Вдъхновителите: Христо Йоцов. Част II

С българския барабанист Христо Йоцов продължаваме разговора си за музиката. В първата част говорихме за първите му спомени, свързани с джаза, както и за предизвикателствата в преподаването. Тук ще продължим в един по-широк план да говорим за процесите в музиката и как чувства своето място в нея.

За българската музика

Какво се промени най-осезаемо в българската музикална среда, когато след демократичните промени тя премина от държавното подпомагане към свободния пазар?

– Това е много коментирана тема в нашите среди, особено последните две години, когато проникнаха някои стереотипи на професионална практика, установени от години на принципа „Направи си сам“. Малцина са артистите, които имат някакво представителство. Това стана до известна степен с музикалните формати. Имаше някакво менажиране на млади таланти, които да бъдат хем открити, хем лансирани. И пак говорим само за вътрешния пазар, защото не знам някой от всички новопоявили се звезди да е имал изява навън и то на място, което да е извън българската диаспора. Агенцията на Графа може би в по-дългосрочен план вижда нещата и организира стартирането на кариерата на млади музиканти. Преди 1989 година Държавно обединение „Музика“ – Концертна дирекция и бюро „Естрада“ – съставляваха една сравнително стройна система. Неин контингент бяха музикантите на свободна практика, които имаха сравнително обезпечена работа, главно по линия на комбинацията между това музикално обединение и „Балкантурист“, като обслужване на туристическия сектор – ресторанти, хотели, барове, вариетета и т.н. Много хора с носталгия си спомнят за онова време, когато във всеки ресторант имаше оркестър и хората взимаха някакви пари, които даваха относително спокойствие. Това нещо се промени след 1990 година. Промяната бе тотален срив на всичко съществуващо. В този момент избухна и чалгата, която буквално превзе всичко. Лично аз имах много тежък период, а това важи и за мои колеги, които също не бяха склонни да изневерят на музикалната си почтеност. Всичко стана много хаотично, тъй като в някакъв момент държавата липсваше като регулатор на тези процеси. Но пък се появи факторът обмен. Пътувания, срещи с други музиканти, гостувания на артисти от чужбина, информация. Малко по малко музикантите разбират, че трябва да се образоват по отношение на това как да се продават и да се възползват от възможностите на различните платформи. Днес има потоци от информация, които се вихрят в социалните мрежи. Аз умишлено се опитвам да се съхраня, защото за мен това е масова лудост. Затова мен ме няма в социалните мрежи, единствено във Facebook имам артистична страница заради възможността за реклама на предстоящи събития и професионални ангажименти.

Забелязва се, че в края на 90-те години цялата българска музика е в подем. Как се случи това?

– Пространството не търпи само едностранно запълване. Трябва да има баланс. Този баланс, макар бавно и болезнено, се случва. Аз съм реалист по отношение на нещата в живота. И по отношение на пандемията, и при глобалното затопляне, това са процеси, цикли. Природата и човечеството трябва да мине през тези цикли. Няма как да стане иначе. Твърде арогантно и самонадеяно е да мислим, че можем да управляваме всичко и че всички пандемии и войни са свършили. Нещата са такива, каквито са, а в най-добрия случай ние можем да реагираме…  По-добре или по-зле…

Вие сте председател на Българска музикална асоциация. Защо решихте да се занимавате с това и в какво се състои работата ви?

– Да, председател съм на асоциацията от четири години. Работата ми там не е нещо, което афиширам, не е целта на живота ми. Но няколко човека положиха усилия да ме убедят, а и си дадох сметка, че на тези години човек с някакъв авторитет в средите и с опит до известна степен е длъжен да вземе отношение по такива неща, които касаят племето. Няма как иначе. Някой трябва да свърши работа. Мисля, че има посъбрана доста енергия в тази организация, особено през последните години. По време на пандемията това се оказа единствената застъпническа музикална организация, защото аз не виждам какво друго прави казионния Съюз на българските музикални и танцови дейци, освен наградата „Кристална лира“, която си е от годините на социализма. Това време даде шанс на организацията да се намесва все по-нависоко в културните процеси, които касаят музиката. Най-важното е, че вече сме субект и страна по дискутираните въпроси, което вече ни дава пряк достъп до създаването на правила за действия в културата. Там има много неща. Хората все още казват: „Абе какво от това, че са направили асоциация?“ Те искат някой, който да им дава работа и хляб, както Концертна дирекция едно време. Надявам се, че с много работа ще привлечем достатъчно музиканти и ще променим тази нагласа. Ние сме първите, които направихме щандове на две големи музикални борси – „Jazz Ahead“ в Германия за джаз и „Womex“ за световна музика. Това трябва да е държавна политика, да има експорт офис. Има маса неща, за които трябва да се борим. Ние нямаме регистър на музикантите в България, камо ли за представителство.

