Вдъхновителите: Красимир Гюлмезов

Няма да е преувеличено, ако кажа, че Красимир Гюлмезов е един от най-запомнящите се и влиятелни български композитори за съвременната ни поп музика. Той участва активно тъкмо в този процес на нейното осъвременяване, макар че мелодиката в музиката му винаги ни отпраща към по-стари песенни традиции.

Настоящото интервю направих с подкрепата на онлайн радио „Брайл FM“, докато бях част от неговия екип. Благодаря за възможността то да се появи и тук. Но преди това, малко биография.

Кой е той?

Роден е на 10 февруари 1961 година в Бургас. Още преди да завърши музикалното училище, се показва като талантлив музикант, свирещ с еднаква охота и на клавишни, и на струнни инструменти. Популярен става благодарение на работата си с „Домино“ от 1982 до 1989 г. Там се запознава и със съпругата си Вили, с която през 1990 година създават дует „Шик“. А през 2014 година, заедно с Ева Найденова, създават и триото „Тоника Домини“, което прави няколко запомнящи се нови аранжименти и концерти в страната. Извън работата си в дуета и триото, Краси Гюлмезов пише музика и прави много аранжименти. Най-много песни е написал за Нели Рангелова и Веселин Маринов, но почти няма голямо име от близкото музикално минало на България, което да няма в репертоара си и негова музика.

Нели Рангелова и Георги Христов – „Една любов“

По музика на Гюлмезов е и „За тебе бях“ на Лили Иванова, която е по текст на Явор Кирин. Повече за Явор Кирин можете да прочетете в моята статия за „Алегро“.

Интервюто

Разговорът ни започва от песента „Чуй ме“ на Мариана Попова и Орлин Горанов, която е по музика на Гюлмезов:

– Направихме тази песен преди десет години. Тогава държах една стаичка в хотел „Родина“, собственика ми беше приятел. Тя ни беше пригодена за студио. Една неделя се уговорихме с Мариана и с Орлин. Мариана направи текста и я изпяха с Орлин. Тази песен има и една друга версия, тя е на английски, а в края Орлин пее оперни изпълнения на италиански. Те направиха добре с това, че пуснаха българската версия, защото в България трябва да се пее на български. Правихме записа десет-единадесет вечерта. Когато Орлин запя оперните импровизации, от горния етаж започнаха да удрят с нещо, да покажат, че са си легнали и пречим. Не очаквах песента да има такъв голям успех. Може би заради харизмата на изпълнителите, може би заради безспорните си качества, но песента много се харесва, което ме прави щастлив.

– Как се работи с тези хора?

– Съвсем нормално, като с всички останали. Тази песен не е нещо сложно, тя си е естрадна поп балада. Когато хората са сериозни и организирани, нещата се получават лесно. Разбира се, всеки има право на мнение, но трябва да има цялостна концепция, която е от музикалния продуцент. В случая аз бях музикален продуцент на тази песен. Когато един човек има цялостна визия за песента, тя се получава. Ако започнат да се дават много мнения, хубавото нещо започва да се поразваля.

– Кога написахте първото нещо, което се превърна в песен?

– Вече бях правил аранжименти на много български певци и легендарни композитори. Това стана много по-късно от момента, в който бях започнал да се занимавам с музика. Някъде 1989 година вече реших да пробвам да напиша песен. И тогава направих две-три демо версии. За да бъдеш автор на песен, трябва все пак да си повярваш в един момент, да харесваш това, което си направил и да стоиш твърдо зад него и зад това, че то си е твое и не си го заимствал отнякъде. Една от първите ми песни я изпяха тогава трио „Сребърни звезди“. Тогава работех към военната естрада и водех този състав. Другата ми първа песен, която написах, беше „Нощ  над града“, по стихове на Иван Тенев и в изпълнение на Веселин Маринов.

– Много хора тръгват от музиката, за да напишат аранжимента. Вие обратно – пишете аранжимент и той се превръща в музика. Кое е по-трудното?

– Навремето, когато започнах да пея с „Домино“, бях много млад. През 1983 година съм бил на 22 или 23 години. Имаше много известни български автори, които бяха и на ръководни позиции в медиите и те не даваха на всяко младо момче да си пише песни. Тогава имаше пазар с едни големи тиражи в „Балкантон“. Затова аз, образно казано, съм им носил куфарите. Правил съм аранжиментите на техни песни. Безспорно, една голяма част от тях са били хубави. Вече на по-късен етап се престраших да напиша песен. Аранжиментът е сложна материя, както и писането на текста, но основното в една песен е музикалния мотив, ако говорим за музиката. А ако говорим за цялата песен, водещ е текста, той е 55%, музиката е 45%. Музика не се пише лесно. Аранжименти могат да се правят после с различни оркестрации и изпълнители, но ако основния мотив е хубав, той става вечен.

