Крис Григоров.
Известно е, че над хиляда са класическите музиканти с български произход, които работят по света. Срещите ми с тях са редки, но ми дават увереността, че възможностите им са оценени, където и да се намират. Работейки навън, те остават скрити за българската публика. След като преди време ви разказах за Краси Кръстева, челистка от Германия, и за братя Владигерови, живеещи и работещи в Австрия, днес ще бъдем в САЩ, където живеят и работят Рая и Кольо. Причината да ги познавам не е свързана с музикалните ми интереси, а с това, че рая е от Етрополе и аз бях съпричастен с нейното кариерно развитие. Получи се интересен разговор, в който интернет връзката все се разпадаше, а накрая се изтощиха батериите на диктофона ми. И въпреки техническите пречки, се усещахме сближени от неизчерпаемата тема за музиката.
Кои са те?
Рая Панова е родена на 7 октомври 1990 година в София. Живеейки в Етрополе, още от четири годишна започва изявите си пред публика в читалището в града. През 2009 година завършва обучение в Национално училище за музикално и танцово изкуство “ Добрин Петков” град Пловдив със специалност валдхорна. Продължава образованието си в Антон Брукнер университет в Линц, Австрия, където завършва Бакалавърска и Магистърска степен като инструменталист, както и Бакалавърска степен – Педагогика на обучението по валдхорна. Паралелно с обучението си печели позиция в музикално училище като преподавател по валдхорна в Хааг, Австрия. През 2018 година е приета в програма за дипломиране на артисти с пълна стипендия в Колорадския университет в Боулдър, САЩ, като паралелно получава асистентската позиция при професора по валдхорна- Майкъл Торнтън. Същата година получава позиция в Симфоничния оркестър на град Форт Колинс.
Концертните й изяви като оркестрант включват различни оркестри в България, Австрия, Германия, Дания, Испания, Южна Африка, Корея и САЩ.
Към момента Рая Панова е официален субститут (музикант по заместване) в Колорадската Филхармония и развива частна академия по валдхорна в Денвър, Колорадо.
Кольо Плачков е роден на 17 юни 1987 година в Пловдив. Когато е на девет години, започва обучението си по валдхорна в Национално училище за музикално и танцово изкуство “ Добрин Петков”. След множество спечелени конкурси в страната и чужбина, на 14 годишна възраст е приет с пълна стипендия в музикалното училище в Айдълуайлд, Калифорния. Отново с пълна стипендия завършва Бакалавърска степен в Джулиард Скул, Ню ЙОРК, САЩ. След това печели позиция първа валдхорна на Симфоничен Оркестър Остин, като паралелно продължава обучението си в Райс Университет, Хюстън. Оркестровите му концертни изяви включват оркестри като Ню Йоркска филхармония,Бостън симфони, Хюстън симфони, Далас симфони, Минесота оркестра и други. От 2011 година Кольо е водач на валдхорновата секция на щатния оркестър на Колорадо, като паралелно печели позицията на професор по валдхорна в щатския Метрополитън Университет в Денвър, Колорадо.
Първите стъпки
В каква среда израствахте?
Кольо: При мен нямаше музикална обстановка вкъщи. Преди време баба ми е била доста добра народна певица и е пяла по сватби и имам спомен от детството ми как постоянно пееше на разни събирания. Нейният баща, мой прадядо, е свирил на гайда и е бил сред доста добрите гайдари в България. Имах голям късмет да попадна в детска градина, където имаше учителка по акордеон, която е доста известна в Пловдив. Нейният мъж преподава в пловдивското музикално училище. И така, от тригодишен започнах да свиря на акордеон и може би това е по-голямото събитие в живота ми, което ме е накарало да се занимавам с музика.
Какво си слушал като музика в юношеските си години?
Кольо: Когато бях в трети, четвърти клас, започнах да свиря на валдхорна и тогава слушах много класическа музика, в комбинация с черния албум на „Metallica“ ()The Black Album). Доста ми влияеха балади като Nothing Els Matters“. След девети клас, когато заминах за щатите, започнах да слушам и по-разнообразна музика като AC/DC,Pink Floyd, One Republic, Maroon5. Слушал съм и много българска музика като „Б. Т. Р.“, „Сигнал“, също и Графа. Но класическата музика неизменно е била част от живота ми и днес тя е тази, която най-често слушам.
