Запознайте се със… Сандрито Даниелов: Част II

Със Сандрито си говорим за музиката и важното място, което тя е имала и има в живота му. След като в първата част се спряхме повече на първите му музикални години, сега насочваме разговора към по-скорошните проекти и идеи, като не пропускаме и вдъхновенията от Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, където той учи и се отваря за нови страни от изкуството.

За професионалното обучение

Кое Ви беше най-интересно в Музикалната академия? Вие споменахте маестро Антони Дончев.

– Антони Дончев е великан. Когато отидох и започнах да свиря, ми каза: „Има нещо различно в теб.“ Аз свирех тогава тригласни инвенции на Бах, което е нещо по-елементарно. След това изсвирих пиеса на Брамс. Той се зарадва, каза ми нещо поощрително. Каза ми: „Браво, добре. А знаеш ли как да импровизираш?“ И аз, за да не се изложа, казах, че не мога. Тогава той ми даде схема, при която трябваше с помощта на четири акорда да направя мелодическа линия. А аз мислех, че ще ми даде нещо по-сложно. И така аз започнах да си свиря, да редя някакви неща, а той беше изненадан. Мислеше си, че нивото ми е доста по-различно, защото съм скромен и отивам при него с огромен респект. Така започнахме да се занимаваме. Той усети нещо в моите импровизации и го бе впечатлило, че правя някои украшения, неприсъщи за пианото. Каза ми, че има само един човек в България, който свири по такъв начин, и това е Пармака (Васил Пармаков). Каза ми да изсвиря някое циганско парче на пианото. Изсвирих едно популярно циганско парче и той много се изкефи. Така започнахме да го готвим за годишния концерт на академията, който е и изпит. А там връщаха хора, имаше сериозни критерии… Изобщо, беше голям купон. Изсвирих си там всичко, той остана очарован и продължихме да работим. Той ми даде много. Хубавото беше, че когато отидех при него, целият бях в слух и с отворени възприятия. И като ми кажеше две насоки, аз ги следвах. Пет такива урока за мен са били нещо неописуемо. Успявахме да се срещаме, въпреки, че аз отсъствах поради ангажименти със свирене, а и той не идваше всеки път поради пътувания и участия. Той събуди у мен огромна любов към джаза, а след това и към моето творчество и към това да се развивам. Накрая даже даде пример с мен на всички пианисти в групата. Каза им: „Вие свирите страхотно, прекрасно е, че следвате пътя на Оскар Питърсън, Бил Евънс и на други велики пианисти, но всеки трябва да има своя идентичност.“ И тогава посочи мен. Той ми даде голяма подкрепа и силна любов към музиката и допринесе да я обикна още по-силно. Много е важно да има такива музиканти, които да поддържат огъня в теб, да са ти критерий и да те насочват по пътя. Защото, когато си настървен, искаш да изсвириш всичко – малко тук, повече там… Но аз винаги съм се консултирал с музиканти като Антони Дончев и никога не подценявам мнението им.

Често казват за музикантите от ромски произход, че когато свирят, твърде много украсяват и виртуозничат.

– Да, подкрепям това напълно. Тази умереност в музиката при мен идва от човек, с когото се чувам всеки ден. Това е баща ми. Той има уникално прецизен усет за музиката и ми е мерило за това кога прекалявам. Нямам комплекс към това баща ми да ми каже: „Сине, тук по-цигански си го изсвирил, дай да го направим така, както трябва да звучи според стила.“ Той не е свирил джаз, но знае как трябва да звучи джаза. Нашите събратя я нямат тази мярка. Мислят, че свирят едно, а става нещо друго. Те са ограничени и вглъбени в едно, нямат широк възглед за света и за музиката. За тях е постижение да излязат в центъра на квартала, да си изсвирят всички сола, съседите и братовчедите да кажат „Браво“ и да хвърлят бакшиши. А за нас музиката трябва да е със смисъл. Ние мерим всичко в аранжимента – това да не натежава, онова да не е в повече, това ще го слушат ли… Слушаш с възможно най-критични уши. Всички казват „Супер е“, но ти знаеш, че не е, защото си наясно какво точно търсиш, какво искаш, имаш прекрасна референция за всяко нещо, слушаш най-различна музика. В един ден слушам поне десет най-различни жанрове музика. Целият този букет от стилове съставлява един музикант. Когато носиш това в себе си, можеш да кажеш, че имаш смелостта да направиш нещо. Иначе през останалото време си „копаеш“ само в един стил, в една насока, и държиш главно на едни и същи техники. Антони Дончев също ми е давал такива насоки. Казвал ми е, че смисълът не е да се вкарва толкова техника, а да можеш да изсвириш три тона и след това да ги повториш пет пъти така, че да ги чуят и до последния ред в залата. Искам да посоча още един голям музикант – Жорж Бонев. Това е един много добър български класически композитор. Той ни преподаваше „Хармония“ в академията, даже помня, че ми писа тройка. Той е много особен, но накрая с него станахме приятели и той усети накъде вървят нещата при мен. Оценките с времето се завишиха. От него също взех много точни неща. Той казваше, че с много тонове всеки може да прави музика, но с малко – са единици. Когато той говори с теб, имаш чувството, че е някой лош човек, все едно ти е първи враг. У него има един възпитателен дух, наследен още от комунистическо време, идва костюмиран, идеално обръснат… Но като седне да свири на пианото, аз направо се разтапям. Първият път щях да се разрева от прекрасно гласоводене и уникална хармония. Казах си „Това е идеал, това е човекът!“. И тогава по друг начин започнах да слушам и възприемам думите му. „Хармонията е в основата на всичко“, това ми е слабост. И в живота е същото – няма ли хармония, нищо не се получава.