– Може би с модерните технологии, позволяващи едновременно писане на музика и аранжимент, не се усеща кога се преминава от едно в друго.

– Навремето съм писал оркестрации за голям симфоничен оркестър, с бигбенд. С „Домино“ даже пяхме на един голям фестивал в полския град Сопот, там взехме и две-три страхотни награди. Но когато съм писал тези оркестрации за естрадно-симфоничен оркестър от около стотина души, не съм имал компютър, не съм можел да програмирам оркестрацията, за да чуя как ще звучи и каква ще е симбиозата между различните инструменти. А в днешно време на по-младите музиканти, които правят такива оркестрации, музикалните софтуери много им помагат да чуят предварително какво ще стане после, преди диригента да вдигне палката пред оркестъра. И те знаят дали ще бъде хубаво, или аранжора ще се изложи. А може би и тогава сме били по-романтично настроени, по-млади и така нататък.

Дует „Шик“ – „Като стара икона“

– Вие като че ли избягвате популярността като солов артист, винаги Сте част от група или дует. Защо избрахте името на Вашия семеен дует да е „Шик“?

– Така тръгнахме с вокалната група „Домино“. Там се запознахме с Вили, на по-късен етап се залюбихме и после решихме да направим дует. Аз предложих някакво име, може би беше „Шок“. Но Вили каза, че нашата музика не е такава и предложи името „Шик“. Мен лично ме дразни малко тази дума, тя е много обща, използва се в много други значения. Но вече е късно да сменяме името на дуета, все пак имаме поне шест-седем доста популярни песни и не бихме си го позволили.

– Колко албума издадохте?

– Като дует „Шик“ сме издали пет албума, а тази година ни предстои излизането на шести двоен албум. Той трябваше да излезе още в началото на 2015 година, но тогава, след кончината на Гого, Ева от „Тоника“ ни се обади и пожела да работи с нас. И тогава стопирахме този албум. Иска ни се той да е с най-добрите наши песни, около 15-тина на брой. Сега в момента записваме и седем нови песни. В момента знаем, че дискове почти никой не прави, но това е все пак една история за нашия дует и държим да го издадем и да си го имаме. Хубавото е, че с Вили можем да си го позволим. Както тя казва за мен, аз мога да правя целия аудио цикъл. Свиря на много инструменти, имаме си студио и технологии… За много наши колеги, за съжаление, думата албум е трудно постижимо нещо, свързано с много разходи. Трябва да се плати на композитори, на автори на стихове, студийно време, аранжори, миксиране, видеоклипове, телевизионна реклама… Това е един много дълъг и труден път и изисква доста финанси. И ние сме облагодетелствани в това и ще можем да издадем албума. Последният излезе през 2008 година. Има млади изпълнители, които за две-три години вече имат по три албума.

– Как съчетавате професионални и лични отношения с Вили?

– При нас е много лесно. Като хора сме много близки характери. Аз съм малко по-избухлив на моменти, но много бързо ми минава. Тя пък се сърди по няколко дни, но сме си свикнали отдавна, паснали сме си като характери, имаме семейство с нея, дом, деца, дуети. Ние сме много организирани хора, дисциплината при нас е водещото. Може би и затова сме се запазили толкова години като дует и продължаваме да работим. Хората явно още харесват нашите песни.

Дует „Шик“ – „Обич

– Вие направихте песента „Липсваш ми“ с Любо Киров. С Любо сте различни поколения и с различен поглед в музиката, как той стигна до Вас?

