Запознайте се с… Рая Панова и Кольо Плачков, част II

Говорим си с Рая и Кольо, които са валдхорнисти, живеещи и работещи в Денвър, Колорадо. В първата част те разказаха за първите си стъпки в музиката, за техните музикални влияния и за ролята на българския фолклор в Америка. В тази част продължаваме с някои паралели между България и САЩ, като ще поговорим и за най-значимите изяви и за двамата за трудностите и жертвите в името на успеха и за онова, което събира техните лични и професионални пътища.

Българският принос

Къде сме ние българите в класацията на най-добрите валдхорнисти?

Кольо: Никъде. Надявам се да не засегна никого с думите си. Мога да дам пример за аудиторията. Все едно да сравняваме българския футбол с Английската висша лига. За да наречеш някого професионален спортист, то той трябва да има физиката, бързината, техниката, дисциплината на хранене и на сън. Аз съм имал цялата тази дисциплина през годините, докато съм кандидатствал за оркестри. Ставал съм и съм лягал в едни и същи часове, ял съм едно и също сутрин и вечер, за да може и стомахът ми да се чувства по един и същи начин всеки ден… Това разделя нашите валдхорнисти от останалите. Не съм имал идол наш валдхорнист и не се сещам в историята да сме имали такъв, който да е следван и да е от най-добрите в света. 

Забелязахте ли да се променя начинът, по който приятелите, колегите, съседите ви в България, ви възприемат, откакто трайно живеете в чужбина?

Кольо: Всеки казва „ЕЕ, не го мисли него, той толкова години е там…“ Когато едно време имахме една и съща база за сравнение, Кольо Тубата беше смешен с това, че свири на меден духов инструмент. Сега, когато се връщам с финансови възможности, пътувам и се наслаждавам на живота, вече имам чувството, че се обръщат към мен, все едно това ми е даденост. Винаги е било така по отношение на съседите, това е и поради българската завист и това, че всеки гледа в купичката на другия. Не харесвам тази типично българска черта, но за съжаление все по-често я виждам тук. Колкото до колегите, на мен винаги ми е било много мъчно. Познавам много хора и в Софийската, и в Пловдивската филхармония. Разликите са на всяко ниво. В залите, публиката, инструментите, на които свирим. За да разберете разликата, ще кажа, че в Колорадската филхармония, цигулката на концертмайстора струва един милион долара. Сигурен съм, че в българските големи филхармонии цената на инструментите е в много пъти по-ниска. А това е определящ фактор как би звучал този инструмент, какъв тембър ще има. Особено при цигулките. Няма дори едно нещо, което да съвпада на професионално ниво между положението тук и там.

Рая: При мен първоначално на хората в малкия град им беше интересно как се справям сама в чужбина. И с езика, и с този странен инструмент. Още в музикалното училище повечето ми приятели ме приеха като малко по-различна и по-странна за онези години. Това продължи и по-късно, когато вече учех в Австрия вместо в България. Моят студентски живот не включваше онова, което е „Студентски град“ в София. Включваше лишения, дисциплина, учене на език, опити да се издържам сама. Всичко това прави ежедневието ти различно от това на хората в България. Налагало ми се е да правя и неща извън музиката, за да се издържам. Работа в кафенета, барчета… Всяка възможна почасова работа, която можеш да вършиш между репетиции с оркестъра, лекции, домашна подготовка и учене на език.

А има ли други влиятелни българи, с които сте се срещали там?

Кольо: Има едно голямо име, което мога да кажа, че ни е много добър личен приятел и много ми помагаше през годините. Това е Елмира Дърварова. Рядко я споменават в България, понеже и тя прекарва през повечето време в щатите. Тя е първата българка и първата жена, която е концертмайстор в Метрополитън опера. Невероятен цигулар, невероятен човек. Тя е омъжена за Хауард Уол, който  е четвърта валдхорна в Нюйоркската филхармония. Двамата са ни много добри семейни приятели. Елмира е сред най-доказалите се български музиканти. Познаваме и българи, които са добри бизнесмени, макар и не в музикалната среда. Те са доста влиятелни от финансова гледна точка. По-успелите българи в чужбина са много по-добри хора от успелите в България, макар да има и редки изключения.

Рая: Аз ще спомена и един диригент, Росен Миланов. Смятам, че той е една голяма българска гордост и съм щастлива, че имах възможността да се запозная с него, да станем близки и да прекараме повече време с него. Много интересен човек.

