Вдъхновителите: Христо Ламбрев

Едно от нещата, които съм слушал най-много в юношеските си години, е група „Сигнал“, независимо, че съм роден 17 години след първата им песен в радио ефира. Бил съм на седем концерта на групата и сам съм пял техни песни в свои концерти. По-нататък ще посветя няколко статии на групата, но сега ще ви представя едно интервю с нейния пианист от основаването Христо Ламбрев. Той отдавна вече не е част от групата, но пианото и аранжиментите му за тях винаги ще оставят ясно разпознаваем почерк върху класическия им период. Казвам това с цялото уважение към останалите членове на състава, всеки от които е допринесъл за неговия облик.

Интервюто с Христо Ламбрев направих, докато бях част от екипа на онлайн радио „Брайл FM“ и благодаря за възможността то да се появи и тук.

Кой е той?

Роден е на 20 януари 1955 година в Пловдив. Завършва музикалното училище в родния си град, а след това и Консерваторията. В студентските си години свири класическа музика и джаз. През 1975 година животът го среща с музикантите от група „Златни струни“, с част от които три години по-късно ще бъде основана новата група „Сигнал“. Ламбрев работи с групата до 2001 година, като последния му албум с тях е „Сигналистика“ от 1999 година. За раздялата им всеки има своето различно тълкувание, но дългогодишното им сътрудничество ражда прекрасна музика. Трудно е да се отсее кои песни са изцяло или частично писани от Ламбрев в „Сигнал“, тъй като още в първите години на групата се уговарят да регистрират творчеството си със съвместно авторство. Знае се обаче, че от първоначалния състав Йордан Караджов и Христо Ламбрев основно са писали музиката, Ламбрев е правел аранжиментите на повечето песни, а във всеки албум е имало и песни по музика на други автори извън групата. От началото на 90-те години все по-засилваща роля при аранжирането има и китаристът Александър Мариновски.

Интервюто

– Доколко класическата музика изиграва роля във Вашите най-ранни години?

– Огромна роля. Има десетки световни примери на големи композитори и пианисти, които са с класическо образование. До 18-тата си година не съм свирил нищо друго, освен класика. Свирих със симфонични оркестри, имам награди на национални конкурси като пианист. В онези години, седемдесетте, между рок музикантите, които бяха на сравнително ниско музикално ниво, имаше разпространена приказка, че който свири рок и го обича, няма нужда да учи в консерватория, защото няма какво да научи там от професорите. Това са глупости. Мога да говоря с часове за това какво научих от тези професори, част от нещата съм описал в книгата си „Един живот за музиката“. Баща ми беше страхотен оперен певец, тенор в хора на пловдивската опера. Приеха го и за солист, но той се отказа в името на семейството, защото трябваше да напуснем Пловдив и музикалното училище, ние с брат ми бяхме ученици. Той трябваше да пътува по Германия или из различни градове на България. Докато съм на тригодишна възраст, баща ми започва да ме учи на пиано и на ноти. Петгодишен имам първата тетрадка с композирани мои песнички. По-нататък вече в малките класове съм му акомпанирал на арии от Верди, Бизе… После като дойдох в София започнах да свиря джаз – Оскар Питърсън. С Владо Радулов и с Любо Денев свирехме по тогавашните клубове. Когато бях класически пианист в музикалното училище и после в консерваторията, професорите ме учеха, че има отделни начини и стилове на интерпретиране. И ми казват например, че ако искам да имам шестица, трябва да свиря Моцарт или Шопен по определен начин. И аз си уча уроците, и като се явя на изпита и седна пред рояла, свиря както аз си знам. Накрая свършва изпита, излиза шефа на комисията и казва: „Христо, пак ти писахме шест, ама не се свири така Шопен и Моцарт“. А аз интерпретирам нещата, както ги чувствам. Това е музика, а музиката е най-абстрактното изкуство. Всеки човек си мисли, чувства и вижда различни неща. Аз съм против това някой да каже, че не разбира музиката и не е музикално образован. Не е нужно да си учил консерватория и да знаеш нотите, за да чувстваш музиката и да я разбираш.

– Къде и кога за първи път оценихте рок музиката във време, когато не е била толкова достъпна?