– Той не е стигнал до мен. Още през 2009 година бяхме в зала 1 на НДК, за една песен на Стефан Димитров и Мишо Белчев, която е на „Домино“ в оригинал и се казва „Моя любов“. Тогава изпяхме тази песен с групата „032“, с Вили и с Любо Киров. Уважаваме се много както с Любо, така и с Графа, Мария Илиева, Миро и цялата генерация. С много от тях съм работил. По-късно, през 2018 година, правихме с „Тоника Домини“ голям концерт в „Арена Армеец“ в София със симфоничния оркестър на БНР. Беше грандиозно и невероятно събитие. На по-хубав концерт, като усещане, не съм бил през живота си, а съм направил немалко концерти. Там поканихме много гости – Веско Маринов, Нели Рангелова, Мария Илиева, Стефан Диомов и т.н. И Любо също беше с нас. Преди няколко месеца, наш колега и общ приятел, музикалния продуцент Игор Марковски, ми се обади с предложение да направя аранжимент за един изпълнител по музика на Димитър Вълчев. Човекът е адвокат по наказателно право, но пише и хубави песни. Та песента „Липсваш ми“ е по негова музика и негов стих. Игор предложи да я изпее Любо в оригиналния вариант. Много неща променихме, но песента безспорно има голяма стойност, на мен много ми харесва, Любо се представи много добре. Даже и той потвърди думите, че песента не е на сто процента в неговия стил, но той я прие като своя и виждам, че хората много я харесват.

– Какво ще кажете за експеримента „Тоника Домини“?

– Не бих казал, че е експеримент. Навремето сме били в „Домино“ с Вили и Ева, Гого и Иван – светла им памет и на двамата. Това пак е една вокална формация, просто е малко по-малка, от трима, не от петима. Да, може би има нещо експериментално. С Ева сме работили преди много години.

– Какво ви раздели тогава?

– Тогава бяхме в Скандинавия, залюбихме се с Вили и после решихме да се върнем в България, да си купуваме апартамент, да имаме деца. Тогава напуснахме „Домино“. Останахме приятели с Ева и Гого. Впоследствие, през 1990 година създадохме дует „Шик“, а в 1994 година се събрахме трите формации – „Тоника“, „Тоника СВ“ и „Домино“. Направихме четири бенефисни концерта – два в Бургас и два в София, зала 2 на НДК. После те направиха „Фамилия Тоника“, поканиха Мен и Вили, но ние им отказахме, защото, когато повече хора са в една група, особено пък ако тя се състои от повече солисти, както е в случая, работата става много по-трудна. Кой ще изпее солото, кой ще се снима пред телевизионната камера. Според мен това са основни конфликти на всички български и световни групи. Бях чел някъде, че музикантите от световната група “Aerosmith” искали да махнат солиста Стивън Тайлър. Казах си, ако го махнат, какво ще остане… Все едно „Смоуки“ без Крис Норман или „Сигнал“ без Йордан Караджов.

– Следите ли съвременната българска и световна музика?

– Следя всичко. Ето, наскоро четох за наградите „Грами“ и за едно младо момиче, Били Айлиш. Не бях я чувал. Като пуснах една от песните й, си спомних, че съм я виждал. Не ме е впечатлила тогава. Тя пее самобитно, автентична е, музиката й е интересна и може би затова академията на „Грами“ я е отличила с пет награди. Това не значи, че тя ще има кариерата на Адел, Уитни Хюстън, Марая Кери. Но искам да се върна на въпроса как някои групи се запазват дълго време. Много групи правят една песен, която става световен хит, и дотам. После вече ги няма. Те се разбиват по всякакви причини, не е само за това, че са се изпокарали  кой ще вземе повече пари или кой ще дели по-голямата слава с другите на сцената. Продуцентът също има голямо значение, той е основния колаборатор, и на записите, и при разпространението. Много неща са валидни в световния шоубизнес, не е само това, което ние виждаме по телевизията или в YouTube. Там има сериозни договори със звукозаписни компании.

– Ако можехте да промените нещо в нашата медийна среда, което да подкрепя музикантите, какво бихте направили?

– Веднага бих поставил условия за 60 или 70% българска музика, във всичките й стилове, явления и генерации, и до максимум 40% всякаква друга чужда музика. Така е във Франция, Германия, доста по-големи и развити държави от нас. Трябва винаги да уважаваме своите корени. Ако вземем една Русия, която е една от двете най-мощни държави в света, те си слушат много своята музика. Затова и там има такива големи звезди, без значение дали са на 70 или на 25 години. Така е в Гърция, Сърбия, Македония. Само ние делим певците на много млади и много стари, на български и на чуждоезични. В зародиша на този проблем е това, че българската нация по принцип се е опитвала да бъде чуждопоклонническа. Навремето имахме страхотни отношения с Русия, продавали сме там всякакви храни, наши големи певци като Лили Иванова, Емил Димитров, Васко Кеца и много други са правили там страхотни турнета. Ние сме много близки нации като език и култура, славянски нации. Къде е Америка, къде сме ние? Все едно аз сега да произведа една китара. Ами нали американците са я измислили китарата? Как ще им продавам китари? Впоследствие няколко български правителства развалиха тези отношения. Сега нищо не продаваме в Русия, нито наши певци ходят там, за да обменяме култура. Имаме нужда от това нещо, но няма да ни пуснат повече там.

