Крис Григоров.
Както знаете, в този блог давам глас на хора, които много уважавам като професионалисти в своите области. Затова не е случайно, че посвещавам материал и на Сандрито. Той е човек, от когото тепърва ще очакваме интересни проекти в България, а защо не и в международен план. За него музиката няма граници и етикети по същия начин, както и за мен. Вместо да описвам кой е със свои думи, оставям на него сам да ни въведе в своя живот.
Началото
Разкажете за първите си години, какво Ви спечели за музиката?
– Роден съм в град Кюстендил. Това е един много хубав град – с хубава история, хубава култура, хубава музика… Музиката съм наследил от баща ми, Даниел Любенов. От него са ми и всички музикални насоки. Той свири главно на акордеон, но впоследствие е започнал и с пиано. Стечение на обстоятелствата, на него му се наложи да прави много неща сам и любителски започна да се занимава с аранжиране и композиране, откъдето е и моята тръпка към аранжиментите. В ученическите си години имах възможност да свиря на пиано с няколко прекъсвания. Не можах да попадна на точните преподаватели. Чак когато бях вече седми или осми клас, попаднах при една много добра госпожа, която ми върна любовта към пианото. Предимно ходех по сватби и слушах как татко ми свири, кефех се… Имах възможността да изсвиря и аз едно-две парчета, за да видя каква е тръпката. Трябваше да са неща, които знам, за да не е рисковано, защото сватбите са си школа. Завърших музикална паралелка в училище в Кюстендил – Реална гимназия „Неофит Рилски“. Там свирех на акордеон, каквато беше специалността ми, и на облигатно пиано. След това дойде следващия етап – Музикалната академия и Антони Дончев.
Срещал ли сте се с музиканти като малък?
– Разбира се. Наложи ми се да започна да работя с моите чичовци, защото трябваше да заместя баща ми, който замина в Испания, заедно с майка ми. Свирехме по сватби в пределите на Кюстендил и околността. След това работих с други музиканти, мои роднини. После дойдох да живея в София, забелязаха ме и други музиканти и започнах да си пускам парчетата в YouTube и Facebook. Оттам нещата тръгнаха нагоре. При нас целия род е от музиканти. Сред по-изявените са Джони Илиев, Борил Илиев, Румен Илиев и оркестър „Пауталия“, оркестър „Три звезди“, а от младите надежди – Йоана Сашова, която беше в „Гласът на България“ и ми е първа братовчедка, също и Румен Борилов, син на Борил Илиев, който сериозно налага свой почерк в музиката. Всички са страхотни музиканти, всеки като автор е оставил подписа си върху ромската музика. За огромно съжаление, сред нас има голямо раздалечаване в последно време и всеки върви по своя път. Но това се случва в големи фамилии, при които има много деца и всичките се занимават с музика.
Работили ли сте върху някое парче, което звучи по-западноевропейско, каквито прави и Йоана Сашова в последно време?
– Разбира се. В YouTube имам само едно такова парче, което е моя интерпретация върху една духовна песен. Опитах се да я направя като госпъл, заедно с още едно момченце от Кюстендил. Иначе имам много такива песни. Дори имам трио – „Но Ентиендо“, с което свирим фънк, фюжън и етно джаз. Трябва да запиша с тях няколко парчета, за да се чуе от по-широка аудитория, а не само от онези, с които сме били съученици в академията. „Но Ентиендо“ на испански означава „Не разбирам“. Вдъхнових се да направя такава група от пролетните концерти с продукция на академията, които се изнасят всяка година. Там слушам джаз стандарти, разни пиеси, които се свирят структурирано и по правила. И си викам: „Тук трябва нещо да разчупим!“ Оттам тръгнаха нещата. Там е изцяло мой почерк и само авторска музика.
Чувствали ли сте, че музиката Ви прави по-различен от останалите Ви връстници?