Защо избирате точно валдхорната и кой ви насочва към този инструмент?
Кольо: Чист късмет. Когато бях на шест-седем години, пях и свирих на акордеон песента „Девойко мари хубава“ в радио „Веселина“ – известна радиостанция от 90-те години. След това, когато бях втори клас, имах един много добър приятел Слави Григоров, който също свиреше на акордеон. Ходехме в една и съща детска градина и той беше по-добър от мен на акордеона. След четвърти клас в музикалното училище в Пловдив откриваха паралелки за музиканти, а в паралелка приемаха само по един човек за съответен инструмент. Слави познаваше много добре учителя по валдхорна в училището и ми каза, че ако искам, мога да се опитам и да видя дали инструментът ще ми хареса. И още от втори клас, от първия ден в музикалното училище, когато отидох да видя валдхорната, разбрах колко красив меден духов инструмент е това. Веднага хваща окото, особено когато си на осем-девет години. Така започнаха и уроци по валдхорна, последвани от влизане в музикалното училище с валдхорна след четвърти клас. Така се зароди тази голяма любов между валдхорната и мен. Даже не мога да кажа, че когато бях малък, съм изпитвал любов към инструмента. Просто бях добър, хората в училището ме уважаваха, бързо започнах да печеля конкурси, свирех много в концерти. И това признание ме караше да продължавам да свиря и да се влюбя в инструмента.
Рая: Никога не съм си мислела, че ще се занимавам с нещо друго. Може би като дете не съм била стопроцентово сигурна, че ще е класическа музика, но музиката като цяло винаги е била част от живота ми. Всичко започна в детската градина в Етрополе. Там открих, че пея вярно. Първата ми самостоятелна песен беше на голям концерт в читалището, което беше доста стряскащо, но се справих. След това започнаха да ме канят да пея на всякакви места. И като всяко малко детенце, изявяващо се на сцена, мечтата ми беше да стана певица. Когато бях в трети клас, се отвори една малка частна школа. Светла Янкова отвори школа за пеене, солфеж и пиано в Етрополе. Записах се там и оттогава започна любовта ми към класическата музика и като нещо, което би могло да е моя професия до края на живота ми. Не беше вече просто хоби. Тази жена много ми отвори очите за музикалната теория и солфежа. Полека-лека започнах да мисля, че трябва да опитам да кандидатствам в музикално училище. И тъй като в Етрополе няма такова, опциите ми бяха София, Пловдив и Плевен. Първо заминах за Пловдив, за да разгледам училището там. Това е любим град на баща ми и много исках да го видя. А и тогавашният ми учител по музика се обучаваше в Пловдив и отидохме заедно. Влязох в училището и страшно много ми хареса. Малко, уютно място, отвсякъде се чуват звуци от различни инструменти, на които учениците се упражняват. Атмосферата беше много интересна и различна от тази в една традиционна гимназия. Още когато влязох, знаех, че трябва да направя всичко възможно, за да уча там. След срещата ми с директорката, установихме, че имам много малко време до приемните изпити, може би месец и половина. Оказа се, че подготовката ми по солфеж и теория от Етрополе е била много добра, но тази по пиано е недостатъчна за нивото в училището. Казаха ми, че след като не съм достатъчно добра на пиано, трябва да избера някакъв друг инструмент. И така изскочи възможността за валдхорната, която не знаех дори как изглежда, но бях много амбицирана да просвиря на нея, за да вляза в училището. Дори и с леката нагласа след десети клас да се пренасоча към класическо пеене. И така видях инструмента и ми хареса. Запознах се с преподавателката по валдхорна, която бе много симпатична. Така реших да се пробвам. Беше много трудно, защото за валдхорна отнема много време да се научиш да дишаш правилно, след това идва учител, а накрая учиш материала за изпитите. При мен бе почти невъзможно. Казаха ми, че евентуално солфежът може да ми позволи да вляза. Така и стана. Бях много амбицирана, бързо просвирих на инструмента и си подготвих материалите за изпитите. Но солфежът ми беше силната опора и там имах много висока оценка. Така влязох в училището. След това, точно като при Кольо, всички започнаха да говорят за валдхорнистката, дошла от Етрополе, която толкова бързо е просвирила на този инструмент. И в един момент започваш да се чувстваш малко специален. Та може би и мен това ме накара да не сменям валдхорната с пеене. Всички казваха тогава, че съм талантлива, а когато си на тринайсет и слушаш това, ти става приятно.