– Оцених я, когато ме поканиха да свиря в „Златни струни“. Бях войник, уволнявах се. Тогава Иван Мишев, ръководител на групата, и брат му, дойдоха в Централния дом на народната армия на бул. „Руски“. Васил Найденов е бил пианист на „Златни струни“ преди мен, той напуска, отива при Митко Щерев и след това започва самостоятелна кариера. Братя Мишеви ме прослушаха и ме взеха на негово място. Тогава започнахме да правим много яки рок концерти и тази музика ме увлече. Когато влязох да уча в консерваторията, за мен пианото беше царят на инструментите, така ме беше учил баща ми. В един момент аз открих класическия орган. Ходих на срещи с Нева Кръстева, свирих в зала „България“, след това реших да следвам орган в Чехия или в Източна Германия. В органа видях някакви огромни космически възможности и звуци, огромна мощ. Свирил съм в катедралата на Дрезден и на други места. Следващата крачка беше вече рока, когато и аз започнах да създавам музика. Колкото и велик пианист или органист да си, ти имаш някакъв контингент от публика, който те харесва и ще си спомня за теб. Но това, че си пианист, който интерпретира Шопен, Лист или бах, е едно. А когато започнахме да правим концерти със сигнал пред две, три, пет, десет хиляди души „осемнайсет хиляди ни е рекорда за България, а по чужбина сме свирили и пред повече хора“, виждаш хиляди младежи, които за час и половина са забравили проблемите си и са щастливи с музиката, която ти си измислил и написал. Вече не става въпрос за Бах и Шопен и за някакъв изпълнител, който, колкото и да е добър, остава изпълнител, а вече ти си измислил тази музика. Винаги купувах хубави и скъпи неща. Група „Сигнал“ направи много неща за първи път в България, а някои и в света. За България за първи път направихме филм с двоен албум. След това направихме и първи албум на английски език, въпреки че бяхме млада група и имаше други, работили години преди нас.

„Сигнал“ – „Полюси“

– Каква част от композициите в албума със „Златни струни“ са Ваши?

– Тогава с Иван Мишев работехме, той държеше да има участие навсякъде. Изсвирваше някаква тема, после аз я изчиствах, правех хармонии и т.н. Направихме няколко песни, които много добре се приеха. Но ние със „Сигнал“ се отделихме през 1978 година, защото Иван продължаваше по-скоро в друга посока, към хеви метъл, а ние искахме мелодичен рок и да се пеят хубави песни. Световните хеви метъл групи станаха известни с балади, а не с песни, на които се чупят китари и залата се троши от публиката. След раздялата ни с братя Мишеви, те взеха други музиканти, продължиха известно време тук и след това избягаха в Канада. А когато бяхме заедно, направихме нещо велико – първата българска рок опера „Легенда за тракийското съкровище“. Идеята бе Тракийското съкровище да се представя по света, а ние да играем рок операта. Тя беше истинска, със сюжет, с либрето, със солисти, балет, пантомима. Ние бяхме облечени като жреци, отгоре бе изрисуван парашут от един мой приятел Ники Янакиев, голям художник. Като се опъне парашута и все едно си под купола на Казанлъшката гробница. Направихме премиера и още един-два спектакъла, после Людмила Живкова си замина и идеята да пътуваме по света пропадна.

Ето една от песните в ранния период на „Златни струни“, във версия на „Сигнал“ и струнната секция на симфоничния оркестър на БНР от 1998 година:

„Сигнал“ – „Хатинските камбани“

– На какво според Вас се дължи пикът на „Сигнал“ в първите години?

– Предполагам, че причините са много. Най-важното беше, че тогава народа жадуваше за хубави, мелодични песни. После всяка година по един албум с хит след хит. Ние затова се и отделихме. Когато издадохме първата плоча с „Балкантон“, беше в тираж триста хиляди, а с преиздаването надмина половин милион. Това е огромен рекорд за България, който никой не е правил, няма и да направи. А за сравнение, при петдесет хиляден тираж, Франция или Англия издават златен или платинен албум.

„Сигнал“ – „Да свържем сърца“

– Какви бяха вдъхновенията на песните от този период, от къде тръгваха идеите?