Кольо: Това за мен е българският диамант в класическата музика в момента. Музикален директор е в Любляна. Дълги години беше диригент във филаделфийския оркестър и сега също е директор на оркестър в Америка. Всеки път, когато идва, той е много сърдечен. Прегръща ни, ходим да пазаруваме заедно, понякога се събираме на по чаша вино. Това е една изключителна личност. Много земен и приятен човек. Преди време се опитваше да помогне на български оркестри, но бе прогонен от България, може би поради местната шуробаджанащина. Той е много недооценен в България, а толкова се е трудил, за да стигне там, където е в момента…  

Ти си двайсет години в щатите, а не си забравил български. Имаш ли с кого да комуникираш през цялото това време?

Кольо: Да, винаги съм имал български приятели. В Айдъуайлд също имаше двама близнаци от България и когато заминах там, те ми даваха огромна подкрепа. Това са Делчо и Данчо Теневи, цигулари от Пловдив, с единият от които бяхме даже в един клас там. След това Кирил Пенчев, който  също дойде в академията в Айдъуайлд. Той е кларинетист, първи кларинет на Пловдивска филхармония, също и преподавател в Пловдивската музикална академия. Винаги съм имал някакъв допир с българи. А и аз съм влюбен в България. Влюбен съм в Пловдив, тъй като тук съм израснал, без значение, че толкова години съм извън страната. Влюбен съм в природата ни. Винаги съм се прибирал с кеф и любов и когато съм имал възможност, винаги съм си прекарвал летата тук. Първото ни дете се ражда тук. Още когато Рая бе бременна в четвъртия месец, летяхме до щатите. А откакто се роди, на двайсет и петия ден от раждането пак летим натам. Така че едва ли има друго дете в България, което на двайсет и пет дни да е летяло два пъти до щатите. Мога да кажа, че съм човек, израснал сред много любов. И в семейството, и сред приятелите от детските ми години. Така че България ще бъде винаги дестинация номер едно, в която ще се връщам и в бъдеще.

Успехите

Има ли си всеки от вас по едно първо значимо събитие пред публика, в което се е усетил като част от нещо голямо?

Рая: За мен всяко излизане на сцена е тръпка и е специфично. Имала съм и по-важни изяви, но може би една бе ключова за моето съзнание, преобърна представите ми и ме накара да се замисля. Свирихме новогодишен концерт в театъра в Линц, а това се свързва с много валсове и произведения за балове, каквато е австрийската традиция. Беше много специфичен концерт. В една пауза, в която водещият говореше нещо, половината от което тогава не разбирах, аз се загледах в публиката. И виждайки какви хора ни слушат, на мен за пръв път ми стана ясно с какво се занимавам, къде се намирам и колко трябва да бъда благодарна за средата, в която съм. Това ми дойде като прозрение. Имала съм и различни изяви в различни държави и континенти и с големи музиканти като Ален Вицути, Стивън Мет и други.

Кольо: Имам няколко доста ключови изяви. Първата бе, когато бях приет на пълна стипендия в музикалното училище Джулиард в Ню Йорк. Тогава се стъписах и си казах: „О, това нещо ще ми се случи, ще съм сред най-добрите в света.“ След това, когато бях на финалите „Асошиейт принсипъл валдхорна“ с Нюйоркската филхармония, след като моят учител Джером Ашби почина от рак на втората година от следването ми. След това участието ми на фестивала „Tanglewood Music Festival“ в Масачузетс. В четвъртата година от следването си свирих по заместване в Нюйоркската филхармония и като видях какво е заплащането там, си помислих: „Леле, не мога да повярвам, че с валдхорната мога да изкарвам такива доходи.“ В българското съзнание си остава периода на израстването в Пловдив, всички тези свирения с часове на тавана или по тоалетните. А изведнъж свириш в такива огромни зали и пред такива хора. Във фестивала свирих с „Boston Symphony orchestra“, който е доста престижен оркестър. Свирих с диригенти от ранга на Джеймс Ливайн, Зубин Мета, Бернард Хайтинг и други. Това са огромни имена, за които съм слушал цял живот и съм гледал техни концерти. По времето, когато свирех с Джеймс Ливайн, той беше музикален директор на Метрополитън опера и на бостънската филхармония. Друг важен момент бе, когато ми предложиха професионален договор в Колорадската филхармония и пак заплащането ми направи огромно впечатление. Там свирих с хора като Йойо Ма, Рене Флеминг, след това сме имали и поп концерти със Сийл, с групата „The Lumineers“… Такива концерти не се случват на всеки и твърде често. Уча се да осъзнавам и да уважавам всеки такъв момент, защото живеем за тези моменти. За тези специални, красиви моменти, за които сме се борили цял живот.