Каква музика обичаше да слушаш тогава?
Рая: Слушането на музика беше част от обучението ни. Иначе около нас гъмжеше от сръбско и чалга и не мога да кажа, че не сме слушали и това. Но аз много харесвах групи – Backstreet Boys, Spice Girls и други. В музикалното училище доста ми се отвори мирогледа за поп и рок и започнах да слушам и по-различна музика. И аз като Кольо слушах и българска музика като Графа, „Д2“ и други.
Случвало ли ви се е слушането на конкретна музика да е било форма на бунт за промяна в някаква посока?
Рая: в личен план беше форма на бунт. Беше начин да изляза от малкия град, да се преборя със стереотипите. Тогава не беше много популярно момиче да свири на валдхорна. Постоянно трябваше да се сблъсквам с коментарите от малкия град, а за мен си беше една малка борба.
Кольо: Аз напуснах България на 14 години. Но помня, че още когато бях във втори, трети клас, тогава много се играеше футбол. И докато аз свирех на валдхорна, пропусках игрите навън. А когато излизах, и на мен ми се подиграваха и ми викаха Кольо тубата, макар че валдхорна и туба са много различни инструменти. В средата на 90-те години валдхорната не беше най-популярното нещо, поне така бе в Пловдив. После, може би след тринайсетата ми година, бях печелил конкурси в София и Пловдив и музиката стана естествена част от живота ми. Иначе обожавах да играя футбол и даже тренирах в един клуб „Кедър“, но не бях толкова добър. Не че обичах валдхорната повече от футбола, просто в това бях по-добър. Никога не е било бунт, беше начин да изразя себе си и емоционалността в мен. А когато на четиринайсет години заминах за Айдълуайлд арт Академи в Калифорния и със стипендия от близо 50 000 долара, пътят ми вече бе начертан и знаех, че отивам там да върша специфична работа, а не да си почивам. Там имах страхотни преподаватели, които ми казваха какво точно трябва да направя, за да стигна до дадено ниво.
Паралели
Как се решава човек на такава възраст да напусне България?
Кольо: При нас беше малко странно, защото имахме двайсет дни да реагираме от пристигането на документите до заминаването ми. Трябваше да напусна музикалното училище в Пловдив, да се изкарат визи. А по онова време, 2003 година, България не беше в Европейския съюз и беше доста трудно. Заминаване зад граница за хората беше нещо голямо. Не е като сега, когато всеки може за уикенда да отиде да пие кафе в Милано. Майка ми и баща ми не бяха богати хора, даже бяхме по-скоро бедни. За да мога да замина за щатите, баща ми изтегли заем, който после дълги години погасяваше. Майка ми не искаше да ме изпраща. В крайна сметка, баща ми ми каза сам да взема решение. А аз бях много ентусиазиран. Дотогава бях ходил и в Турция, и в Германия, и дори на такава крехка възраст знаех, че за да свиря на този инструмент, трябва да се готвя другаде, понеже в България вече бях постигнал всичко. Знаех, че нещата отиват натам. Трудно е да се повярва, че самичък съм напуснал страната на такава възраст, но тогава го чувствах като нещо естествено.
Мислиш ли, че този професионален път те е лишил от някакви преживявания?
Кольо: Не, повече ми е дал, отколкото ми е вземал. Даже мисля, че срещнах хора, които като мен се стараеха да успяват в живота и в начинанията, които предприемаха. В Айдълуайлд срещнах много хора, с които контактувам и до днес и са страхотни артисти, включително и от филмовата индустрия. Този път ме запозна със страхотни личности от целия свят и ме накара да разбера, че с много труд можеш да станеш добър. Без да се трудиш много часове с този инструмент, няма как да се отличаваш от останалите. А ако си българин в Калифорния през 2003 година и не си достатъчно добър, няма да ти подновят стипендията за следващата година и да те вземат обратно.
Въпросът ми беше по-скоро за безгрижието, свободата, спокойствието.
