Крис Григоров.
Няма по-добър избор за име на оркестър, което да обобщи неговото звучене. Оркестър „Видин“ е нещо, което извира от Видин и неговата околност и до днес е музикална емблема на града и на цялата Северняшка фолклорна област. Макар да правят повече обработен, отколкото автентичен фолклор, те дават популярност на стари местни песни и танци, които повечето българи от другите краища не познават.
Отдавна бях слушал за оркестър „Видин“, но онова, което ме накара с по-голям интерес да се обърна към тяхната музика, беше „Лолово хоро“. Чух го веднъж в предаването „Фолк магазин“ на Венцислав Димов по „Дарик радио“ през 2012 година.
По-късно чух и албума, от който е песента, а след това и по-стара продукция на оркестъра. Контакта ми с групата беше направен от солистката Лора Асенова, за което искрено й благодаря. Имахме няколко опита за цяло интервю с Вени Петков, а и с Лора Асенова и с Димитър Славов – Лоло опитвахме да се чуем за повече време, но разговорите ни бяха прекъсвани поради голямата им заетост. Те работят на няколко места и са високо ценени навсякъде. Това е само една от причините да им дам възможност да представят историята на оркестъра и настоящата си продукция и тук.
В тази първа част на материала основният човек е Вени Петков, който сам ще ни въведе в хронологията на своя живот с плавно преливане към историята на оркестъра.
Акордеони и забави
Откъде е интересът Ви към музиката?
– Още като дете съм слушал много музика, не само българска. На Връшка чука имаше един българо-сръбски панаир. Тогава за пръв път си купих плоча на Бранимир Джокич, която беше само с две записани хора. От цялата западна част на България най-много сме слушали тази плоча, защото тогава сръбско се слушаше само със специални антени, купувани от Сърбия, които прихващат оттам сигнала на местните програми. В Източна България въобще не можеха да хванат такива програми. В един момент сръбската музика много преобладаваше на сватбите по нашия край.
Имали ли сте други музиканти в семейството?
– В моята фамилия едва ли да е имало музиканти. По линия на дядо ми по бащина линия имаше един мъж, който посвирваше на акордеон. Той изчезна от селото и отиде да живее в Гара Яна, Софийско. Не е бил някакъв изявен музикант. Имам спомени, че само е съпровождал на акордеон. Този човек е втори братовчед на баща ми. А друг, който е първи братовчед на баща ми и син на брат на дядо ми, е бил тъпанджия в духовата музика в моето родно село Коста Перчево. Моите родители се занимаваха с други неща. Баща ми беше много упорит и работлив човек и беше майстор в селскостопански техникум, като преподаваше практика на учениците по лозарство, овощарство, градинарство, пчеларство. Петнайсет години работи и като машинист на валяк и правеше пътища в нашия край. Той нямаше интерес към музиката. Навремето имаше радиоточки по селата. Става дума за 1957 и 1958 година. Тогава много обичах да слушам акордеонисти като Борис Карлов, Ибро Лолов, Мишо Гюров, Коста Колев и Емил Колев, също и Петко Радев на кларинет. Мечтаех да имам акордеон. Но тогава разбиранията са били съвсем други. Не е имало кой да каже на баща ми, че е най-добре в ранна детска възраст да се купи акордеон на сина му, за да се учи. Много съм желал това, а той никога не е казвал, че ще ми купи. Когато вече бях пети клас, един ден, без да зная това, баща ми отишъл във Видин с един братовчед и купили два акордеона, а един от тях бил за мен. И така той ми донесе един зелен акордеон с четиридесет баса. Ние живеехме в най-последната къща в Коста Перчово, по течението на реката. А училището се намираше в другата половина на селото, доста далеч от моя дом. И като свършеше последният час, винаги тичах до вкъщи. Акордеончето си имаше един мирис, който съм запомнил. Може би от коланите е идвал. Като го вземех, умирах от удоволствие да му поема аромата. Такава любов съм изпитвал към този