– Това е много дълга тема. Не само ме прави различен. Музиката ме прави тотално друг човек в света, в който живеем. Музиката живее в мен и аз живея в музиката. Докато останалите деца са имали детство, обсъждали са някакви нормални, дори тривиални неща и битовизми, аз съм си мислел за музика, слушал съм много неща и съм бленувал. Дори баща ми ми е правил забележка: „Ти – казва – вървиш, дори не знаеш какво се случва около теб и със сигурност пак си мислиш за музика.“ А аз наистина съм си мислел за бленди, звуци, аранжиране, свирене… За мен музиката е едно общо нещо и вътре са всички стилове, в детайли. За мен музика не е само народната, балканската, само кючек, фламенко, джаз и т.н. Тя е едно цяло. И музикант е този, който може да усети дори и тази музика, която е най-далечна за него, и в нея да види красотата.
Увлечението към музиката създаваше ли Ви проблеми да се разбирате с другите?
– Даже до ден днешен ми създава проблеми. Има хора, с които се разбирам, дори и чисто емоционално, понеже аз съм свръхемоционален. Но тези хора са много малко. Хората имат друг светоглед. Те гледат на нещата по-материално. Не става въпрос само за пари. Те искат всичко да материализират. А за мен е важно всяко нещо да е по-духовно извисено. Трябва да има смисъл, логика, душа, емоция в музиката, без значение какво се случва и колко мазен кючек свириш в най-гадната сватба или в най-долнопробната дискотека. Важното е това само по себе си да не е сбирщина от безразборни тонове.
За българската музика днес
Как гледате на днешната българска поп-фолк музика? Какво е в повече в нея и какво й липсва?
– На модерната поп-фолк музика в България й липсва музика. Музиката трябва да има три компонента, които за мен са основополагащи за всеки музикален проект, за да може той да въздейства. Това са мелодията, хармонията и ритъма. Да, хубаво е, че за поп-фолк музиката има пазар и тя се предлага основно в дискотеките, където хората я слушат. Но това не означава, че трябва да налагаме някакви ненормални ритми и силни, изпъкнали напред барабани. Аз уважавам това, то носи своя чар, но някак си се изгуби хармонията, красивите мелодически линии, модулациите. Загубиха се много неща от инструментите, от правилното подреждане при аранжимента – кой, кога, как и защо трябва да свири, кога не трябва да се свири, защото паузата също е музика… Тези неща могат да се наместват правилно и пак песните да са достатъчно продаваеми и да се възприемат от българския народ, стига да има кой да ги представи и да ги пречупи по този начин.
Мислили ли сте как можете да помогнете на млади аранжори да се ограмотяват музикално за тези неща – чрез изнесени уроци например?
– Малко странно ми звучи. Не се смятам за чак такъв ментор. Още има твърде много какво да уча от музиката. На тези, които са по-малки от мен, винаги давам насоки. Защото, както казах вече, докато другите деца са си играли и са обсъждали други неща, аз съм свирил, търсил съм смисъла, логиката, начина да се стигне до хората. Има много музиканти, които си свирят само вкъщи. И като се събереш да свириш с тях и им кажеш, че дадено нещо трябва да го изсвирят срещу заплащане и по точно определена структура, те ти казват, че не могат да го свирят, защото им звучи много тъпо. Не ги интересува, че трябва да може да се продаде. Каквото и да си говорим, нашата музика трябва да стига до публиката. Насоката ми е повече занимания с музика вкъщи. Има няколко основни неща, които трябва да се преминат. Трябва да минеш през различни перипетии, през правила. Трябва да започнеш от първи клас и да вървиш нататък, а не директно от десети. Да, има изключително талантливи музиканти, но и при тях понякога липсва основа. Според мен тук е много заложена и божата работа и най-вече един огромен усет.
Имате ли любими музиканти и групи от България, без значение от жанра? Какво слушате днес?
– В момента съм супер респектиран от моя приятел Радо Славчев (Riverman), който има уникално развитие. Но мога да посоча и много други хора. Идеалният Антони Дончев, Живко Петров, Мария Илиева, Любо Киров, Графа… Това са страхотни музиканти.
А от сватбарската и ромската музика?
