Учене и преподаване

Няма как от незнанието да се прехожда към знание отведнъж и без никакво предварително знание. Много учители по български език и литература, а и не само, се опитват практически да ми докажат, че е възможно. Например, не може да се преподава книжовния език с презрение към разговорния жаргон и предварителното условие, че той е „невъзпитан“, „развален“ и т.н. и изключването му напълно от езиковата ситуация, все едно не съществува. Любов към езика не се развива през борба с негово проявление. Борбата с някои проявления на езика се възпитава през употребата му, през разбирането на контекстите му, през разширяване на комуникативните ситуации и търсенето на успешно справяне в тях. Но друг ми е акцентът. Когато има незнание за едно и знание за друго, забуленото в неяснота е досадна пречка. И когато тя се бетонира с други допълнителни предубеждения и предварително внушени представи, много трудно намира път следващият, който те среща и иска да те обучи по-добре в същото. Правил съм експерименти със себе си и съм установил, че най-бързо уча предмети, по които още отначало съм усетил, че има лекота в процеса. Там, където съм се запъвал още в началото, дори после да се е изяснило и да е станало далеч по-бързо, пак го има момента „Не е за мен“.

Друг е въпросът, че понякога това множество знания, които учебните програми съдържат, изключва възможността за повече упражнения, преговор и размяна на впечатления. Понякога, с известно безсилие, учителят казва: „Както вече знаем…“. А знаем ли? Ученето в голяма степен е в създаването на взаимовръзки между нещата. Аз разбирам, че понякога образователните програми ускоряват процеса на ученето, обаче го има и човешкия фактор, който, ако твърде се оправдава с натиск от страна на системата, започва да става подозрителен.

Ученето е тогава, когато външният опит на някой друг докосне твоя вътрешен опит. Затова и знанието за нещо у човека е в по-голям процент и негово уникално знание, създало през неговите преживявания определени форми. Не просто да се наслагва информация. Информация наслагваме ежедневно и тя бива изхвърляна в кошчето, от което после трудно се рециклира отпадъка, за да придобие ново значение. Ако учителите ще се дистанцират от някаква си своя позиция на носители на знанието от миналото, а пред тях са живеещите в бъдещето, в настоящето се отваря голямата празнина на липсващите взаимовръзки – във времето, в пространството, между понятия и онова, до което се отнасят, между факти и интерпретации, между теория и практика…

Учителската работа ми доказа, че нейната формална страна не е гарант за нейното качество. Формално един учител може да си е изпълнил задълженията към всички, а да не е свършил никаква работа. И обратно. Може формално да не е покрил множество изисквания, а да е стигнал до умовете на своите ученици.

И понеже заговорих за учителстването, мисля си и нещо друго, което няма как да спестя. У колко от учителите има смелостта да търсят решенията за повече взаимодействие, преди да се защитават в каква отвратителна система работят и какво са принудени да преживяват от всички посоки? Онези, които знаят какво правят и с какво допринасят, са съсредоточени в ползите и за тях повече е важно да ги реализират, отколкото да отделят жизнена енергия и внимание на невъзможността другите да реализират тези ползи и нездравата им амбиция да компенсират това с най-различни методи на обезценяване усилията на колегите си.

Публикуван за пръв път на 19.06.2019 г.