инструмент! Никой в този живот не ми е показал и един тон. В същото време имахме един-единствен акордеонист в селото. С него нямахме никаква роднинска връзка. Той бе на моя възраст, роден 1949 година, но е имал акордеон една година преди мен. Не знам как е станало. Тогава беше на мода една италианска песен – „Марина, Марина, Марина“. Това е първото нещо, което съм научил по слух. И така, ние бяхме от едната страна на реката, а той живееше от другата страна, точно срещу нашата къща. Преди аз да се науча да свиря нещо, той всяка вечер излизаше на терасата си и започваше да свири оттам. Никога не съм ходил при него да ми покаже каквото и да било. Той не можа да се наложи и да стане известен. А аз напредвах доста сериозно. И така, аз свиря от едната страна на реката, а той – от другата. И понеже в селото е тихо, хората седят и слушат почти всяка вечер при топло време. В нашето село имаше голяма младеж и се организираха забави. Година, година и половина след като започнах да свиря, аз вече ходех на тези забави. Свирех им „Марина“, някое елементарно танго, или пък валс… И няколко хорца. Веселил съм тези хора ей така, само с акордеона, без никакъв ударен инструмент. В осми клас отидох да уча в село Грамада. То е по-голямо и дори е било град за известно време. В тамошното училище имаше един акордеонист, който им свиреше по време на ведрина (традиционен набор от физически упражнения, правени преди учебните занятия през социализма. Наричана още физзарядка. (бел. авт.) Когато аз се появих, веднага го премахнаха и аз започнах да им свиря. Вече през 1964 година дойдох във Видин и се записах в Механотехникума. Понеже тогава на мода беше електроенергетика, се изискваше много висока диплома. Още на втората ми година там освободиха този, който свиреше на акордеон към танцовия състав на техникума и аз станах корепетитор. Старите музиканти от Видин, някои от които са били на възрастта на баща ми, веднага са ме усетили и ме вземаха да свиря с тях по сватби и кръщенета. Аз, дето се вика, буквално съм им бил дете. Директорът беше от Кула, а моето село е на седем километра от града. И един ден баща ми срещнал директора и го питал: „Абе тоя мой син ще учи ли, или ще свири?“. А директорът му рекъл: „Той е много добър музикант, радвай се, че още не ти иска пари за квартири, издръжка и т.н.“ Така станах популярен. Ходех в профсъюзния дом на културата, а там имаше многоброен танцов състав. Ходех с тях по концерти и им знаех целия репертоар. С тези стари музиканти свирехме без пари на партията, на полицията, на военното окръжие и т.н. И в един момент, през 1968 година, трябваше да мина на комисия, за да вляза в казармата. От София дойде един генерал за проверка на видинското окръжие. И след тази проверка решиха да отидат в една красива местност, Божурица, в един ресторант. А там аз свирех със старите музиканти на военното окръжие. И тогава генералът като ме е чул, е казал на ръководителя на местното военно окръжие: „Този акордеонист е само за Витоша!“ Имал съм голям късмет, че съм служил на „Витоша“ – Военно-почивния дом на Министерството на народната отбрана. Там четирима от войниците сме били музиканти и сме веселили почиващите, включително офицери и генерали. Имах си цивилно облекло, а не се наложи и да бъда подстригван. Там сме свирили пред най-висшите генерали по онова време – Велко Палин, Добри Джуров, генерал Семерджиев, генерал Косев, Славчо Трънски, Германов… Това са били две от най-хубавите ми години. Тогава се запознах с Йордан Йотов, акордеонист на Петко Радев. За съжаление, той почина на 50 години от рак на гърлото. Свирил съм понеделник, сряда и петък вечер в забави за почиващите. Те почиват по два дни, после се почиства и идва нова смяна. Там имаше около сто волнонаемни – камериерки, сервитьорки, кухненски персонал и т.н. Там съм свирил на танцов състав и на народен хор и навсякъде съм бил на ниво.