– Да не се окаже, че когато 70% стане българската музика в ефира, тя ще бъде комерсиална или некачествена?

– И за това пак трябва да има някакви правила. Някоя редакторка, ако е почитателка на джаза, може да пуска само джаз, друга може да пуска само фолк или народна музика. Много е сложно с медийната среда…

Дует „Шик“ – „Където няма студ“

– Привличало ли Ви е да работите в медия, да водите музикално предаване в радио, например?

– Не, не съм се и замислял. Имам огромна музикална култура. Следя всякакви нови певци и стилове. Не съм си останал на Подуенската гара от преди 40 години, както обичам да казвам. Някои образци ми харесват, някои – не. Но не ми е минавало през акъла да водя предаване.

– С кои хора бихте искали да работите?

– Работя с почти всички от моята генерация, с малки изключения. Или съм писал песни за тях, или съм правил аранжименти, или сме пели заедно. С Графа бих работил, ние сме в много добри и уважителни отношения. С баща му навремето правихме едно предаване „Хит минус едно“ по „Канал 1“. Графа е възпитан в тази среда. На Миро съм писал две песни, още преди да направят дуета с Галя. Бих работил с тях, защо не!

– Вие имате много интересен глас, който няма подобен в българската музика., с много височини. Като тенор ли се определяте?

– Интересно изказване. Казвали са ми и друг път, че имам интересен глас. Но може би хората обичат повече светлите тенори с по-мощни гласове. Обикновено хората се прекланят пред гласа. Ако вземем един Ленард Коен, който е световна звезда, или Марк Кнофлер, това не са певци с големи гласове. Аз пея доста повече от тях, за височини да не говорим. Но те си имат своята публика, Музиката им като цяло говори. Хората там слушат и аранжиментите, това действа подсъзнателно на хората, не им е нужен само един силен, страхотен глас. А преди години бях чел едно изказване на един световен оперен певец. Той пее със симфоничен оркестър и в един момент спира. Диригентът го пита защо, а той му отвръща, че оркестъра не го поддържа. Значи, той пали на четвърта скорост, те са още на първа! Иначе, аз съм намерил някаква постановка за себе си. Интересното е, че все още пея нашите песни с Вили, които са в оригиналните тоналности. Навремето имах страхотен фалцет, пеех и много “Bee Gees”,,“Earth, Wind & Fire” и други, сега доста ми е изчезнал като височина. Но човек все пак трябва да има и малко музикален интелект. Не се изхвърлям и не говоря против колеги. Човек трябва сам да си намери тембъра. Аз имам голям вокален опит и с групите, в които съм работил, и когато правя песен, записвам всичките вокали. Винаги си имам концепция за песента. По-миналата година правихме песен с едни много сладки момчета, квартет „Белканто“. В началото всеки от тях искаше да дава съвети как да се изпее песента. Но аз веднага ги стопирах, убих им мераците и им казах, че тук аз ще бъда музикален продуцент и ще казвам кое как ще изпеем. И накрая, като направихме записа, бяха много щастливи, а някои от тях не можеха да си познаят гласовете. При четирима солисти всеки дава акъл. Трябва човек, който да е регулатор, да обедини всичките им усилия и целия им талант. Иначе таланта им ще отиде на вятъра. Преди време бях чел материал за световната група “Def Leppard”. Когато издават албума „Piromania“ “1983 година”, стават световни звезди. Продуцент им е Робърт Джон “Мът” Ланг, бившия мъж на кънтри певицата Шаная Туейн. Когато правят албума, той прави бум, има страхотен успех, продава над десет милиона копия. За следващия албум Ланг им казва, че е ангажиран и няма да може да им бъде продуцент. И певеца на групата твърди, че тогава са мислели да скачат от моста и да се самоубиват. Без този човек трудно се прави един такъв албум и въобще такъв проект. Това са невидими, но много важни хора. Той е продуцент също на “AC-_DC” и техния “Back in black” – най-продавания албум в историята на рока, на Bryan Adams, на “The Corrs”, на Nickelback, на “Maroon 5”, на четири от най-големите албуми на “Foreigner”, на кого ли не. Без такъв човек с много голяма музикална култура и музикален багаж нещата не се получават. Той също като мен свири на много инструменти, пее вокали в много от песните.

