Запознайте се с… Анна Янова-Катур

В следващите редове имам удоволствието да ви представя един млад български артист. Става дума за Анна Янова-Катур. Българската публика научи за нея, когато тя участва в реалити формата „Вип Брадър“, заедно със своя съпруг от САЩ, китаристът Джарет Катур. Двамата имат и дете и живеят в Сейнт Луис, Мисури, където работят и по музикалните си проекти. Но все повече мислят за живот в България. Поисках да се запозная по-отблизо с Ани и да направя вас съпричастни с това. Ангажираността на двамата, както и часовата разлика между София и Сейнт Луис, отлагаха интервюто, но за щастие то успя да се случи през март тази година.

Първа среща с музиката им

За първи път чух техния съвместен проект „Two Cities One World“ в едно много приятно едночасово предаване при колегата Петър Севов, в рамките на неделно издание на „Време за джаз“ по „Дарик радио“. Там двамата изпълняваха свои авторски песни наживо, пуснаха част от музиката в първия си албум и говореха за личното си и професионално партньорство. Първата им песен, която чух и ме спечели за музиката им, беше „Perfect Vibration“:

Напомних на Ани за това тяхно участие и как по мой спомен там тя изпя едно старо соул парче. Веднага след предаването, проверих страницата на групата им във „Facebook“. Там те бяха посочили артисти, които са им повлияли на музикалния вкус, и сред тях за пръв път открих и обикнах Hunter Wait, Yahzarah, „Snarky Puppy“ и други. Говорихме с Анна и за това как през 2010 година се запознах с нейната майка Мира Радева, докато заедно участвахме в телевизионен формат. Там подкрепяхме различни каузи, но нито една от тях не спечели състезанието. Още тогава Мира казваше, че нейната дъщеря е заминала за щатите, преследвайки мечтата си да учи музика там. Тогава не обърнах внимание на това и едва по-късно бях изненадан да разбера за нейните успехи.

Коя е тя?

Родена е на 4 октомври 1989 година. Към музиката тя се обръща още на петгодишна възраст. Следват уроци по пиано, също и по солфеж и вокално майсторство при Виолета оникян, Камелия Тодорова и Силвия Кацарова. Когато е на десет години, участва в предаването „Като лъвовете“ в БНТ. Малко след това получава възможност за първи професионални записи в студио. На единайсет вече има издаден албум с включени пет песни. От 13-тата си година Анна се изявява в популярния фестивал „Рок в Рила“. Там тя участва и през следващите пет години. През 2010 година заминава за Лос Анджелис и се записва в една от най-авторитетните музикални академии – тази в Холивуд. Там тя учи при международно признати преподаватели, измежду които е и Coreen Sheehan. При дипломирането си през 2012 г., тя е отличена като артист на годината. Още докато следва, през 2011 година, заедно с хор „Artist for Peace“ (Творци за мира), участва в голям концерт в Лос Анджелис, където дели сцена с музиканти като Stevie Wonder, Chaka Khan, Eric Benet, Michael Stone и други. Още след завършването си, Анна Янова-Катур започва да преподава музика. Междувременно получава покани за участия в телевизионни предавания в САЩ. През 2013 година тя е поканена и в българския „Vip Brother“. През същата година издава и албума „Up“, а през следващата 2014 година двамата с Джарет, обединени под името „Two cities One world“ (два града – един свят), издават и албума „Together“. През 2016 година двамата правят мащабно турне в България, с което представят своята авторска музика. По време на обиколката печелят седем награди от различни музикални форуми. През следващата 2017 година отново са тук и участват в множество фестивали за поп и джаз. Издават и първи концертен албум, записвайки го в първо студио на БНР. Двамата идват отново у нас и през 2018 година, заедно с трети член в техния проект – басистът Paul Brackens и получават покани за участия из страната.

Днес Анна Янова–Катур има зад гърба си общо пет албума с нейно участие, четири от които с „Two cities one world“, с които и в момента готви нов проект. Освен вокал, там тя е и автор на песни.

Интервюто

– В каква музикална среда израствахте?

– Всички вкъщи пееха, макар и по-скоро за забавление. Баща ми свири на китара и пее, майка ми пее също. Аз започнах да свиря на пиано на седем години, а на пет започнах уроци по солфеж. Средата винаги е била много музикална. Брат ми, Михаил-Богдан Янов, който е с четири години по-малък от мен, също е професионален музикант. Той е мулти-инструменталист, вокалист, звуко-инженер и продуцент. Той живее и работи в Лондон, където завърши в доста престижен колеж за музика със специалност „Продуцентство и звуко-обработка“. В тийнейджърските си години много харесвах блус от 60-те, най-вече Арета Франклин, също и рок от 60-те и 70-те години. Харесвах също и „Aerosmith“. Но блус и соул винаги са били ядрото. Това е била музиката, която ме е докосвала най-много. Сега имам други музикални вкусове. Нормално е, човек се променя и израства и музикално.

