Крис Григоров.
Парите са отличен тест за способността на хората да поставят самите себе си в света. С увеличаването им, се увеличават и стремежите за постигане, които човек си поставя за цел. А след един определен праг, който при всеки индивид е различен, човек вече не знае какво да поиска, което би му било трудно да получи срещу пари, а липсата на трудности в изпълнението на стремежите води до тяхното обезсмисляне.
Много хора не забогатяват, не защото няма пари, които могат да се насочат към тях, а защото отделят повече време в това да се виждат вече успели или неуспели в живота, отколкото за това да работят непосредствено за своя успех. Те прескачат „какво мога тук и сега“ и директно отиват в „какво бих могъл“ или „какво не бих могъл“. И докато едни самоуверено си мислят какво биха могли да свършат сами, други пък без никаква увереност се питат какво би станало, ако „нещата се наредят“ и им позволят да ги постигнат. А трети спират само дотам, докъдето са стигнали и гледайки назад, стават продължители на несполучливите си пътища. Визионерите винаги са били хора с мисъл за онова, което могат да извадят от свития си юмрук или онова, което могат да получат, ако протегнат ръце към него. От близките средства за опора започва пътя към по-далечните и непостижимите възможности за разпростиране.
Пазарната икономика, в която живеем, огромният набор от стоки и услуги, винаги дават измамно усещане на въображението, че има към какво да се устреми, дори и при най-задоволените и разглезени финансово хора. Бизнес може да се направи от много неща, стига хората да бъдат убедени, че ако ги купят, ще си докарат ново преживяване или ще бъдат удовлетворени. Този стремеж е донесъл на света както много гениални открития, така и много непростими глупости и извращения.
В притежаването на много пари винаги започва да се усеща къде се пречупва границата между това колко човек може да оползотворява пари и колко – да харчи пари. Оползотворяването е, когато ги дава за неща, които все пак му влизат в употреба, а харченето приемаме, че е момента, в който парите вече са за осигуряването на ненужен излишък, който не придава нито стил, нито има траен ефект, нито води човека към някакво развитие и прогрес.
Благополучието е коварен бряг на спокойствието и благоденствието. Когато стремежите се обезсмислят, мускулите атрофират така, както у ветеран от войната, свикнал да се сражава на младини, а останал забравен и отхвърлен след като мине славното време на армията му. Някои опитват с хуманност и благотворителност, други – с внушителни проекти, които да стигнат Космоса и Луната, трети – с инвестиции в умни технологии, четвърти – с пътувания по цял свят и безкрайно създаване на нови преживявания и усещания, пети – с политически проекти… И слушаш ги тези хора в интервютата им, виждаш колко им е дотегнало всичко, как единствено с жар говорят за онова, в което са вманиачени да намерят своя спасителна мисия, която да ги измъкне от усещането, че са дегенерати или че живеят в свят на много по-бедни от тях.
Стремежът към парите може да създаде от много хора личности, а допирането им до тях може да доведе до тотална деградация. Затова най-чистите, най-истинските стремежи, които са и най-трайни, са не тези, които целят трупане на печалби заради самото себе си или за постигане на някаква непостоянна и неясна цел след това, а онези, в които целта е първоначалният подтик, а печалбите са нужните средства за постигането й. Защото с изчерпването на постигнатата цел, идва удовлетворението, и дори да няма оттегляне от източниците на доходи, желанието за тяхното умножаване не е тъй стремително.
Затова, ако много бедни хора знаеха какви наистина искат да се видят в света, те щяха да могат да го постигнат и да излязат от бедността, а много богати нямаше да чувстват, че богатството им тежи на плещите и че всичко ги отегчава. Ако целите бяха по-силни от парите, човечеството щеше да е разпределило по-равномерно благата, нямаше до такава степен едни да гладуват, а други да преяждат. Не казвам, че неравенствата биха липсвали, но нямаше да са толкова подчертани, колкото са сега. Защото сега подходите към парите, обезличавайки всякакви благородни подбуди и високи цели, са добре известни и са отворени за онези, които имат психологията и уменията да задвижват процесите по тяхното умножаване. Който и каквото да говори, уникалните индивидуалности, невписващи се в пазарните взаимоотношения поради своята неприспособимост към тях, остават необезпечени, поради което и по-незабележими. Пазарът, също като едноличен господар, може да наложи определен тип хора, определен тип потребности, определен тип начин на живот. И така се оказва, че стремежът към повече пари води хората и към тяхното обезличаване, до това да изгубят своята уникалност. В бизнес средите има известна митология за разни „различни“ бизнесмени, които са пробили по нестандартен начин на пазара. Ала при всеки опит човек да стигне до същината, се оказва, че всъщност този начин не е толкова нестандартен и опира до определени условия, позволили това да се случи в конкретната среда на пребиваване на въпросните предприемачи. Дали ще са природни условия, дали ще са неща, свързани с обществени нагласи… Не твърдя, че сред хората на бизнеса няма оригинални идеи и иновативни проекти, даже напротив – там те са в изобилие. Но не те са в основата на пробивите. Психологията на потребяването е добре проучена и са разработени всякакви начини за нейното изражение. Нестандартното амплоа често е рекламен трик и стратегия за привличане тъкмо на такива презадоволени клиенти, които търсят нови източници на интерес или удовлетворение.
Та и бедността, и богатството, макар да са често предопределени от средата, са и право на избор. Аз не бих определил нито едно от двете като порок или добродетел, те са си две крайни фази. Само че аз бих поставил богатството не като тотално противоположната страна на бедността, защото аз разбирам богатството като средина между материалната бедност и свръхзадоволеността като друга крайност. Страшното е, че ако е лесно да се види крайната фаза на бедността под формата на глад, крайни лишения, мизерия и нищета на всяко ниво, то не е възможно да се види другия край, понеже човек не може да притежава всичко, а и мярата на човека да понесе собствените си притежания и да ги контролира еднолично има свой праг, над който той няма власт, а който трудно се усеща къде точно се намира. И ето защо, когато повечето бедни искат да са супер богати, обикновено си остават също тъй бедни и даже обедняват още, след като са си купили билети от няколко лотарии, а супер-богатите се чудят как да се отърват от парите си, дарявайки ги за благородни каузи и общественополезни дейности, за да си купят щастие и признание сред обикновените хора, от които са се отдалечили.
Публикуван за пръв път на 09.12.2019 г.
