснати, зле облечени и мръсни хлапаци, които не се интересуват от важните за изграждането на социалистическото общество проблеми. Пражката пролет, която се случва в същата година, когато „Коса“ шества из западния свят, е показателна за опитите на комунистическия интернационал да вкарат чехите в „правилния“ коловоз. И тук има един особен парадокс. За разлика от Европа, където хипитата са отхвърляни от комунистите поради своята идеология на протеста, в Америка много от тях донякъде се асоциират с левите идеи. Даже самият Дъглас е върл противник на антикомунистическите действия на сенатор Маккарти в САЩ. Иначе казано, хипитата в Източния блок са възприемани като обратното на комунизма, а в Америка напротив – комунизмът е толериран от тях. Това обяснява защо Форман се увлича от хипи движението. Той гледа на него като европейски антикомунист, смятайки го за отдушник на бунтарските настроения. След началото на 70-те и в Съветския съюз има голямо хипи движение против войната във Виетнам, в основата на което са по-богатите деца на съветския елит, имащи повече достъп до западни грамофонни плочи и списания. По една тема европейските комунисти и американските хипита са на едно мнение. Всички те са против войната във Виетнам и намесата на други държави там, макар причините им да споделят такава позиция да се различават. „Прави любов, а не война“ е един от най-популярните лозунги на хипи движението. Хипитата и комунистите си приличат и по нещо друго – и двете движения отхвърлят християнските ценности и същевременно градят идеалистичната представа, че предлагат някаква форма на земен рай. Но книгата на Киси се занимава по-скоро с темата за наркотиците и за дехуманизацията в психиатричните клиники, в една от които и сам той е бил подлаган на експерименти с психотропни вещества.

И така, книгата, пратена от Дъглас, не достига до Форман, тъй като е конфискувана от местните власти още на границата. Четири години по-късно Форман все пак отива в САЩ, за да учи там и успява да се добере до романа. Интересът му да го превърне във филм още не е отслабнал. Различни събития го връщат отново в САЩ до окончателното му установяване там през 1971 година. Тогава той отново се свързва със семейство Дъглас и им напомня за старата си идея за филма. „Психиатричната болница в „Полет над кукувиче гнездо” е моята родина. И аз избягах от там. Никой не разбира този материал по-добре от мен.“ – казва режисьорът по спомени на Майкъл Дъглас. Така филмът „Полет над кукувиче гнездо“ става факт през 1975 година. Той взима пет награди „Оскар“ и с бюджет от три милиона печели над 160 милиона долара. Но още преди снимките, Форман си представя някакъв друг филм, който да отрази по-добре хипи движението. И темата за Виетнам не му излиза от ума. Тогава на помощ му идва мюзикълът „Коса“, чийто сюжет разказва за новобранец в армията, който на път за своята част се натъква на хипи комуна и се сприятелява с нейни представители, което трайно променя възгледите му за живота.

Така Форман става основната фигура зад екранизацията на „Коса“ от 1979 година. Филмът, който е с продължителност над два часа, е жанрово определян като музикална трагикомедия. Главните роли са поверени на John Savage (Джон Савич), Treat Williams (Трийт Уилямс) и Beverly D’Angelo (Бевърли Ди Анджело). Филмът е заснет през октомври 1977 година. Филмът открива фестивала в Кан през 1980 година. Между мюзикъла и филма има доста разлики. Много от песните са съкратени или пренаредени във филмовия саундтрак, за да се съобразят с динамиката на промените в сюжета. Друга съществена промяна е, че филмовата музика, за разлика от тази в мюзикъла, е допълнена с по-голям симфоничен оркестър.  В мюзикъла Клод е член на хипи племето, което споделя апартамент в Ню Йорк, води бохемски начин на живот, наслаждава се на „свободна любов“ и се бунтува срещу родителите и връстниците си, но в крайна сметка отива във Виетнам. Във филма Клод е претворен като невинен наборник от Оклахома, току-що пристигнал в Ню Йорк, за да се присъедини към армията. В Ню Йорк той се забърква с групата хипита, докато чака да го пратят в армейски тренировъчен лагер. Хипитата запознават Клод със своя психеделично ориентиран стил на живот. В крайна сметка племето пътува до Невада, за да посети Клод в тренировъчния лагер. В мюзикъла Шийла е открита феминистка и лидер на племето. Тя обича и Бергер, и Клод. Във филма тя е дебютантка от висшето общество, която привлича погледа на Клод. Във филма Бергер е не само душата на компанията на хипитата, но и му е възложена част от конфликта с Клод, поставящ въпроса дали той да се подчини на повелята да замине за Виетнам, или не. Голяма промяна в сюжета на филма включва грешка, която кара Бергер да отиде във Виетнам на мястото на Клод, където ще бъде убит. Мюзикълът се фокусира върху движението за мир в САЩ, както и върху любовните отношения между членовете на племето, докато филмът просто разказва за безгрижните лудории на хипитата.

