Запознайте се с… Ники Томов

Кой е той?

Николай Томов е роден на 26 март 1961 година в София. Учи солфеж и китара при Тодор Костов, после е приет в Ансамбъла на строителните войски. Следват уроци по пеене при Ангелина Кънева, а образованието си продължава в естрадния отдел на държавната консерватория, в класа на Борис Стаменов. Четири години е част от „Георги Борисов брас бенд“, а за период от една година свири в популярната група „Импулс“. В края на 70-те години става съосновател на рок групата „Дисонанс“, с която през 80-те и първата половина на 90-те години става важна част от музикалния живот и дори печели няколко награди от конкурса „Златният орфей“ и от класации на националното радио. Китарата му може да се чуе в стотици записи на български изпълнители от 80-те и 90-те години. С част от тях той работи и до днес. През 2006 година Томов става част от международното турне на легендата Демис Русос. В средата на 2021 година Ники Томов вече има и един самостоятелен албум и втори, който чака своя подходящ момент да бъде издаден и представен пред публика.

С Ники Томов говорим за група „Дисонанс“, за неговото разбиране за това как се прави музика, за албума му „All We Need Is Tomorrow“ и по други теми.

Първата среща с музиката му

С Ники Томов ме запозна моя приятел Вълчан Вълчанов, който пък го бе открил благодарение на нашата колежка Ралица Ангелова. Ники се бе включил в записа на нейната песен „Целувка напролет“ по музика на Вълчан и текст на кръстницата ми Бистра Александрова.

Поисках да се запозная с Ники, тъй като усетих, че с него можем да говорим много за музика. По онова време той работеше с Христо Ламбрев, съосновател на група „Сигнал“ и неин дългогодишен пианист, и на мен ми се искаше заедно да направим някои от хитовете на тази рок група в мой концерт. Впоследствие обаче Ламбрев бе доста зает и Ники започна да работи повече с Калин Тонев, друг музикант, а също и радио журналист от БНР, на когото ще посветя материал по-нататък. Заедно направихме кавъри на доста песни и дори бяхме готови да замислим програма за клубно участие, но пандемията ни изненада и отмени тези наши планове.

Първата ми среща с Ники бе през 2019 година, когато той ми гостува и поговорихме за много неща. Тогава не подозирах, че многократно съм чувал китарата му в български песни, а не съм знаел. Той постепенно ме въведе в своята музика. Любима за мен песен от първия му албум е „Нощ и ден“, на която ще се спрем по-нататък.

Интервюто

– Кога започва Вашата концертна дейност?

– Много отдавна. Създадохме група „Дисонанс“ още като четиринадесет и петнадесет годишни деца. Бяхме съученици. Започнахме с подръчни средства. Кръстихме се „Дисонанс“, бяхме научили, че това е термин за несъответствие с музикалната палитра. Не желаехме да пеем песни на други композитори, искахме ние да си ги създаваме. Пишехме си песни още от невръстна възраст. Ядрото от първата група бяхме аз, Антон Славчев – бас и Георги Костадинов – барабани. От 1997 година вече не свирим заедно. Когато нямахме пари и работехме само за себе си, бяхме адски сплотени. А когато започнаха да идват парите, се отчуждихме. Допреди това пет-шест години свирехме непрекъснато по клубовете с Вили Кавалджиев и други. От 1995 година започнахме да работим по-професионално, изпипвахме нещата, знаехме какво трябва да прави всеки, но вече не си говорехме. В един момент аз казах на всички, че е време да запишем нов албум. Двама от тях казаха, че не искат да се занимават с такива неща. Тогава прекратих с групата.

– Коя е първата музика, която Ви привлече?

– Тогава на рока викахме „Дива музика“, а сега китарата, на която тогава съм свирил, въобще не ми се струва толкова твърда, . Тя и днес звучи малко а ла Бийтълс, не е като китарите в съвременните метъл банди. Първите, които чух, бяха „Deep Purple“, „Uriah Heep“, „Led Zeppelin“. Имаше и две групи, които въобще не бяха популярни тук: „Grand Funk Railroad“ и „Jordi“. „Jordi“ е бившата група на вокалиста на „AC_DC“ Брайън Джонсън. Но най-много ми харесваха „Uriah Heep“ заради хармоничните вокали. Адмирирам това нещо.

– Вие Сте от София, тук все пак е имало по-голям достъп до западна музика във времето на социализма, така ли е?

– Имаше достъп, но оскъден. Единственото място, на което можехме да отидем, бяха стрелбищата, където имаше черно-бели снимчици на групите. А голямо събитие беше, когато някой международен шофьор донесеше списания като „Поп рок“ или „Поп фото“. А музиката сме презаписвали с касетофони. Малко по-късно вкусът ми се оформи и от Данчо Георгиев и Тома Спространов. Те представяха албуми, а аз ги записвах на касетки. Кени Логинс, Кристофър Крос… Тук никой не ги знаеше. Адски ме кефят по-лиричните певци и по-акустично и интимно представените парчета.