– Как се ориентирахте към разнообразието от музика, която слушате днес?

– Моите родители имаха доста изявен вкус и той със сигурност е повлиял на това, което слушам. Освен това, имахме много близък семеен приятел, Петко Серкеджиев. Той имаше огромно влияние върху мен като човек и по отношение на вкусовете ми към изкуство. Той почина през 2019 година. Беше страхотен художник, със свой стил в рисуването, но бе по-известен с това, че изографисваше манастири и възстановяваше икони. Беше също и певец. Много интересна натура! Много се разбирахме с него, също и с децата му, които са по-големи от мен, постоянно се събирахме и слушахме музика. А той рисуваше по цял ден. За мен бе страшно приятно да бъда покрай него и семейството му. Той ме третираше като възрастен човек, не като дете. Показваше ми всякакъв вид музика и постоянно слушаше нещо – класика, рок, блус. Слушаше винаги качествена музика.

– Имахте ли изяви по това време? И какво си спомняте за живота си тогава извън музиката?

– Още от десет годишна съм на сцена. В началото се изявявахме заедно с брат ми. Бяхме в предаването „Като лъвовете“, където се запознахме със Силвия Кацарова. Оттогава Силвия, Милчо и Теди са също наши семейни приятели. И до днес сме в много близки отношения и аз много си ги обичам. С тях сме имали изяви. След това моите родители започнаха да правят фестивал в село Бели Искър, казваше се „Рок в Рила“. Там бяха най-големите ми изяви в тази възраст. Имаше доста голяма публика там. Групата на баща ми също свиреше там. Петко, когото споменах, бе певец в нея, аз също пеех, баща ми свиреше на китара. Правехме основно рок, например „Бийтълс“, но съм пяла и музика от Арета Франклин, Трейси Чапман и други неща. Изобщо, всичко в моя живот е свързано с музика и с изкуство като цяло. Дори сега, когато си припомням за тези години, се сещам за хубавите моменти със семейството и приятелите ни в Бели Искър и в Боровец, което е съвсем близо. Майка ми пък е от Варна и всяко лято прекарвахме с брат ми там. Семейството на Петко пък беше от Габрово, където също сме ходили с брат ми.

– Как решихте да учите музика в щатите?

– Исках да се занимавам с музика и с нищо друго. Имах нуждата да се потопя в музикална среда. Една от причините да избера да уча навън бе, че не исках хората да мислят как след като майка ми е Мира, всичко ми е постлано. Исках да изградя себе си като личност със свой път, отделно от това, че съм дъщеря на Мира. Не исках хората да смятат, че съм от онези светски хлапета, които получават всичко наготово. Нашето семейство никога не е било с големи възможности. И ако на мен винаги ми е било трудно да говоря за себе си, за постижения и така нататък, то майка ми винаги се е хвалила с мен и брат ми. И аз съм майка и разбирам това, всяка майка го прави. Исках да замина, за да постигна някакви неща, които да съм направила сама. Сега вече съм ги постигнала и е очевидно, че всичко е резултат от личен опит и мой труд. Та с моята тогавашна учителка по пеене Вили Оникян, която също е много близка на мен и семейството ми, си говорихме по темата за висшето образование в музиката. Нито мен ме е привличало да уча музика в България, нито тя го смяташе за правилно. Също като мен Вили смяташе, че трябва да отида някъде извън България, за да придобия по-различен опит. Започнах да проучвам къде би било подходящо. Голямо премеждие за мен бе това, че когато търсиш музикално висше образование, всичко е в сферата на класиката или джаза. Поне така беше в онзи момент, 2010 година. А аз си пеех блус и рок и търсех такъв тип образование. По онова време имах приятел. Негов приятел беше дошъл за малко в България. Знаех, че живее в Америка, че е страхотен китарист. Започнах да го разпитвам къде е учил и той ми каза, че е завършил музикалния институт в Холивуд. И когато видях нещата, които се преподават там, реших, че това е моето място. Говорих с майка ми, тя каза: „Ами хайде, ще пробваме!“ Това е много скъп университет. Аз опитвах да взимам някакви стипендии. Приеха ме и аз заминах, но не знаех дали ще можем да си позволим да остана повече от три месеца. Освен че е скъп университета, трябва да живееш в Лос Анджелис, където всичко е скъпо. След това нещата се случиха като на магия. Около година след пристигането си Там, се запознах със съпруга ми Джарет, който също учеше в този колеж. Още първия път, когато го видях и се запознах с него, през мен сякаш премина електричество и аз знаех, че това е моят човек. Поглеждайки назад във времето, зная, че няма нищо случайно.

