В памет на Клара

Когато бях на десет години, вкъщи много често се гледаше „Шоуто на Слави“. Спомням си вечерта, в която за пръв път гост на шоуто беше Георги Милчев Годжи и изпя песента „На Клара“.

Имахме гости и заедно гледахме предаването с голям интерес. Баща ми се бе върнал от САЩ съвсем скоро и с него често говорихме за музика и за желанието ми да участвам в предаването. Годжи бе сред любимците ми от бенда и с интерес проследих неговото участие в ролята на гост. И в това предаване той беше различен. Дори и слави го усети, че е тъжен по начин, по който не го бяхме усещали в другите предавания. Когато Слави го попита защо е тъжен, той разказа за свой дядо, който го водил в околностите на Враца и му казвал: „Гошко, едно време татко идваше тук на разходка. Днес татко го няма, а Балканът си стои“. Годжи казваше, че не е разбирал какво има предвид дядо му с това, но е започнал да го осъзнава, откакто е изгубил много ценни хора в живота си. И започна да говори нещо за хората, които ги няма. Един от тези хора е Клара, съученичка на Георги и Евгени Димитров, която свири на цигулка. Тя загива много млада при тежка катастрофа още във времето, когато Евгени и Годжи са младежи. И тогава Годжи изпя песента „На Клара“. Побързах да споделя с майка ми, че чутото ме е развълнувало. Тогава тя ми каза, че Клара е била нейна втора братовчедка. Бях много изненадан да чуя такова нещо. От много малък съм следял с интерес „Хъшовете“ и после „Шоуто на Слави“, а никой не ми е казвал за нашите роднини, живеещи в Плевен. Попитах я как е възможно да не знам това. Тя ми обясни, че бащата на Клара, Веско Андреев, който преподава в музикалното училище в Плевен, е първи братовчед на баба ми Николинка, майка на моята майка. Веднага моето любопитство да науча повече за тази Клара се изостри. Разпитах баба ми и тя ми разказа нещо, което за първи път чувах.

Историята

Тежката катастрофа, при която Клара умира, се случва на 20 април 1994 година. Това е рожденият ден на дядо ми Кольо, мъж на баба Николинка. А аз самият се раждам на 18 април. Майка ми и баща ми планират да отбележат със семейна сбирка както рождения ден на дядо, така и моето раждане. Докато текат приготовленията, от Плевен се обаждат на баба ми и й казват за Клара. Всички са потресени. Клара по онова време е на около 25 години и с обещаваща музикална кариера. Всички говорят колко красива е била и че за известно време е била в една и съща компания с Годжи и Евгени. Дори се говореше, че е била гадже на Евгени известно време. Та когато научават за нелепия начин, при който умира, баба ми и дядо ми отменят семейното събиране. На другия ден е погребението на Клара. Един нов живот се е родил, а друг млад живот си е отишъл. Когато тези две неща се случват за два дни, през човек минават най-различни емоции.

На следващата година роднините ни от Плевен ни гостуваха в Етрополе. Запознах се със семейството на Клара. Те ме въведоха в нейния живот, в детството и младежките й години. Нейният брат, Атанас, ми направи впечатление на свит и вглъбен в себе си млад човек. Имах особеното чувство, че травмата от загубата на по-голямата му сестра още живее в него като неизлечим спомен, като нещо, което е белязало живота ти. Може би е било мое лично чувство, може просто да си е бил такъв характер. Та аз исках да разбера много за Клара. Но тогава бях на дванайсет, в ранния период на съзряване, в който не знаех дали да последвам детското си любопитство, или да внимавам с въпросите, за да не се възприеме за нахално да връщам тези хора към болката им. Тогава четях доста редовно книги, опознавах характери и усещах, че може би не е добре да се превишават граници. Заговорихме за плевенското музикално училище и за тогавашните планове на сестра ми да продължи там образованието си, които не се случиха, тъй като беше твърде далеч от Етрополе. Говорихме и за много други музикални неща и тези хора разкриваха пред мен един непознат свят. Това бе светът на класическата музика. Не бе случайно, че Клара е свирела на цигулка. Нейният баща, освен преподавател в училището, беше и лютиер. Той поправяше струнни инструменти. Днес неговият син продължава фамилния занаят. Винаги бе удоволствие за мен да си говоря с тези хора при всяко следващо тяхно идване в Етрополе, макар рядко да успяваха да дойдат. Бяха на моя първи голям концерт. Идваха и в други случаи, но все нямаха достатъчно време, за да си поговорим повече.

Днес си спомням много живо тази история, защото тя бе житейски урок затова колко преходно нещо сме ние хората. Както и Годжи каза, ние си отиваме, а Балканът си стои. Онзи Балкан, който е толкова вечен и величествен. Онзи Балкан, който, когато погледнем от някое високо място, разбираме колко малки и незначителни сме. Разбираме как някой ден ще се роди някой, а ние ще се преселим някъде другаде, или просто ще изтлеем с утехата, че душата ни има живот и след като тялото се умори.

Когато участвах в „Шоуто на Слави“, много исках да разкажа за Клара и за нашата семейна връзка с нея. Но си казах, че това е шоу и че не бих искал да натъжавам публиката, която и без това приема моята поява със смесени чувства. А и когато си притеснен и имаш пред себе си такъв човек като Слави, струва ти се, че времето минава бързо, а мислите ти са в хаос.

Имах удоволствието да направя интервю с Веско Андреев и за мен бе удоволствие, че той разказа много за своя живот и за семейството си.

През 2021 година имах възможността да се видя лично с Евгени Димитров. Казах му, че имам желание да запиша кавър на песента за Клара. Той се зарадва, че творчеството на „Ку-Ку бенд“ има последовател в мое лице и ме увери, че когато направя моята версия, ще се радва да я чуе, за да даде одобрението си като съавтор тя да излезе и в мое изпълнение. За съжаление, не успях да запиша тази песен в своя версия по финансови причини. Но тя е предвидена да стане факт и не съм я забравил.