Видинската група
Как започна оркестър „Видин“?
– Когато през 1971 година се върнах във Видин, започна да функционира оркестъра. Аз свиря на акордеон, на кларинет беше Владимир Горанов, който, за съжаление, не е вече между живите, Ромил Петров свиреше на тромпет и идваше от Видинската филхармония, а имахме и барабанист на име Иван Нуцов. След известно време на негово място дойде друго момче – Георги Евгениев и с него изкарахме доста години. Нямаше синтезатори тогава. Първоначално имахме един възрастен човек на баскитара, впоследствие се присъедини Огнян Славчев с ритъм китара. Той е един изключителен музикант и вече от дълги години живее в Германия. Така започнахме. Ние бяхме в едно от най-хубавите времена. Не искам да говоря политически, но сега само някои хора се преструват, че мислят за народа ни, а преди за всеки имаше много работа. Във видинския химкомбинат работеха единайсет хиляди човека. Всеки търсеше повод да прави веселби. Стигали сме до двайсет и четири, двайсет и пет веселби в месеца. Свирил съм и на много танцови състави, които съществуваха тогава. Имаше такива в учебните заведения – Английската гимназия, Математическата гимназия, също към предприятия в съседни села. Бях и щатен корепетитор на Ансамбъла за народни песни и танци „Дунав“, който току-що беше създаден през 1971 година. Кларинетистът беше щатен ръководител на профсъюзния дом на културата. Направиха няколко записа на Видинската група. За съжаление, тромпетистът не обичаше да се занимава със записи. С времето нещата се промениха и аз започнах да правя записи и самостоятелно. Имам достатъчно много записи в Националното радио и за телевизионни предавания.
Имаше един период, в който бяхме щатен оркестър към Дома на културата на химкомбината. Тогава имахме кларинетист от Върбица, Шуменско – Васил Джамбазов. Той дойде при нас през 1988 година. Тогава го бях открил в Козлодуй, където се качи на сцената и свири на един наш концерт. През 1988 година напуснах ансамбъл „Дунав“, където бях щатен корепетитор и така оркестър „Видин“ мина към Дома на културата. Тогава, освен Васил Джамбазов на кларинет, в оркестъра бяха Огнян Славчев – ритъм китара и соло китара, Любен Захариев – акордеон и вокали, Айдин Моамеров на барабаните и аз. Направихме с композитора Димитър Пенев записи в първо студио на радио „София“ и издадохме дългосвиреща плоча. Пенев е уникален музикант. Нашият китарист Лоло казва за него, че такива записи е правил преди, че каквото и да направим, не бихме могли да достигнем неговото ниво. В един момент съкратиха и химкомбината, и оркестъра, и всичко. Ходихме на работа като оркестър в Югославия за около година, после бяхме в Швейцария за около година и половина, след това и във Виена, Австрия, работихме известно време. Опитът ни със сръбската музика беше много важен, защото и в трите държави сме свирили в сръбски ресторанти. Сега сме си тук.
Предлагам ви запис на „Дунавска ръченица“ от YouTube с уговорката, че в него има прекъсвания.
Разкажете малко повече за стила музика, който свирите днес. С какво е специфичен и как Лоло го обогатява?