– Какви други приятелства успяхте да изградите там?

– О, много са и с всички поддържам връзка и до ден-днешен. Днес и онлайн комуникациите правят света отворен и можеш да поддържаш отношения с хора от близо и далеч. Много ми харесваха интернационалните хора в колежа, той бе популярен сред скандинавци, азиатци и т.н. Общувам и с някои от учителите ми. Там беше доста приятна и стимулираща среда. Бях доста близка приятелка с певицата Бишъп Бригс, която в момента е много популярна по цял свят. За съжаление изгубихме връзка с нея.

 

– Успяхте ли да въведете близките си в живота в Лос Анджелис?

– Веднъж майка ми дойде на гости там, когато бе моето дипломиране, заедно със своя приятел, и остана може би две-три седмици. Аз изкарах интензивно обучение, което бе само година и половина. Не можехме да си позволим финансово нищо повече от това. Степента, която придобих, не е бакалавър, а Associate degree, която е междинна и изключително интензивна. Там нямаш почивки. На всеки три месеца имаш две свободни седмици. Интензивно е, за да може в този кратък период да научиш достатъчно от преподавателите. Няма дори лятна почивка.

– Израствайки като дъщеря на социолог, имахте ли отношение към тази професия?

– Да. Аз учих социология в първите години след гимназията. Година и половина или две аз учих социология в Софийския университет. В Класическата гимназия НГДЕК „Константин Кирил философ“, където завърших, в 12 клас трябваше да пишем дипломни работи, които да защитим в края на обучението си. Аз избрах да отида и на външна защита, а тя бе пред преподаватели от Софийския университет. Вътрешната защита бе само пред НГДЕК. А ако отидех на външна защита и получех шестица, щеше да ми се зачете като приемен изпит. Това става, защото Класическата гимназия е лицей към Софийския университет. Беше си истински изпит пред преподаватели на високо ниво. Аз получих шестица и влязох директно и с право на избор между три специалности – философия, социология и културология. Избрах социологията, защото бе може би най-практично, а със сигурност съм имала и някакви допирни точки. Но за мен музиката винаги е била моя път. Това не се харесваше на родителите ми, защото музикалният бизнес е труден, на тях им се искаше да е просто хоби. Но и при мен, и при брат ми, надделя желанието да се отдадем на музиката. Учих социология, но не ми беше интересно. Хората, с които се запознах, ми бяха много интересни, още поддържам и отношенията си с много от колегите. Но социологията не е за мен и никога не съм съжалявала, че съм я оставила, без да завърша това образование.

– Докато бяхте в Лос Анджелис, имахте ли време да посещавате концерти?

– Аз живях там около три години. Имах време, но не съм ходила много често. Това е ужасно голям град и без кола няма как да се предвижваш, защото обществения транспорт не е навсякъде. Аз живеех на няколко километра от училище и ходех до него пеша или с колело. Ходила съм с приятели музиканти на концерти в близост до мястото, където живеех, но не са били грандиозни.

– Можете ли да направите паралел между българската и американската публика?

– Не мога да обобщя цялата американска публика. В момента живея в Сейнт Луис в Мисури, което е в средните щати, и тук публиката е коренно различна от тази в Ел Ей. Това е все едно да поставим под общ знаменател цялата европейска публика. Не знам какво се случва в България, не съм идвала от три години и може би са ми стари препратките. Но много зависи каква е възрастта на публиката. На фестивали като „Беглика“, „Wake Up“ и други подобни виждаш една енергична, любяща публика, която е с теб, каквото и да правиш. Слушат те внимателно, не се притесняват да се изразят, да викат, да пляскат и т.н. А когато сме ходили на фестивали от типа на „Банско джаз фест“, там публиката е смесена. Има и по-възрастни, по-резервирани хора. На тях също им харесва музиката, но те не смеят да комуникират така, както по-младите. Като цяло българската публика понякога може да е доста резервирана, докато американците повече се отпускат, не са толкова формални. Забавляват се, обичат шарените неща, любвеобилни са. Всяко нещо има и положителните, и отрицателните си страни и не казвам, че едното е по-хубаво от другото.