– Много мога да говоря за това. Песента „Сбогом“ се роди много трудно. Поне няколко пъти съм ходил в Живко Колев на гости, той направи текста на песента, за да си пасне с определените тонове. Около два часа съм имал спор с моите колеги да остане повторението на мелодията в припева три пъти, като канон, за да се запомни. А например, за „Може би“ има друга история. Срещам Тончо Русев, тогава директор на Концертна дирекция, а аз съм студент в Консерваторията, и той ме кани на гости. Много от хитовете така са се родили. Общувал съм с най-великите поети и композитори на България. Отивам на гости у тях, говорим за музика, за изкуство, за много неща, играем табла, хапваме, пийваме ракийка, както си му е реда. По някое време сядам на пианото и се ражда някой хит. Та Тончо Русев ме кани и казва: „Песента „Може би“ е моя композиция в репертоара на Доника Венкова. Три години тя я пее по концерти. Но вие като сте нашумяла група, защо да не дойдеш вкъщи и да не направиш един нов рок аранжимент, с който да звучи по-модерно?“ И ето резултата, три поколения пеят тази песен. Записахме я и на немски в едно студио в Берлин и спечелихме първо място в Дрезден, на международен конкурс за поп песен. В онези години пътувахме много и бяхме големи звезди в няколко държави, особено по републиките от Съветския съюз и в Източна Германия. Правихме съвместни концерти с техните местни групи. Иначе сме ходили и на други места, но в ГДР и СССР бяхме звезди така, както и в България. В съюза имаме може би около хиляда концерта поне.

„Сигнал“ – „Ако за миг“

– Оказва се,че рецептата за хитовете е да се появят непринудено, а не през изпипването на всеки детайл, така ли е?

– Има много интересни детайли. Някои съм научил, други съм измислил и оформил като начин на създаване на хитове.

– Какво се променя в българската музика от края на 80-те години? Тогава имате един период от шест години без албум, който за вас обаче е бил изпълнен с преживявания.

– Много пътувахме. Имаше и периоди, в които много колеги зарязаха музиката, започнаха да продават цигари, домати и краставици на пазара… Пътували сме, но не като кръчмарски музиканти. Бяхме поканени в Скандинавските страни, бяха ни организирани турове, с плакати, по големи дискотеки и клубове, където свиреха световните звезди. Когато свирим в някоя дискотека, предната седмица там са свирили „Смоуки“, а те бяха на върха. Само че разликата между нас и „Смоуки“ беше, че те са свирили за десет хиляди долара, а ние – за хиляда. А другите наши музиканти, които свирят по малки заведения, те пък взимаха по сто.

– Разкажете за присъствието на другите групи, които са били конкуренция на „Сигнал“. Какъв беше контакта ви с тях?

– Аз съм избягвал да слушам много музика, но в онези години имаше по-приятелско и човешко отношение. Ние бяхме приятели с всички тези групи. Заявявам го съвсем откровено и отговорно. Ходили сме си на гости с Валди Тотев, с Иван Лечев, с Румен Бояджиев, с Митко Щерев, с всички от първия ешелон. Свирил съм с много от тези музиканти, приятел съм с тях, помагал съм им и т.н. Имаше дрязги и недоброкачествени подхвърляния между лидерите на групите – Кирил Маричков, Митко Щерев, Йордан Караджов от името на „Сигнал“ като фронтмен. Това бяха излишни възгордявания, които всеки приема по собствен начин.

– А докато участвате в „Сигнал“, правите ли собствена музика и участвате ли в други проекти?

– Не. Само за „Сигнал“, това бе моя живот 25 години.

– Как Ви възприемаха като класически музикант, след като те са рокаджии?

– Аз бях ОТК на записите. Барабаниста изсвирва барабаните, басиста – баса, Караджов си изпява нещата. Аз стоя и поправям всичко, връщам докато стане. След това си изсвирвам пиана, синтезатори и щрайхове, изпявам вокалите и стоя с тонрежисьора, докато стане Парчето. И при положение че никой не знаеше ноти, просто седяха мирно, и каквото кажех аз, това ставаше.

„Сигнал“ – „Защо“

– Имаше ли песни, които Вие харесвахте, а не ставаха хитове?