Ако можехте да промените нещо в България, какво би било то?

Рая: Нещата са много, специално в нашата сфера. Първото е начинът, по който хората гледат на културата.

Кольо: Винаги, когато в България става въпрос за култура, нещата са били по един и същи начин. Хората, които се интересуват от култура, нямат възможности. Хората, които имат възможности, не се интересуват от култура. Оттам идва фундаменталният проблем. Виждал съм много хора в щатите, които нямат досег с културата и са просто бизнесмени. Но те дават средства за култура, защото осъзнават нейната важност. А тук заможните хора не виждат колко е важна културата за развиването на един народ. През всички хилядолетия най-развити са били нациите, при които културата е на високо ниво. Това е най-голямата болка. Бюджетите на артистите в България са сведени до абсолютния минимум. Много ме натъжава, че в България има хора с кариера, но в чалгата. А докъде е стигнал българският манталитет, та да се харесват такива неща и масата да диктува на хората, които искат да успяват, с какво трябва да се занимават. И ако масата не те харесва, много трудно можеш да генерираш финанси и да се издържаш от това. Няма големи дарители за българския фолклор, които да закърмят млади поколения с български народни танци и песни. Подпомагат се хора, които ще правят следващите хитове в чалгата. Не развиваме това, което ни е зададено като традиция и култура, а това, което масата харесва и е комерсиално. И щом на нас, в малката държава България, са ни такива приоритетите, не виждам как това ще се подобри.

Между личното и професионалното

Как се срещнаха пътищата на двама ви?

Рая: В пловдивското музикално училище, макар че Колето отдавна вече беше в Америка. Беше лятото на 2006 година, когато той се прибра. Тогава се оказа, че съм много близка с негови приятели от музикалното училище. Така се запознахме и бих казала, че имаше химия между нас още в първите дни, които прекарахме заедно. Станахме си много интересни и като хора, и като колеги. За съжаление, тогава нямаше кой знае какво да стане между нас, защото аз бях ученичка в Пловдив, а той живееше в Америка. Но през годините винаги поддържахме една много топла приятелска и колегиална връзка. И преди четири години отново се срещнахме в България. Имахме намерение да обменим опит в преподаването, свързан с различните школи по валдхорна в Америка и Западна Европа. Много бързо се оказа, че ни свързва не само професионалния, а и емоционалния аспект. Така решихме да опитаме да сме заедно, макар че ни делеше цял океан. Моят английски беше по-добър от неговия немски и затова решихме да опитам да се реализирам в Америка. Получи ми се, след като взех пълна стипендия в университета Боулдър в Колорадо и така дадох шанс на една прекрасна връзка.

Кольо: Винаги съм имал чувства към Рая. Преди време нямаше Facebook, а някакви други платформи като Frendster. Имаше период от поне две-три години, в които с Рая не се чувахме. В един момент пак се намерихме през Facebook, писахме си и се чувахме, даже се виждахме няколко пъти и говорехме за музика. До лятото на 2017 година, когато се видяхме на едно море. Там се възпламени тази любов.

Харесва ли ви преподаването и с какви хора ви среща то?

Кольо: Рая е човекът, който има и дарбата, и уменията, и знанията, за да вземе един човек и от нулата да го превърне в доста добър. При мен са повече хора в последното си образователно ниво, преди интервюта и прослушвания за оркестри. Преподаването винаги дава едно чувство, че и ти даваш нещо на света и допринасяш за занаята. Ние с рая сме учили десетки години и сега, когато го предаваме на следващите поколения, изпитваме чувство на удовлетвореност. Става ти хубаво от това. През цялото време сме били като гъби, попиващи всичко, което ни е било казвано, а сега ние сме тези, от които попиват. Така че колелото се върти.

Рая: Когато започнах да уча педагогика в Австрия, имах късмета да работя три години в училище в Австрия. И това са едни от най-смислените ми три години. Повечето там бяха деца. Уникално е да преподаваш на деца, да виждаш как се развиват. Да виждаш как ти служиш за пример и че и ти можеш да дадеш много, дори и без кой знае колко работа. Дори само с присъствието си и с малкото информация, която можеш да им дадеш. Уникално е да видиш, че и ти можеш да помагаш. Нямам голям опит с ученици от България.