Една дълга тема

Някой отнасял ли се е расистки спрямо Вас в училище или след това?

– Никога. Може би затова нямам такъв комплекс, че съм циганин. Никой никога не се е отнасял расистки и винаги съм бил внимателен, защото аз знам как се възприема нашия етнос в страната. И винаги съм бил стриктен в училище, главно относно музиката. А по другите предмети съм се старал да имам нормални оценки. Отлични оценки съм имал до пети-шести клас, после дойде пубертета, а и аз започнах да свиря по сватби още от тринайсет-годишен и ми ставаше все по-трудно. Опитвах да съчетавам нещата, което бе страшно бреме за мен. Кеф е да отидеш и да свириш десет часа на някоя сватба, но утре имаш контролно… А съм се стремял да се отнасям с уважение към всички учители, да си изпълнявам задълженията, свързани и с музиката, да съм максимално перфектен и изряден, доколкото зависи от мен и спрямо моите сили и качества. Никога не съм подценявал учителите и никога не съм се държал по такъв начин, че някой да каже: „Абе той си е такъв, циганин“. Темата е много дълга и не бих искал да я захващаме. И аз съм несъгласен с много неща, които правят моите събратя. Но всеки има своя светоглед. Никога не съм се вглъбявал в нищо друго, освен в музиката. Благодаря на Бог, че ме създаде музикант, благодаря на татко ми за цялата любов към музиката, която ми даде. Щастлив съм, че съм музикант. Ако я няма музиката, спирам да живея. Казвам го искрено и отговорно. Не съм се занимавал с друго и нямам и намерение. Считам, че Господ е решил да бъда музикант.

Във Вашата домашна среда повече български ли се е говорело?

– В махалата повече цигански се говори, но вкъщи си говорим главно на български. Не съм чувал майка ми и баща ми да си говорят на цигански. Това се дължи главно на баща ми. Той от малък е израствал в друга среда, основно сред българчета, бил е в ансамбъл, пътувал е с танцьори… Културата, образованието и възпитанието са изключително важни неща.

Харесва ли Ви циганския език и какво има в него, което в нашия го няма?

– Циганският език е уникален. Той сигурно е от най-красивите езици и има много общо с латинските езици. Отчасти знам испански и има много общо с него. Много топъл е циганският. Ако искаш да изразиш чрез него някаква емоционалност, да кажеш на някого колко го обичаш, няма да прозвучи така, както на български. Българският език е малко по-твърд, по-насечен. В циганския имаме придихания. Аз не го говоря много, даже някои ми казват, че не ми отива, но го знам, разбирам го добре. Той не е толкова труден. Загубили са се много оригинални, автентични думи на цигански заради много думи, заимствани от българския. Циганският се пише с латиница и доколкото знам има специалност във Велико Търново, по която се изучава. Нещата в последните години се организираха.

Случвало ли Ви се е да пеете в църковен хор?

– Аз съм свирил в църква, но не пея. Пял съм общи песнички, което не е някаква страхотна изява. Имам само една песен, в която пея, но тя е посветена на баща ми по случай неговата петдесета годишнина и като благодарност за това, което дава за мен. Не бих казал, че се виждам професионалист в пеенето. Като се чуя как пея и като знам как бих могъл да изсвиря същото, направо не искам да се слушам.

Ангел Демирев, когото споменахте, отскоро пее, при това не автентична музика, а смесваща много жанрове. Защо да не се случи и при Вас?

– Никога не е късно да се преоткриеш в музиката. Аз обичам всичко в музиката да е неизчистено, тоест, да е смесено. Всичките безброй музиканти са давали от себе си, за да може тази или онази музика да звучи по техния начин. Ще бъде добре, ако аз изсвиря едно хоро като Ибряма. Но да го изсвиря точно като него, за да знае публиката, че това хоро е негово. Ибряма, а и Петър Ралчев са били интересни с това, че са донесли своята различност, своя принос, своя характер, за да се получи тази колаборация, този сок.