– Кои са Ваши учители? Не само в музиката, но и на житейски опит?

– Труден въпрос. В житейски план от родителите ми, от жена ми съм научил доста неща, от Ева, Гого, Иван, от музиканти, с които работя до ден-днешен. Често ме канят, когато се събират няколко музиканти. Например, отивам на концерт на Веселин Маринов и свиря зад гърба му на пиано. Много наши колеги певци ще попитат как ще свирят на Веско на пиано, като те са едва ли не звезди. Човек трябва да може да прави всичко. А все пак, аз правя нещо, свързано с нашата материя – музиката, и не правя друго извън нея. В музикален план имам много образци. От българските автори най-много съм се учил и съм заимствал от Тончо Русев, Стефан Димитров, Митко Щерев, донякъде от Найден Андреев, Стефан Диомов. Те са авторите, наложили най-много песни на пазара. Но ако нещо съм научил от някой от тях, съм си го префасонирал през моя поглед и това е ценното. Ако започнеш да учиш китара и харесваш Еди Ванхален, Ричи Блекмор или Джо Сатриани, в началото може да го имитираш, да научиш хватки от неговото свирене, но впоследствие трябва да потърсиш и да намериш своето собствено звучене. И когато утре хората чуят, да кажат „Това е еди-кой си“. Ако продължиш да имитираш, ставаш много добър, но имитатор. А хората не харесват имитаторите, харесват оригиналите.

– Споменахте за децата си. Разкажете малко за тях, с какво се занимават?

– Никола е на 27 години, Ради е на 25. Никола завърши 18-то училище по източни езици – китайски, японски, арабски, персийски… Той учи японски и му се удаваше, помни го още, въпреки че не го използва в момента. Те от малки бяха музикални. Може би заради мен и майка си няма да се занимават с музика. Сина ми започна да се занимава с фотография, да прави видео заснемания, записа се да учи и в Нов български университет и се надявам скоро да го завърши. Дъщеря ми завърши Първо училище с испански език, после УНСС, а в момента работи в Патентното ведомство, като се занимава с патенти и лицензи и скоро завърши магистратура по интелектуална собственост. Така тя е пак в нашата сфера. Започва да става ценна за нас и с информация за авторски права, лицензирана музика и т.н.

– Какво Ви харесва да правите извън музиката?

– Преди години често играехме футбол с много наши колеги музиканти. Ставаха големи шоу програми, беше много весело. Всяка седмица се събирахме в някоя зала, имам много хубави спомени. Но някои от тези хора починаха, на другите ни напреднаха годините и се събираме много по-рядко. В последните години футболът не ме вълнува изобщо. Сега съм голям почитател на тениса от седем-осем години. Никога не съм го играл, но много ми харесва да го гледам. С Вили и с децата обичаме да поизлезем, да се поразходим, да си говорим. Много обичам да свиря на китара, това ми е много голямо удоволствие. Не е важно колко китари имаш или колко са скъпи. Важно е това, което правиш, да го правиш добре. Да разбираш инструмента. Виждал съм добри китаристи, които свирят много хубаво на евтини инструменти и по-слаби, които свирят на много скъпи китари. Същото съм виждал и при саксофонисти. Така че инструментът е много важен, но по-важен е човекът, който свири на него. Аз правя много неща, но всички са в една сфера – сферата на музиката. От малък, в предучилищна възраст, започнах с акордеон, в четвърти клас минах на виолончело. В квартала в Бургас имаше по-големи от мен, а групата “Deep Purple” беше супер популярна. Започнаха да вадят акустични китари по пейките, и аз започнах. Аз имам афинитет към повечето инструменти, както в последните години пък имам афинитет към звукозаписа и миксирането. Нямам претенциите да съм голям тонрежисьор. На пеене, а и на много от инструментите, съм се учил сам. От този видиш едно, от онзи чуеш друго, трети питаш… Човек винаги трябва да се самоусъвършенства. Двайсет деца учат китара при един и същ учител, той им преподава по един и същ начин. Двама свирят страхотно, другите не могат да се настроят. При ученето на чужд език е същото. И ако човек има талант, сам трябва да се усъвършенства в него.

– В музикалният шоубизнес има доста вредни навици, които се придобиват от младите музиканти и чрез тях пропиляват таланта си. Можете ли да дадете полезни съвети за поддържането на гласа?