Спомени за големите

Можете ли да кажете няколко думи за работата си с Васил Пармаков? Сякаш много хора го оцениха повече след смъртта му, а може би това се дължеше на по-особения му характер. Как мислите?

– При всички положения Васил беше един изключително талантлив особняк. И от двете по много. Рядко талантлив човек, но и непредвидим чешит. Към края на живота му ни свързаха разни събития. Един румънски басист, Педро Негреску, който също почина, ни събра. Направихме две турнета в Румъния и един албум „Jazz in Bistrits“, който записахме в Трансилвания. Изживяването на сцена с Пармака е изключително, защото той блика от енергия, от идеи, от индивидуалност. Той бе неподдаващ се на правилата човек. Той така разбираше джаза, че трябва да си абсолютно свободен, да правиш каквото си искаш на сцената, да си шантав, непредвидим и т.н. Много хора приемаха по различен начин поведението му. Той бе труден характер и за себе си. Той сам си причини всички беди. Затвори се. В него имаше огорчение, че е направил каквото трябва, но другите не са го оценили. Това много го депресира. Опитвахме се да му говорим, че не става така. Не можеш да си седиш вкъщи, да се наливаш с водка и други субстанции и да чакаш някой да те покани. Трябва поне да заявиш някакво желание и да предложиш продукт, за да го продадеш на някой агент, фестивал или на когото и да било. Имах много разговори с него в този смисъл, докато пътувахме. Но пък талантът му изби в литература, той написа две книги. Пармака ще остане като връх в българската джазова музика години наред. И до днес Стунджи и Еко поддържат спомена за него. Периодично се правят концерти с негови парчета, срещи с хора, които имат спомени с него и го почитат. Но за съжаление, малко музикални факти от него останаха днес, три-четири албума. Един от тях с Васил Петров бе записан в моето студио и все още пазя някъде този диск.

Не мога да не Ви попитам и за един друг пианист, с когото сте били близки и който също вече не е сред нас, Румен Тосков – Рупето. Каква Ви беше връзката с него?

– Рупето е антипод на Васил Пармаков в много неща. Той е джентълмен в българската джаз музика, аристократ, бих казал. С невероятно чувство, с невероятна мисъл, с невероятен финес, с невероятна скромност… Той пишеше и театрална, и филмова музика. Всичко, до което се докосваше, ставаше красиво. Аз го открих за нещата с Хилда, тя се влюби в него и той бе пианиста, с когото работехме. Особено в периода, в който бяхме трио с Теодосий Спасов. До смъртта му през 2010 година имахме шест-седем години много интензивна работа. Направихме един концертен албум от Лондон, безброй концерти и турнета из България, Европа, Канада… И за Рупето, и за мен, това е единственият период, в който имаме пряк досег с български фолклор. Рупето беше голям музикант и изключителен партньор. Освен това, с него винаги беше много смешно, защото той произвеждаше комични ситуации, без да съзнава това. Имам много истории и някой ден ще ги напиша.

Говорейки за Пармаков и Тосков, няма как да прескочим и Милчо Левиев. Вие сте имали доста общи изяви.

– О, да, в продължение на много години. Свирили сме при всяко негово идване в България. Милчо е първият български джазов музикант, който бе нещо като Стоичков за футбола. Направи така, че хората да чуят, че има такава страна като България, с такава култура и с такива таланти. Когато беше в оркестъра на Don Ellis, се приобщи към този балкански порив с неравноделни ритми. Там попадна на мястото си и направи емблематични пиеси с този оркестър. Милчо беше важното условие да се създаде традиция в правенето на българска джазова музика. Когато Милчо замина, остана Симеон Щерев – Банана, който тук разви страхотна дейност. Аз също съм работил много с него. Той беше човекът, който дръпна нас с Антони (пианиста Антони Дончев) във възобновения „Симеон Щерев квартет“, преименуван после на „Фокус“. Той ни изведе на европейска сцена, когато бяхме още съвсем млади и неопитни и това бе наше училище. Ние дължим страшно много на Симеон Щерев. По наше предложение той е един от носителите на държавната награда за изключителни заслуги към нацията. В края на живота си Милчо често идваше в България и през 2015 година аз реших да направя негов концерт бенефис в зала “България“, продуцирах го и го заснех. По него има филм. Аз го подарих на националната телевизия и не знам защо той не беше излъчен, когато Милчо си отиде. Филмът е страхотен. Щастлив съм, че направих това. Бях длъжен да демонстрирам към него някаква колективна почит. Това беше последният му концерт на голяма сцена. Той имаше артрит и не можеше да изнесе цял концерт, затова Антони бе втори пианист, за да няма стрес за него, и стана много хубаво.

