Крис Григоров.
Започвайки да пиша този материал, си давам сметка колко странно нещо е българската музикална среда. Един човек може да е изключително уважаван и популярен в музикалните среди и в средите на хората, слушащи творчеството, което създава. И същият този човек да остава някак непознат за много други. За разлика от други държави, където хората с повече познание стават символи на културата, тук те са също символи, но в едно по-тясно културно пространство. А последното нещо, което биха правили тези хора, е да търсят популярност на всяка цена, а не е и необходимо, когато резултатите от тяхната кариера би трябвало закономерно да дават това признание. Но и те, живеейки обградени от хора, които ги уважават – колеги, ученици, приятели, не се нуждаят от повече. Не само това: Искат да допринасят техни колеги да получават признание.
Една от причините да създам своя блог бе именно да дам думата на тези светли и талантливи българи, без които не бихме имали качествена родна култура. Един от тях е Христо Йоцов. За тези, които го познават, няма какво да добавя, а останалите могат да прочетат за него тук и на други места в интернет.
За мен той е един от най-важните хора за нашата музикална сцена. Не само заради „Акустична версия“, където са се родили толкова прекрасни неща, но и заради всички музикални проекти, в които се е включвал и които сам той е създавал. Предпочитам да оставя суперлативите настрана и да дам думата на самия него да ни въведе в своя музикален свят.
Между класиката и джаза
В интервюта често казвате, че от ранна възраст сте заобиколен от класическа музика. Доколко толерантни към джаза са били родителите Ви и как той е достигнал до Вас по онова време?
– Да, аз израснах в семейство на класически музиканти. Баща ми дълги години беше обоист в Софийската филхармония, майка ми беше пианистка в Консерваторията и корепетитор на кларинетисти, флейтисти и т.н. Така че още преди да се появя на бял свят, съм бил заразен с бацила на музиката. В началото не исках да ставам музикант, а кинооператор. Това ми беше първата страст след спорта. Първо беше тениса. След това се занимавах с фотолаборатория – химикали, увеличители, осем-милиметрови камери и т.н. Срещата ми с джаза стана малко след постъпването ми в музикалното училище. Да, бидейки класически музикант, баща ми имаше афинитет към някои, да ги наречем, арт неща от джаза. Освен към Louis Armstrong и Ella Fitzgerald, които са в полезрението на хората, които имат популярно отношение към джаза, той слушаше „The Swingle singers“, „Dave Brubeck Quartet“, също „Modern Jazz Quartet“, които имаха нюанси на камерно музициране в по-висок клас. През 70-те години нямаше училища в България, където да се изучава джаз. Когато се срещнах с разни хора в музикалното училище, и в мен започна да се появява този призрак и имах някои емблематични светкавици, които ме насочиха към джаза. По-нататък започна да става и по-професионално и по-осмислено, не само интуитивно. А откакто започнах да преподавам в академията, вече трябваше да подредя цялата работа и в главата си, в своята музикална система, за да мога да бъда полезен на всички млади мои колеги, които искат да разберат повече за музиката. И до ден днешен класическата музика и джазът при мен са като Ин и Ян. В много от проектите си от 2000 година насам пиша доста класическа музика. Имам седем инструментални концерта, някои от които записани. Някои са поръчани от именити чуждестранни музиканти. Щастлив съм да мога да плувам и в двата свята, които са необятни.
Кога според Вас се появява първият автентичен български джаз, в който са вплетени родни музикални мотиви?
– Мисля, че тази ера започва от „Фокус 65“, от Милчо Левиев и Симеон Щерев, когато вече има някакъв натрупан опит и самочувствие да се започне да се прави български джаз, каквото и да значи това. Милчо, също като братя Владигерови, има връзка с тази традиция, защото той е ученик на Панчо Владигеров. Милчо по същия начин прехвърля неща от класическата музика в джаза и е видно какви успехи постигна до края на живота си. И оттогава тръгва българската посока в тази музика, тъй като тя си е американска. Да, българският фолклор е свеж извор за миксиране на американския джазов идиом с нещо по-различно и е видно, че много хора се възползват от тази възможност, кой по-успешно, кой по-малко. Това го правят навсякъде по света и оттам тръгват стилове като фюжън, кросоувър и т.н.
За преподаването
Вие преподавате барабани от края на 80-те години. Вярно ли е това, което твърдят някои, че младите хора предпочитат да не им се преподава схематично, а да им се дават конкретни песни за разучаване? И изобщо, има ли разлика във възприемането на ученето на музика между това от преди 30 години и сегашното?
– Аз мисля, че да свири парче е желанието на аматьора, на любителя, който не иска да става професионалист и да минава през сериозно обучение с теория и куп други неща. Той иска да седне и да изсвири на пианото няколко песни. Подготовката на един музикант да свири парчета е следствие от натрупани професионални умения и мисля, че тези, които идват да учат, са наясно, че трябва да изминат дълъг път преди да имат знанията, уменията и самочувствието да свирят в група. Бидейки в академията, предполага се, че при мен идват хора с някаква музикална подготовка. Ние не сме музикална школа, където да започваме от А и Б. След 2000 година, когато много хора решиха да бягат навън, имаше отлив на студенти, които искат да учат музика. Но за щастие, в момента мисля, че има връщане на махалото. Едва ли пандемията е единствена причина. Още преди това започнах да наблюдавам, че вече не беше първа мисъл да се махат от България, понеже другаде би било по-хубаво. Мисля, че в България има много добри условия за професионално обучение и кариера на музиканти. Не говоря за пари. Но вероятно ще се съгласите, че за стандартите, размерите и възможностите си, България е наситена с културен живот. В другите балкански държави има много по-малко джаз. В Гърция, освен гръцка музика, почти нищо друго няма. В Турция е малко по-различно, но и в Сърбия и Македония, които са еталон за етно музика, също джазът не е много. В България е удивително колко много джаз музиканти има напоследък и колко много фестивали се правят в почти всеки град.
Защо според Вас е така? Коя е причината за голямото многообразие на джаз в България? Да не би ние да не знаем за по-малко известните групи и музиканти в съседните ни държави, както там не знаят за нашите?
– Разбира се, че не знаем. Цялото изобилие от информация в социалните мрежи води до това, че когато искаш да видиш конкретни неща, става по-сложно. Аз знам повече за американските музиканти, отколкото за румънските или сръбските. Вината за цялото това нещо е колективна.
Какво Ви дават срещите с младите хора?
– В началото беше трудно, докато разбера къде са границите между мен и това, което трябва да споделям с други хора. Винаги трябва да се спазва една хигиенична граница между индивидуалност на преподавателя и това, на което учи студентите. Не бива той да ги учи на своя стил, на своите трикове и хватки в музиката. Когато успях да намеря този баланс и да не се чувствам изпразнен и обезличен, тогава нещата потръгнаха и сега вече съм много спокоен. Хем опазвам индивидуалността си като изпълнител и автор на музика, хем имам достатъчно опит, за да давам на студентите това, от което имат нужда, докато те усетят своята личност, изградят свой облик и поемат по пътя си. Моят контакт с всичките ми студенти е персонален, не е аудиторен. Аз имам персонална отговорност и съм по-скоро в ролята на ментор, отколкото на даскал. Вземам присърце всеки един, с неговите интереси, възможности, характер и прочие. Непрекъснато съм в ситуацията активно да бъда до тези, които искат да вършат тази работа.