– Разбира се, не всички са били гениални. Навремето имаше такова положение, че за да те пускат по радиото, трябва да имаш песен на един, двама или трима директори от радиото. Дечо Таралежков беше много интелигентен и свестен човек, наш приятел. Направихме отделно плоча само с негови песни, като, за да станат хитове, аранжиментите бяха мои. Той беше много готин. За да те дават по телевизията, задължително трябваше да има композиции на Иван Пеев. За да ти издадат плоча, трябваше да има пък на Александър Йосифов. И при някои песни аз съм се мъчил, променял съм куплети и припеви, за да звучи поне прилично. Някои ставаха добре, но някои не ставаха. И мен ме е било яд, защото хората тогава не се интересуваха кой се води композитор на песента, а слушат и викат: „Ей, тия пък каква песен са направили!“

– Каква е ролята на Стефан Широков за поддържането на „Сигнал“?

– Огромна роля. Казвам го с чисто сърце. Караджов дълги години не говори за това, пренебрегва всичко, като че ли той всичко е измислил. Без Широков нямаше да има „Сигнал“, той е първия мениджър за България. Беше мениджър и на „Трик“, „Турбо“, „Щурците“, и на „Сигнал“. Думата мениджър не беше известна, а той беше точно такъв. ОТ сутрин до вечер ходеше в радиото и телевизията, за да може нашите песни да станат известни.

– Кой ви спаси след наказанията и спирането от ефир през 1982 година?

– Спаси ни един полковник, Нанов се казваше. Тогава няма известен български музикант, който да не е наказван. Който надигне малко глава, стане много независим и започне да печели повече пари и да ходи по чужбина, трябваше да бъде наказан. С нас се случи същото нещо. Бяха написани обвинения в десет точки: Че пеем на английски език, че се обличаме с дънки, че вечерта в заведението сме се напили и сме се търкаляли пияни като прасета… Сума ти глупости, които лесно се обориха, защото ние бяхме първата група, която направи кампания „Група, която не пие и не пуши“. Има снимки и материали и там се вижда, че винаги се обличахме в някакви костюмчета в различни цветове, а не с дънки, както в последните години. Пеехме само на български и само наши песни. Не правехме чужда музика. Когато направихме „Сигнал“ и обикаляхме само с наши песни, в онзи период „Щурците“ правеха половината си концерт с песни на „Beatles“, а „Диана Експрес“ – половината си програма с песни на „Deep Purple“. Имам претенцията, че ние научихме българския народ да слуша българска музика. Някой може да ми каже, че е било лесно и че сега е трудно, понеже има чалга. Ами тогава, в онези години, комшиите навсякъде слушаха само сръбска и гръцка музика.

„Сигнал“ – „Трепети“

– Какво се случи с музиката и с хората след промените?

– В онези години животът беше друг. Ние бяхме щастливи хора – пътувахме, радвахме хората, бяхме звезди, имахме всякакви възможности. Не сме мислили за друго. Просто сънуваш, срещаш различни хора, измисляш нови песни, записваш нов албум, правиш нови концерти, снимат те в телевизии. Това беше животът. Има един страхотен рекорд, който никоя друга група няма. Тогава често правехме по два или три концерта на ден, а другите групи се изморяваха и правеха по стотина концерта на година. А ние – по 300-400 само в България, и още сума ти в чужбина. В два града, Кюстендил и Плевен, имаме три дни подред, по четири концерта на ден. По обяд правехме един за ученици или за войници, и после от четири, шест и осем часа – кино Сигнал. Нямаше почивка. Разбира се, това не може да се върне, но все пак е забележителен рекорд, който никоя друга група в света не е имала и няма да има. Но понеже въпроса засягаше и социализма, ще кажа и друго. За мен музиката трябва да е аполитична. Аз лично не съм имал връзка с никакви политически пристрастия към партии и т.н.

Било ми е леко неприятно, когато навремето, по социалистическия метод, се прави някое произведение, поставя му се заглавие, и автора отива и взима купища пари, а произведението е на ниско ниво. Никой не иска да го свири, да го слуша. Не мога да осъждам, просто друг начин на мислене, друг начин на живот. Васко Кръпката си изкара цял живот с двете песни по линия на СДС – „Кучето на крайния квартал“ и „Комунизмът си отива“. Тези песни са отдавна отживелица, не са като песните за любов и приятелство. В хубавите български песни, които се пеят навсякъде, няма никаква политика. Аз бих се гордял, ако бяха мои. Аз съм питал Кирчо Маричков, който ми е приятел, как може да напише песента „Аз не съм комунист и никога няма да бъда“, да изпее там „Аз не съм депутат“, а после да стане депутат.