Кольо: От двайсет и три-четири годишен се наслаждавам на повече свободно време, на повече безгрижие и на живота, който живея, на пътуванията по целия свят, на срещите с различни хора, по концерти, ваканции, с майсторски класове и т.н. И в основата е това, че през годините, когато децата имат повече безгрижие, аз нямах. Оценявам, че съм се борил като малък. И ние като човешки същества не спираме да искаме да се забавляваме, да имаме повече свободно време и да правим нещата, които харесваме. Може би от гледната точка на хората, които са ме виждали като малък, това ми е липсвало, но аз не го чувствах така.
Рая, при теб как се случи заминаването ти за чужбина?
Рая: Както в Етрополе ми бе ясно, че ако искам да се занимавам с музика, трябва да направя всичко възможно да изляза от града, така, След няколко години занимания с валдхорна в музикалното училище, се убедих, че ако искам да постигна нещо повече, трябва да изляза от държавата. Пловдивското музикално училище често ни даваше контакт с големи имена на класическата музика. Провеждаха се майсторски класове. Но най-важен бе един частен майсторски клас във Варна, на който отидох. Там се запознах с Франк Лойд, учител по Валдхорна, който преподаваше в Германия. Може би това бе първият момент, в който си помислих, че нивото навън е различно, хората са различни… дори методите на преподавателя бяха различни. Мисля, че тогава бях в десети клас. До завършването си имах едно турне по голям проект със сборен оркестър от България, Полша и Германия. Пътувахме до Германия и свирихме там. В началото на последната учебна година започнах да посещавам Австрия за уроци. Така избрах университета в Линц, хареса ми преподавателя там, кандидатствах и ме приеха. При мен беше малко по-лесно, отколкото при Кольо, защото тогава България вече бе член на Европейския съюз и визите се уреждаха по-лесно, а и образованието в Европа струва по-малко пари от това в щатите. Но въпреки това за тогавашния стандарт в България това беше доста скъпо и всички мои близки събираха парички, за да мога да отида за няколко дни в Австрия, да вземам уроци. Същото нещо продължи и след като ме приеха в университета. Беше много трудно, но все пак възможно да се издържаш.
Срещна ли други българи там?
Рая: Заминах с един мой съученик от музикалното училище. Стремяхме се да не се обвързваме много с българи, за да научим немски, който си е доста труден. Срещахме много балканци, сърби и македонци. Там те са много повече от нас. Освен нас двамата, имаше още едно момче, което в началото доста ни помогна и бе заминал преди нас.
Кои бяха разликите с България, които още в началото забелязахте, озовавайки се в чужбина?
Рая: Имаше доста големи разлики в обучението, в манталитета на хората, в обстановката. В Австрия отношението към класическата музика е съвсем друго. Класическите музиканти и всички, които имат досег с култура там, всяват респект. Там никой никога не ми се е подигравал за това, че свиря на валдхорна, а в България това бе нещо обичайно. В университета имаше някакво напомняне за музикалното училище с това, че идваха звуци отвсякъде, но вече на много по-професионално ниво. Дори бих казала на по-изискано ниво. За мен Австрия е изискана държава и културата, лъхаща отвсякъде, веднага се усеща. Не само в университетите, но и в залите, по улиците, навсякъде. И общата, и музикалната им култура е на много високо ниво.
Кольо: Да излезеш от Пловдив и да кацнеш на летището в Лос Анджелис, с тези големи палми и американски магистрали, бе доста фрапиращо На такава възраст. Но по-важната разлика беше в съоръженията на самата академия. Там всеки си имаше своя стая за разсвирване, а вътре имаше апаратури, които ти позволяват да си настройваш акустиката според вида място, където ти предстои да свириш. В пловдивското музикално училище по онова време всичко пропадаше, нямаше алуминиеви дограми, лятото бе страшна жега, а зимата много студено. Сега изглежда много по-добре, но когато ние бяхме ученици там, не беше така. И за мен бе много фрапираща разликата. Когато отидох в академията, си казах, че не искам да се връщам назад и че искам да продължа да се упражнявам в тези страхотни стаи за свирене. Всичко бе толкова изпипано! Чувствах, че съм на някакво място, където могат да ме направят един от най-добрите в света. Цялата обстановка те предразполага по този начин.
Защо американците толкова се интересуват от нашия фолклор?