Как ви повлия пандемията?

Кольо: На нас ни повлия страхотно. Прибрахме се в България и споделихме много време с родителите ни. Дълги години не ни се беше случвало. Успяхме да споделим време и с приятели, и с познати. А най-важното нещо като следствие от пандемията беше, че Рая забременя. Ако не беше тази пандемия, нямаше да сме в България и нямаше да може почти цялата бременност на Рая да премине тук. 

А как ви повлия на възнагражденията?

Кольо: Повлия ни доста, но ако се сравнявам с хората в България, в щатите доста по-добре се погрижиха за хората, което е нож с две остриета. Раздадоха се много помощи. Половин година бяхме на трудовата борса, където не получавахме заплати от оркестъра. Това се отрази не само на нас, но и на останалите американци. Почти всички оркестри бяха прекъснали дейност и хората бяха на трудовата борса. После се върнахме на непълни заплати, а сега вече сме на пълни заплати. Надяваме се да няма световна финансова криза, която може би е неизбежна. Лошото сега е, че в университетите доста затегнаха нещата, дават много по-малко стипендии, а това рефлектира върху учениците. Онлайн преподаването не е най-работещият модел, защото в нашата сфера е много важно да си в една и съща стая с човека, на когото преподаваш. Няма как някоя платформа, била тя и най-добрата, да замени прекия контакт, особено при свирене на валдхорна. Например, има обертонове, които не могат да се възпроизведат през интернет по начина, по който това се случва, когато си лице в лице с човека. Това ощетява учениците, но е в световен мащаб. Но няма смисъл да се оправдаваме. Опитваме се да продължаваме напред колкото се може по-нормално.

Докато бяхте в щатите, оставаше ли ви време да правите нещо извън музиката?

Кольо: Остава ни доста свободно време. Имаме хобита. Ходим да караме ски, а аз и сноуборд. Харесва ни да ходим заедно на риболов. Играем заедно и във футболна лига. Колорадската филхармония има свой отбор в аматьорска футболна лига. Голямо забавление е там.

И накрая, един въпрос извън музиката. До каква степен пропагандата присъства в новините за щатите, които ние като странични наблюдатели чуваме от медиите?

Тук винаги населението е било разделено на републиканци и демократи. Пропагандата е една и съща, независимо дали слушаш новините за САЩ от медии в България, или от техните новини. За всичките години, в които живея в щатите, мога да кажа, че на персонално ниво много рядко усещаш дали някой е републиканец или демократ. Това почти не се забелязва на ежедневно ниво, независимо, че на ниво политика всеки защитава своите позиции като най-добрите. Иначе проблемът с расизма е на фундаментално ниво в Америка. Но аз като българин не съм усещал да има неприязън към мен. Толкова много са успелите чернокожи в щатите, че не бих казал, че там има голям расизъм. Разбира се, расизъм има и там, както и в целия свят. Но не мога да кажа, че расизмът към черните е по-голям, отколкото този към азиатците, или към българите, сърбите и т.н. Най-големият расизъм според мен е бил преди време и към коренните жители, индианците. В Америка, който много опитва, може да успее, независимо цвета на кожата. Когато много искаш нещо, независимо какво, страничните хора забелязват, че жертваш времето си, обяда си, за да можеш да постигнеш това, към което си устремен. Моят първи учител, когото споменах, Джером Ашби, беше тъмнокож, а бе един от най-уважаваните и разпознаваеми хора в Ню Йорк.

За финал

Сърдечни благодарности на Рая и Кольо за тези почти два часа, които ми отделиха, за да говорим за техния път. Ако следвам хронологията, това бе второто интервю с български творци в чужбина и бе малко след това с Краси Кръстева, работеща в симфоничния оркестър на Щутгарт. Много би ми се искало да превърна рубриката в традиция и по-често да чуваме опита на тези хора, защото те имат малко шансове да говорят пред български медии.

Днес двамата продължават да развиват това, в което са най-добри, и да дават своя принос за музикалната култура на младите хора. Иска ми се по-често да ги виждаме и в българската музикална среда и се надявам, че чрез това интервю ще привлечем още хора към музиката и нейното свойство да руши граници.

(Интервюто е проведено на 20.03.2021 г.)