Има ли тема, за която Ви се говори, но не Ви позволяват по медиите?

– Не мисля, че има. Отскоро имам студио и продуцирам изпълнители. Имам любими музиканти, с които работя. Те ми дават възможност за простор на мислите. Не харесвам хора, които ме ограничават в музиката и ми казват: „Тая песен трябва да я направим по този стандарт“. Разбирам да е нормална поръчка, която трябва да изпълним. Но когато правя своята музика, искам да имам свобода, защото там знам какво искам да направя. Там искам да си излея душата. И когато аз направя това, което трябва, когато и изпълнителят усети моята емоция и станем едно цяло, тогава той може да изрази моята представа за музиката през своята душа и да го направи по най-добрия начин, за да чуят хората това прекрасно нещо. И дори да не е в техния стил, те ще намерят някаква душица, ще им въздейства.

Какво бихте вкарали в музикалното образование на малките?

– Моите луди бленди. Това звучи много смело, нали? Имам малко различна представа за нашата музика. Опитах се да направя някои експерименти и това се хареса от всички музиканти, главно от клавиристите. Те започнаха да свирят с малко по-„луминисцентни“ бленди. Вдъхновението ми за тези бленди дойде от дъпстеп музиката, защото се възхищавам на дъпстеп и EDM музиката. Това са много твърди стилове, в които има ненормални звуци, все едно ти спира тока или се чупи лампата – машини, резачки и т.н. Оттам ми дойде вдъхновение да направя няколко блендички, които и публиката вече си свързва с мен.

Учудващо това се свързва с Антони Дончев.

– И Антони го има вътре, в средата има и пиано. Това е моята представа за музиката. Когато изразявам себе си и своя характер, го правя по този начин. Искам да има всичко: и нежност, и тъжно свирене – емоционално и хубаво, и супер хард – в бързи темпа, в точно артикулирани фрази и т.н. Ако правим балада, там вече трябва да има ред. Моят съвет към подрастващи музиканти е, че трябва да преценяват реда в музиката. Това е преди всичко ред и хармония. Пак опираме до Бог, до истината за сътворението и до това, че всичко е в реда. Важно е да търсиш одобрението на Бога и най-вече неговия глас в живота си.

Какви нови проекти имате? Наскоро чух нова песен на Деси Слава, която е на цигански.

– Да, това е първо и единствено нейно изпяване на тази песен. Тя се случи като демо. Хареса й, изпратих й го и тя реши да го запишем и да снима видео, за да я пусне в YouTube. Тази песен няма да стигне дотолкова широка аудитория, но важното беше да направим нещо различно, музикантско, за душата. Иначе хората са свикнали на кючеци в дискотеките и по-трудно възприемат такава музика.

Работя по много проекти. Работим със Саша Сандра, с която ми е много спокойно и емоционално. Музиката, която правехме със Саша в последните години, заедно с „Рико бенд“, е изцяло през моята призма и главно с общата ни любов към музиката. Саша ми е давала много свобода и винаги се е доверявала на това как ще го представим. Продължавам да работя както с нея, така и с Християн, също от „Рико бенд“, с Мандо, с момчетата от нашата среда. От поп-фолк средите работя с Тони Стораро, Емрах, Фики, Деси Слава, с Емилия готвим общи проекти… Работим с много страхотни изпълнители. Дори някои от тях да не са топ изпълнители, намирам начин да извадя някакъв чар от тях. Например, някой не може да пее много добре, но пък има страхотно произношение. Най-важното е, когато трябва вече да си автор и продуцент на изпълнители, да знаеш какво можеш да изведеш напред, как да изстискаш сока от тях. И всеки да намери себе си, за да може да се представи на публиката. Иначе автор, композитор, продуцент – това са все силни думи, които някои хора в България използват и пресилено. Моят призив е да се слуша хубава музика и да се прави хубава музика. Музиката е Бог. Аз свързвам музиката с Бога. Вярата работи и е преди всичко останало.

Заключителни думи

Благодаря на Сандрито за откровеността. Винаги съм знаел, че той има много какво да каже. Дори от малкото, което бях чувал дотогава, бях го усетил като човек, който има по-различен и широк поглед за света, отколкото повечето му събратя, както той ги нарича. Аз мисля, че в някакъв по-общ смисъл той е събрат на музикантите и на хората по целия свят. Бих казал, че той е очарователен със своето лавиране между простотата и духовната извисеност, скромността и увереността в себе си, правилността и свободата, емоцията и ума, личността и общността, вселенското и битовото. Всичко това е той. Витално, цветно, импулсивно и същевременно вглъбено, чувствително и фокусирано. Имах чувството, че дори и на самия него му предстои да се преоткрива и да опипва пътя, по който да върви. Пожелавам му много успех и винаги ще съм насреща, когато пожелае да допринесем с нещо за музиката.