– Аз съм имал само един случай в моя съзнателен живот. През 2008 г., за националния празник трети март, ходихме с Вили да пеем за българската общност в Торонто, Канада. Тогава много се притеснявах дали ще ни харесат там, все пак за първи път пеехме толкова далеч от България. След концерта изпих една малка ледена бира. Но може би повече от притеснението гласа ми беше зле около 10-15 дни. Ходих в ИСУЛ при една много симпатична докторка, Камелия Янкова, тя ми каза упражнения, които да правя. Но тогава говорих с Лили Иванова. И тя ми каза, че на гласа му трябва сън, да се спи минимум десет часа на ден. А аз не мога да спя повече от седем часа. А сега като знам, че има и тенис турнир, се събуждам в пет и пусна телевизора да погледам малко, а после само дремвам. Но съм съгласен с нея, че това възстановява гласа. Тя правеше и друго. В ден, в който има концерт, тя почти избягва да говори. Казват, че има друг мускул, с който не пееш, а говориш, той ти сваля гласа и после много трудно може да се възстанови.

– Колко общо проекта реализирате – и като аранжор, и като музикант изобщо?

– Преди години от „Музик Аутор“ ми казаха, че имам около 400 песни, но според мен бройката е малко завишена. Не са повече от 250. А аранжименти съм правил много, там може би са 700 или 800.

Елвира Георгиева – „Нежност“
 

– Много хора се изчерпват, казват, че им омръзва, после няма ентусиазъм и тръпка в работата им. Така ли е и при Вас?

– При мен не е така, защото аз съм се улавял, че се вдъхновявам от други песни. Чувам някаква чужда песен по телевизията или в интернет и си казвам: „О!“. В последните години е видно, че няма вече хубави песни, та да се запиташ как  са направени. Всичко се повтаря, със стари стилове и семпли, заимстват се стари мотиви. И като чуя една песен, тя ми дава настроение и си казвам: Защо да не пробвам да направя нещо такова? И то се получава, без да крада песента, която ме е вдъхновила. Получава се като звучене. Иначе и аз съм имал такива моменти. Имаш някакъв таван и не можеш да го надскочиш. Чуваш, че имаш проблем, но не можеш да излезеш с решение. Стоиш в омагьосан кръг.

– Доколко ползвате името си и авторитета си на музикант за включване в социални и благотворителни кампании?

– С Вили винаги сме участвали в не един и два благотворителни концерта. По много начини сме се опитвали да помагаме. През годините видяхме, че наши колеги явно се опитват да спекулират с благотворителността. Отиваме, да кажем, на сборен концерт за някаква кауза и разбираме, че част от колегите ни пеят за пари, а ние отиваме да пеем без пари. Това адски ме натъжава. Щом ще е благотворителност, всички трябва да са на еднакви условия. Ако някой иска хонорар, по-добре да не идва, няма смисъл. А разбрах, че други наши колеги събират оборота от зала 1 на НДК или от друга зала под предлог, че ще подпомогнат читалище, детска градина, или хора с увреждания, а после дават минимална сума за тази кауза, а останалия приход прибират. Това е адски недостойно. Не бих си позволил да направя такова нещо. По-добре да не бия тъпана, да не правя реклама на такова събитие. Трудно ни е, когато в зимно време ни канят някъде по-далечко от София. Все пак това е свързано с разход за гориво, за хотел. За нас ставаше все по-трудно да пътуваме, децата ни бяха малки. Имало е случаи, в които сме отказвали и няма нищо обидно в това. Всеки си казва, че чуждата раница е по лека от неговата, но никой не знае в какво състояние се намира човека, дали може да пътува, за да дойде на такова събитие и т.н.

– Какво бихте искали да предадете на по-млади колеги?

– Никога не съм давал съвети и не обичам да го правя. Но във времето са ме питали по-млади колеги и това ме ласкае. И до ден-днешен продължавам да се уча и от по-големи от мен, и от по-млади. Човек винаги може да научи нещо от всеки музикант, или от всеки друг човек в житейски и професионален план. Смешно е човек да мисли, че знае всичко в професията и в живота си, той всеки ден се учи на нови неща. Срещнах много мои млади колеги, които направиха един хит и след това се отказаха от пеенето. Професията на музиканта не е лесна. Не може да се откажеш при всеки неуспех ей така. Трябва да изминеш един дълъг път. Не мислете, че и най-популярните певци у нас винаги са живели в цветя и рози. И при нас е имало спадове. Ако вярваш в тази професия и искаш да бъдеш такъв, просто трябва да останеш такъв.

Интервюто е проведено на 27 Януари 2020 година и е редактирано с цел актуалност.