– Вдъхновявал съм се от много музиканти като Захари Зики, Ангел Демирев, Мартин Любенов, като Спас Лазаров. Вдъхновявал съм се и от сръбски и македонски клавиристи като Амза. Има една жалка истина. Нашите музиканти искат да са многожанрови и да свирят всичко, но малко се губи идентичността. Докато Амза ми харесва с това, че той може да свири всичко по своя си начин, но има и идентичност. Като го чуеш, си казваш: „Това е този човек.“ А при нас трябва да покриваш критерии, стандарт… За кръчмата например, при определени суми и хонорари, ти трябва да знаеш няколко руски песни, или сръбски, гръцки, македонски… Ти губиш време да бъдеш корепетитор. А хората в Македония не губят време в това. Те залагат повече време на това да формират идентичност. И в това е чарът. Идентичността си е заложена от Бога у човека. Аз успях да взема хубавите черти от сръбския и македонския манталитет и начин на свирене. Прави ми впечатление, че специално македонците много повече уважават своята музика. Държат отсвирчетата, с всичките им подавания, да се свирят точно… Докато тук се качил един, викне друг, третия викне четвъртия, събират се за едно свирене и кой каквото хване, това свири. И когато някой тринайсет-годишен чуе песента от еди-кой си оркестър, трябва да я свири по същия начин, когато стане на двайсет. Но като се срещне с музикант, който е на четирийсет, и той му каже, че има голям пропуск и го пита чувал ли е оригинала на песента, по-младия не знае дори кой я пее. Тогава се почва отначало. Ето това е загубената основа. Не се слушат нещата из основи. Учим се от сватбите. Колкото и хубава школа да са те, не могат да бъдат критерий, защото нещата там не се свирят точно, ясно, по определена структура.
Може би все по-рядко се канят оркестри в България, не мислите ли?
– Безброй много хора от циганската и турската публика в България и чужбина изсипват хиляди евро и левове за оркестри. В момента да имаш цигански оркестър си е топ бизнес. Но като говорим за кумири в музиката, има един изключително важен за моето развитие човек, който ми е много добър приятел и съм очарован, че го познавам. Той е нещо като ментор за мен, много ми помага и до днес. Това е Пейо Пеев. За пръв път той ми писа на мой рожден ден преди много време. По това време слушах изключителните аранжименти за Теодора Стамболиева и чух едно негово авторско парче, което се казва „Разлъка“. Денонощно само това слушах. С него лягах и ставах. Бях много впечатлен. И когато Пейо ми писа, аз бях на седмото небе. Беше ми писал „Весел празник!“ И аз му отговорих, че му благодаря и че съм много очарован от неговата музика, а той ми отговори: „И аз от твоята!“. Казах си, каква моя музика! Викам си какво ли е чул човекът, сигурно се шегува с мен. Тогава още живеех в Кюстендил и бях в единайсети клас. Той ми пращаше своя музика, даваше ми ноти, питаше ме докъде съм стигнал… И когато дойдох в София, видяхме се наживо и се запознахме, за мен това бе страхотно вълнение. Може да прозвучи малко странно, но не знам такъв музикант, който е и гъдулар, и аранжор, и може да разписва щрайх… Той е на много сериозно, дори бих казал, световно ниво. Но просто тукашният пазар цени други неща и по абсолютни шаблони. За това са виновни хора, които си гледат бизнеса, нямат общо с музиката, гледат на какво реагира народа. А народът взе да реагира добре на всеки, който си отваря устата. И в един момент как да не реагират хората, когато ти им предлагаш само тази страна на нещата? Но като чуят нещо друго, в което има смисъл, тогава се замислят и критерият се качва. Не можеш изведнъж да качиш критериите, тръгва се лека-полека. Трябва да покриваш критерия, който търси народа, и много лекичко, през това или онова парче, да се вмъкват леки елементи. И на десетото парче след една-две години, тези нови неща ще станат утвърдени. Налагаш стил, в който има музика – пеене и свирене, има неща, които се развиват. Не са едностранчиви, не са в една посока, не са с един ритъм и две хармонии. И аз знам, че с времето нещата ще се случват.
Чух съвместната ви работа с Пейо Пеев за „Дено Денче“ на Саша Сандра.
– Да, това е уникално. Така е направено като аранжимент, нареждане, изпяване… Изобщо, всичко е перфектно.