Кольо: Защото ние имаме едни от най-страхотните размери. Музиката ни е много стара, имаме уникални традиции, идващи от различни места в България. „Мистерията на българските гласове“ е нещо, което много се хареса в щатите. Този диск накара доста хора да погледнат към нашата държава и да видят откъде идват тези традиции и обичаи и тази музика. (Кольо говори за отличения с Грами албум „Le Mystere des voix bulgares. Volume Two“ от 1990 г. Бележка на Автора.) Аз не съм усетил някакво по-специално внимание към българския фолклор. Усещам, че знаят за него, което кара човек да се чувства много драго. Но има внимание и към фолклора на други народи. Знам, че големите композитори тук са чували за нашата музика и са я разучавали.
Рая: И аз бих споменала „Мистерията на българските гласове“. Да, географската близост на България с Австрия е по-голяма и това също има значение. При нас неравноделните размери са нещо много интересно и няма много държави, в които да има такова разнообразие, каквото има в нашата. Смятам, че хората, на които аз съм показвала българския фолклор, първо са се впечатлявали от неравноделните размери. След това се впечатляват от специфичния начин на пеене.
Рая, колко години продължи обучението ти в Австрия и защо то продължи и в щатите?
Рая: През 2009 година за Австрия и там бях до 2017 година, когато заминах за Америка. А в Америка продължих с обучението си. Исках да бъда подготвена за оставане в Австрия. Като чужденец смятам, че е важно да си максимално подплатен и с дипломи, и с умения, за да можеш да пробиеш сред местните. Това беше причината да се напъна повече с висшето си образование. В Америка продължих с обучението по същите причини. Смятах, че ще ми трябва и едно образование в страната, в която възнамерявам да остана да живея. Едното образование е европейско, на немски език, а при другото се говори на английски, школата е по-различна. И аз исках по-дълбоко да се запозная с тамошната система.
Кои хора ви оказваха най-голямо влияние в музиката?
Рая: Започнах обучението си по валдхорна при Снежана Георгиева. Постоянно слушах различни валдхорнисти, които са солисти. Обикновено това е нещото, което влияе на всеки инструменталист. Всеки слуша световноизвестни музиканти, свирещи на същия инструмент. Аз много харесвах Щефан Дорф, който е първа валдхорна на Берлинска филхармония. Друг солист, който много харесвах, беше Радован Владкович. В тези по-ранни години е важно да мине много музика през ушите ти, да се научиш да разграничаваш различни оркестри, различни солисти, да се взираш в детайлите. Първият преподавател, който ми хареса, когато отидох в Австрия, беше Йоханес Хинтерхойцер. Той свири в „Mozarteum Orchestra“ и преподава в Мюнхен. Влюбих се в начина му на преподаване. Той е страхотен изпълнител и прекрасен човек. Имаше и един преподавател, който промени живота ми, и това е Раймонд Сел. Той започна работа в нашия университет две години след като бях приета и остана мой основен преподавател там. Той е германец, свирил в „Gevanthaus Orchestra“. Всеки преподавател ти дава нещо и съм щастлива от срещите си с всички тях. Но той бе ключов момент в моето развитие. Може би и аз самата вече бях готова към онзи момент да се срещна с човек като него.
Кольо: Естествено, първият ми учител по валдхорна в България, Стоян Караиванов. Той дълги години бе професор в пловдивската академия и учих при него до заминаването ми в щатите. Той не одобряваше, че заминавам, но това няма голямо значение. Откакто заминах, мога да спомена няколко имена на хора, които имат голяма роля. Кърт Шнайдер, Джером Ашби, който свиреше на валдхорна и в нюйоркската филхармония… Двамата учители, които най-много са ми повлияли и остават в сърцето ми, са Дженифър Монтоун първа валдхорна във филаделфийския оркестър, и Уилям Вермюлен, първи валдхорнист във филхармонията на Хюстън. Всеки от тези хора е имал принос в създаването на Кольо Плачков като име. Не искам да подреждам тези хора по важност, защото всеки е допринасял да дойде следващия. От хората, които съм слушал, бих споменал Филип Майърс, другият валдхорнист на Нюйоркската филхармония. Много слушах и първият цугтромбонист в същата филхармония, Джоузеф Алеси. Даже бих казал, че много повече съм слушал Алеси и Лучано Павароти, отколкото всички валдхорнисти.
Прочетете втората част.