– Какво ново открихте като музика след срещата си с Джарет?

– Много неща, най-вече джаз. Дотогава аз въобще не слушах джаз, а той ми отвори вратите към целия този свят. Това бе много непозната територия. А и джазът не е любов от пръв поглед, той изисква време ухото да свикне с него. Не бих казала, че съм джаз певица, макар че когато хората описват нашата музика, я наричат джаз. Ние не сме джаз музиканти, но ни припознават така, защото музиката ни е по-абстрактна. Харесвам много проекти, включително инструментални, които са в жанр модерен джаз. Харесвам „Snarky Puppy“, Steve Vai, също басистът Victor Wooten и всички негови проекти, както и Jacob Collier.

– Заради „Вип Брадър“ ли напуснахте САЩ и дойдохте в България, или участието Ви беше следствие?

– Ние дойдохме специално заради участието и след това щяхме да се върнем в САЩ, даже имахме билети. Но имаше проблеми, свързани с моя миграционен статут и ние останахме в България почти три години, докато ги разрешим.

– Предавания като „Вип Брадър“ е за определен тип аудитория. В този смисъл, имаше ли негативни оценки към вас с Джарет, че сте участвали там?

– Не си спомням. Ние не бяхме в центъра на нещата там, което е позитивно. Нямало е злоба към нас или нещо такова, а и честно казано, аз не обръщам внимание на такива реакции. Питали са ни защо сме във „Вип Брадър“, а не в „Екс Фактор“, или друго певческо предаване. Може би само това е.

– Как запълнихте този период в България?

– Освен с музика, аз се занимавам също и с визуални изкуства. Тогава правих и портрети с водни бои. Занимавахме се и с преподаване на музика, което правим и в момента. Сега продължаваме да се занимаваме единствено с музика. Правим и записи за клиенти.

– Какви бяха първите впечатления на Джарет от българите?

– Джарет много обича България. Скоро се надявам, че ще можем да се преместим да живеем там. И това ще се случи, най-вече защото той го иска. Аз също го искам, но не желаех да го насилвам, тъй като за него би било много по-трудно да живее в България, отколкото за мен да живея в щатите. Като цяло, той казва, че българите са по-малко позитивни от американците. Но и средата, в която си, има огромно значение. Например, ние имаме много приятели в България, което е невероятно нещо. Те са прекрасни хора. Когато общуваш с хора, които са ти приятни, стимулират те мисловно или те вдъхновяват, ти забравяш за неприятните неща. Където и да живееш по света, винаги ще има неща, които ти харесват, и други, които не ти харесват. При начина, по който живеем с Джарет, не би ни повлияло негативно да сме в България, независимо, че САЩ в много отношения е по уредена държава. Джарет говори,чете и пише на български. Сега, след като не е бил доста време в България, има нужда да си опресни знанията. Той е вземал уроци по български, даже и миналата година се обучаваше през „Скайп“ при един българин, който е преподавател по български за чужденци.

– Вие получавате признание и се срещате с много популярни хора в САЩ. Но кое считате за най-голямо свое постижение?

– Най-голямото постижение за мен е това, че създаваме своя авторска музика. Имахме и много престижни изяви. Например, на един четвърти юли свирихме пред американския посланик в България, пред президента и други високопоставени личности, в рамките на една много официална церемония. Това също бе много голямо постижение за мен.

– Имате ли си любими неща сред песните?

– Всичко ми е близко и ми харесва. В едни моменти едни песни са ми много любими, после – други.

– Какво промени пандемията при вас?

– За нас не бе нещо лошо. Дори това, че можехме да сме си вкъщи, доста ни улесни, защото вече можехме да преподаваме и по интернет. Да, участия почти няма, но когато се стопля времето, хората са по-спокойни да излизат навън, а и концерт в парка е нещо по-различно, отколкото на закрито в зала. Говорейки за нас, правя паралел с наши колеги, на които им е трудно, защото се изхранват почти изцяло от участия наживо, а сега няма събития. Хората в креативните среди трябва да търсят алтернативи. Ние се занимаваме с няколко различни неща, и макар всички да са свързани с музика, са различни източници на доход. И ако се появят проблеми с един от тях, имаме други възможности. За да можем да се изхранваме с това, което ни харесва да правим, трябва да сме креативни и да мислим, както американците казват, извън своята кутия, „outside the box“.