– В един момент, когато работех към читалище „Цвят“ – град Видин, тогава се появи колегата китарист Димитър Славов – Лоло. Той е водещ китарист и при това не само за България. Лоло кандидатства за работа в читалището и така започнахме да работим. И вече повече от 15 години е част от оркестъра. С него ходихме и правихме записи в студиото на Максим Горанов в Плевен. Записвахме преди две години и в студиото на Пламен Димитров в Русе, заедно със сегашната ни певица Лора Асенова. Песните бяха някои много специфични за нашия край, влашки. Красимира Стефанова, зам. шеф на редакция „Народна музика“, ми казваше: „Вени, искам едно да направиш: Така да изградите стила си със своята специфична и характерна музика, че като засвирите, да не ви обявявам. Като чуят хората, веднага да кажат, че е Вени Петков. Трябва да започнете да правите старите влашки песни. Да ги записвате и да идвате тук.“ Добре, ама Лора беше много млада и по-късно се появи. Аз съм започнал в този стил още отначало. Доста съм заимствал от един много известен цигулар, който за мен е бил един от най-големите таланти на своето време – бай Паско се казва. Изградил съм се от неговия стил. Днес в България има хиляди музиканти, които свирят виртуозно, дори и малки на възраст. Но и за нас има работа. Почти всички от оркестъра са щатни музиканти към читалище „Цвят“. А Лорка (Лора Асенова) и нейният съпруг, който е главен хореограф на Ансамбъла за народни песни и танци, са щатни в ансамбъла. Лорка ръководи и група от наши дечица, които са народни певици. Ръководството е доволно, защото аз съм там от повече от 30 години. Идвали са всякакви хора да ръководят разни хорчета и нищо не е ставало. А тя за две-три години разви един хор, в който според мен момиченцата пеят много добре. Много талантливи деца са. В Сърбия спечелиха втора награда на фестивал в Неготин, на 25 километра от Брегово. В началото не сме правили влашки песни, тъй като трябва да има и човек, който разбира влашки. А ние сме имали само един певец от Винарово, селото на Кайчо Каменов, който беше най-известния певец от нашия край по онова време. Но той не е знаел влашки. Като не знаеш езика, как би могъл да вземеш и диалекта… Бай Паско е от едно влашко село, където са ме канили и мен. Там председателят на читалището им е бивш танцьор и основател на ансамбъла. Там имаха автентичен танцов състав и автентична фолклорна група, за която са ме викали да им бъда корепетитор. Когато за пръв път отидох в това село и започнаха да пеят старите, влашки песни, просто ми напълниха душата. С Лорка започнахме лека-полека, но не можем да запишем много неща, защото Видин е може би единственият по-голям град в България, в който няма студио. И като няма студио, най-близко ни е в София. А като се пътува извън града, трябва да се мисли и за хотел, за разходи за оркестъра, плюс таксите за записите. Трябват спонсори. А ако решим да ползваме за спонсори наши познати, за които знаем, че много години са се отзовавали, в един момент ни става неудобно да им се обаждаме и не смеем да ги потърсим. Това е много трудно. Дори Лили Иванова, която е прославила България, независимо, че е богата, и тя търси спонсори за концерти и за записи. А ние искаме да оставим нещо, защото ние сме вече единствения подобен оркестър за този край. Влашките сърби си направиха радиостанции, телевизионни центрове и денонощно бълват местна музика. Да, и в нашето национално радио има часове за народна музика, но те са недостатъчни. Аз избягвам да слушам румънска музика, защото може би това ще ми повлияе на стила. Имаме едно момченце от влашкия край, което свири прилично на акордеон. Той ми е казвал, че не свиря музиката, както се свири в Румъния. Аз му казвам, че свиря местната влашка музика, характерна за нашия край. Ако искам да копирам някой румънец, няма да има никаква файда. Повече слушам сръбски неща, там имат много добри аранжори, певци и певици и много работят хората. Слушам малко и българска естрада от старото време, но по-малко.
Общувате ли с други оркестри от Румъния и Сърбия?
– В последните три години няма толкова контакти заради пандемията. Канили са ни в Зайчен, в Сърбия също сме правили концерти. Когато във Видин имаме празници, каним оркестри от Сърбия, по-точно от влашкия регион. Каним също и от Румъния – от Турну Северин, Крайова, Търгу Жиу… Разменяме си гостувания и е много интересно. Но нашата музика си е тукашна и може да се каже, че нашите песни са съвсем друг стил от тези, които правят те. Там много повече свирят цигулари.
Във втората част на разговора с Вени Петков ще говорим за отделните музиканти от настоящия състав, за студийната продукция и за пътуванията на оркестъра, а Лора и Лоло ще разкажат свои истории, свързани с музиката.