Галт Макдермът прави нова адаптация на музиката от „Коса“. Той събира биг бенд и го нарича „New Pulse Jazz Band“ („Ню пълс джаз бенд“). Това е сред първите джаз групи, в които има и синтезатор. Дванайсетчленният състав изсвирва цялата музика от саундтрака. Там „Aquarius“ се изпълнява от 21-годишната Renn Woods (Рен Уудс) и вокален хор. Вокалните аранжименти са на Tom Pierson (Том Пиърсън).

 

Тук е мястото да отбележим и оптимистичната песен „Let the Sun Shine In“. Тя е може би най-големият хит от мюзикъла, а в тази по-късна форма отново бива възродена. Песента завършва мюзикъла и е призив за действие, като нейното послание е да отхвърлим мрака на войната и да променим света към по-добро. Откъси от текста са заимствани от „Ромео и Жулиета“ на Уилям Шекспир:

„Eyes, look your last!/ Arms, take your last embrace! And lips, O you/ The doors of breath, seal with a righteous kiss…“

Ето и на български език целия откъс от пета сцена на трето действие, в превод на Валери Петров:

„Очи, за сетен път я погледнете!
Ръце, за сетен път я прегърнете!
Вий, двери на дъха, във нежност свята
скрепете на целувката с печата
безсрочната спогодба между мене
и вечно алчната за плячка смърт!“

По времето на Шекспир страните по правен договор го ратифицират, като слагат своя печат в горещ восък и след това ГО полагат върху документа. В тази метафора устните на Ромео са неговият печат. Той го полага с целувка върху безсрочната си сделка със смъртта. Ромео я описва като всепоглъщаща, тъй като накрая всички трябва да умрат. Не бива да забравяме, че авторите на текстовете Радо и Рагни са дълбоко в театралната среда и за тях е съвсем обичайно пренасянето на метафори от по-стари образци.

След филма

Макдермът и Форман имат и по-късни успехи. Форман пише мюзикълът „Two Gentlemen Of Verona“ („Двама господа от Верона“) от 1971 година. Освен театрална и филмова музика, той се впуска в писане на какво ли не – музика за камерен оркестър, за опера и балет, музика за литургии и т.н. През 2009 година е въведен в „Залата на славата на авторите на песни“. Макдермът умира през 2018 година, буквално в навечерието на деветдесетия си рожден ден и пет месеца след смъртта на Милош Форман. Две години по-късно умират и неговите дъщери. Те са близначки на по 55 години и интересното е, че умират в два последователни дни, като причините не са изяснени. За едната се знае, че е имала рак на гърдата в напреднал стадий и е възможно и сестра й също да е носила болестта, без да знае това.

А името Милош Форман става култово за киното. Той е култов, защото голяма част от филмите, по които работи като сценарист и режисьор, са класики с множество награди. Сред тях са „Амадеус („Amadeus“, 1984)“, вече споменатият „Полет над кукувиче гнездо“ („One Flew Over the Cuckoo’s Nest“, 1975), „Човек на Луната“ („Man on the Moon“, 1999), „Народът срещу Лари Флинт“ („The People vs. Larry Flynt“, 1996), „Призраците на Гоя“ („Goya’s Ghosts“, 2006) и други. След като през 1975 година печели слава с „Полет над кукувиче гнездо“, през следващата година закономерно идва и пробивът му в Бродуей с постановката „Опера за три гроша“, а две години след това е поканен да преподава във факултета за кино на Колумбийския университет. 

И до днес Мюзикълът „Коса“ продължава да печели овациите по света с десетките си форми и разновидности. Само в Ню Йорк и Лондон има общо над две хиляди представления.