– Какво правите сега, когато вече няма „Златния орфей“, „Мелодия на годината“ и онези неща, с които сме свикнали да свързваме музиката от онова време?

– Направихме един страхотен театрален мюзикъл с Жоро Низамов, Десислава Моралес, Богомила Николова и режисьор Красимир Давидов. Играем го в „Студио 5“ в НДК. Час и половина смях, много музикални интерпретации, Казва се „Диагноза артист“. Има всякаква музика. Жоро Низамов имитира различни хора като говор и пеене, много е интересно.

– В един момент Вашата роля приключва в „Сигнал“. Вие се отделяте като самостоятелен артист и решавате, че Вашия път е по-добър. Колко хора Ви подкрепиха в това решение?

– Никой не ме подкрепи освен семейството ми. Това е предателство, най-тежкото предателство от най-близките хора. В „Сигнал“ бяхме заедно 25 години, бяхме си най-близките хора, познавахме се и от преди „Сигнал“. Като се събрахме на по 20 години, нямахме още семейства, и решихме парите да са по равно. По този начин и аз съм регистрирал моите песни на четиримата и по равно да получаваме от авторски права. Но това са минали неща. Който си е мъжко момче, трябва да си остане такъв.

– Извън класическата музика, какво друго Ви е влечало като стилове?

– Харесвам класически джаз от типа на Оскар Питърсън. Също харесвам арт рок и хард рок.

– Смятате ли да преподавате?

– Аз преподавам непрекъснато през годините. Всяко мое участие е концерт. Работил съм с над 30 певици, с много музиканти и групи. И тези певици, които са работили с мен, са изкарали една малка консерватория.

– Извън музиката, каква е свързаността Ви с театъра и други изкуства?

– Когато бях студент, имаше много тясна връзка между Консерваторията, ВИТИЗ и Художествената академия. Срещахме се, правихме състезания в различни спортове, събирали сме се компании от приятели, общували сме. Един танцува, друг рисува, аз свиря или пея. Това беше много красиво и него съм го описал в книгата. Като гледаме сега филми за Шопен, Алфред Мюсе, Жорж Санд и други, е, ние правехме нещо подобно. Не на това ниво, разбира се, но все пак бе нещо хубаво, човешко, общуване между представители на различните изкуства. Дълги години вече всеки гледа само себе си, не го интересува друго, освен кариера и пари. Няма истински чувства, всеки плаче и търси голямата любов, а нея я няма.

– Вие пътувате много. Къде са местата, впечатлили Ви най-силно?

– Има много места. Винаги съм казвал, че най-хубавото нещо на света е хубава музика, любов и да пътуваш по света. И ако човек в по-голяма степен ги използва, може да бъде щастлив.

Заключителни думи

Това е едно интервю, при което оставих Христо Ламбрев да говори, като само го насочвах. Целта ми не бе да го разпитвам настоятелно и детайлно и да го провокирам да обсъжда онези теми и събития, в интерпретацията на които има разлика между неговите думи и мненията на други съвременници на историята на „Сигнал“. Исках да покажа неподправения Христо Ламбрев и онова, което той иска хората да чуят от устата му. Може би в книгата, която той се заканва да напише от години, но която все още не е издадена, ще си позволи да бъде откровен докрай и да каже и нещо повече. Лично аз с някои от нещата, които твърди, бях съгласен, а с други – не, но от друга страна, той е бил свидетелят и е в правото си да каже, че не мога да претендирам да знам някои от нещата по-добре от него. Така че аз приемам казаното от него за една преживяна гледна точка. Колкото до неговия музикален принос, има един факт за мен, който е достатъчен сам за себе си: Нито Христо Ламбрев, след отделянето му от „Сигнал“, успя да създаде творчество, равносилно на това с групата, нито групата направи нещо по-силно без неговото участие в нея. Често химията на една музика е в спойката между творците, не заради качествата само на един от тях. Лично за мен последният албум на групата с Ламбрев е един от най-добрите за цялата нейна история и аз искрено съжалявам, че с него приключва една златна поредица. Но всяка творческа работа има своя предел, а оставеното от „Сигнал“ надхвърля предела на много други.

Сигнал – „Съжалявам“