За музиката вчера и днес

Кои съвременни барабанисти слушате? Изобщо, слушате ли много музика?

– Не слушам много музика. Една от причините е, че толкова интензивно се занимавам с музика, че нямам свободно пространство за слушане. Но в никакъв случай не мога да кажа, че нищо не слушам. Всеки ден в компютъра ми идват безброй съобщения от сайтове, от които се интересувам, свързани с преподаването – барабани, уроци, клубове и т.н. Аз имам свой топ десет от барабанисти, които не са от последните двайсет години. Първият, който ме впечатли, беше Billy Cobham. Вторият, който вече видях и наживо, беше Tony Williams, барабаниста на Miles Davis. Това е нещо, което, ако човек не го види, не може да разбере какво е. Един от двата автографа, които съм взел в живота си, е от него. Другият е от пианиста Herbie Hancock. Peter Erskine и Jack De Johnette са ми сред любимите барабанисти, Buddy Rich също е в първата ми десетка. Това са хора, които и до ден днешен са еталони в обучението, в музикалната литература и т.н.

Към кои сцени се връщате с най-голяма любов в спомените си?

– Много ми е трудно да определя. За мен сцената по принцип е мястото, където се чувствам най-добре. Винаги имам огромна наслада от акта на правене на музика, контакта и взаимодействието с публика и всички тези необясними състояния. Аз съм щастлив човек, защото се занимавам с твърде много неща в областта на музиката. Всичко без мениджмънт. Имах възможност през годините да избирам нещата, които работя. Да не е просто конвейр от участия за пари, а да подбирам нещата и хората, с които работя. Така че ако подробно се разгледа биографията ми, ще се види, че почти няма нещо, което да не е фокусирано. Всичките ми проекти с групи и музиканти са с особена стойност, правени с мерак и желание. Има и един много специален въпрос доколко човек трябва да следва интересите на публиката и да прави това, което очаква да се хареса. Аз мисля, че този процес трябва да е много внимателно контролиран. Да, не трябва да бъдеш арогантен към публиката, казвайки „Аз правя изкуство, а вие нищо не разбирате“… Но в полза на артиста е да бъде крачка по-напред, а може би и две. Но ако видя, че междината се увеличава, трябва да направя така, че да я преодолея. Няма никакъв смисъл от нашата работа, ако хората не изпитват емоция и не участват. Твърдо съм убеден в това. Наскоро четох статия на големия класически композитор и диригент Васил Казанджиев, който казва: „Стига с експериментите в музиката!“. Музиката е емоция. Минахме през периоди на експерименти, и в класическата музика, и в джаза, и публиката се отдръпна, а това не е добре. Има достатъчно начини човек да бъде оригинален и прогресивен, но ако скъса връзката с публиката, би станало самоцелно и безсмислено. Аз правя музика, която е за джазова публика, но я правя така, че да въздейства емоционално на всеки, да има ритъм, мелодия, екстаз, а също и инструментално майсторство, което е важно за мен… Където и да се явиш, ако си честен, почтен, демонстрираш тези качества, които притежаваш, и внушаваш емоция, публиката те следва.

Заключителни думи

Интервюто бе проведено на 15 февруари 2022 година. Благодаря на Елисавета Петрушева затова, че ни свърза, също и на Катерина Бурова за помощта при организацията. Благодаря и на Христо Йоцов, който ще бъде вдъхновение не само за мен, но и за много от моите приятели музиканти. Далеч не всичко от богатия му живот бе разказано тук, но си обещахме следващи срещи. Разказах му, че когато подадох документи за членство в ръководената от него асоциация, не знаех, че той е председател. Подкрепям всички негови усилия родната музика да получи нужното признание и да е добре представена по света. Това е нещо изключително важно за всички нас. Редовно преглеждам техните годишни списъци с български албуми, за да се ориентирам какво ново се случва на нашата сцена. Този разговор е почит както към Христо Йоцов, който продължава да дава много на нашата музика, така и към всички онези хора, за които говорим като символи на българската джаз сцена и които нямах шанса да познавам лично.