– Свирите ли на друго освен китара?

– Освен баскитарата, която е близо до китарата, свиря и на пиано. На него правя хармонии, но в сола не съм добър.

– Пазите ли първата китара?

– Пазя всичко. Вкъщи имам 24 китари. Това е единственото ми богатство, което се множи. Всяка от тях свързвам с нещо. Например, през 1979 година бях на абитуриентския си бал, а в залата свиреше една полска група, която се казваше „Две плюс йеден“ (2 plus 1). Състоеше се от една много красива певица и двама с акустични китари. Тогава видях дванайсетструнна китара и очите ми останаха в нея. Бях на 18 години. Много исках да имам такава китара, но тук още нямаше. Говорих на татко, че много искам да имам такава китара, той каза, че ако я намеря, ще ми я купи. Никъде не я намерих.Но след това ходих до немския център и оттам си купих един календар, а в него присъстваха полски групи. И сред тях бе „Две плюс йеден“, огромна цветна снимка, а вътре същата китара. Сложих календара над леглото си. И какво нещо е животът! Още през 1980 година видях Стефан Диомов, който носи същата тази китара. Викам: „Стефане, откъде тая китара?“ И той казва: „Купих я от един поляк, когато гостувахме с „Домино в Полша.“ Питах го мога ли да я купя, а той вика: „Ааа, не се продава.“ Тогава бях в казармата. Три години след като се уволних, през 1984 година, китаристът Ники Драгнев ми казва: „Абе ти нали търсеше дванайсетструнна китара, знаеш ли, че Стефан си продава китарата?“ Веднага му се обадих и купих китарата с пари, с които баща ми помогна.  Ето как тази китара, която съм искал толкова много, дойде при мен. Започнах да се ровя и да издирвам информация за полския китарист Януш Крук. Той бил в Америка на турне с тази китара. Извадил съм всички снимки, в които е с китарата, дори и в момента са ми в телефона. Видях, че и синът му, също китарист, живее в Америка. Писах му. Той казва: „Моля те, искам да откупя на татко китарата, той почина през 1992 година.“ И аз казвам: „Не, не мога да я продам, защото пък на мен ми е спомен от баща ми, който я купи за мен. И той казва: „Разбирам те, аз бих ти предложил за нея 2500 долара.“ Но аз отказах. Тази китара ми донесе много късмет, защото с нея започнах студийна дейност. Записвах за много от естрадните певци. Всички искаха с дванайсетструнна китара, за да е по-богат звука. Записвал съм много с Георги Христов, Ралица от „Тоника“ и други.

– А в последните години с кои изпълнители концертирате?

– Продължаваме да работим със Силвия Кацарова вече повече от 20 години. Иначе в последно време сме най-вече с групата ми, с която се изявяваме от време на време по клубове. Свирим в един клуб „Бийт бургер“, бившия „Мистър Пънч“, който беше на Фънки. Преди години там бях с група „Toto“, когато те гостуваха в България. След концерта си, те дойдоха там и направихме страхотна вечер. Това бе на 15 август 2000 година. Ще запомня тази дата. Тогава аз предварително ги посрещнах на аерогарата. Докато излизаха, аз пеех „Georgy Porgy“ с една акустична китара. Тогава те спряха пред мен и ме запрегръщаха, а Steve Lukather извади колана на китарата си и ми го подари. До ден-днешен го имам. Така се запознах с тях и прекарахме заедно три дни. Тогава временно пианист им беше Джеф Бапко, а преди това в Мюнхен ги гледах и с Дейвид Пейдж. Имах приятел, който живееше в Германия, той ми купи билет и отидохме. И тогава се видяхме, но те ме запомниха чак след срещата ни в София.

– Какви други вълнуващи срещи с популярни артисти си спомняте?

– Много са. От всички съм взимал автографи. Мога да кажа от кого не съм взел, защото той не даде на никого. Това е моят любимец Майкъл Болтън. Имам автографи от кого ли не, също и много перца от китаристи.

– Има ли изпълнители, които още очаквате да дойдат в България?

– О, да, Джино Ванели. Той никога не е идвал, няма и да дойде. Няма да може да събере необходимите хора. Така, както „Journey“ не успяха да съберат нужния брой билети, за да дойдат. Същото стана и с Питър Ситъра, вокалиста на „Chicago“, който продаде само 500 билета за концерт в НДК и затова го отложиха.

– Защо според Вас „Дисонанс“ не успява да пробие така, както други рок групи?

– Самият изказ, който имахме, беше по-сложен. Тогава се слушаше най-вече стандартен хард рок или хеви метъл. Смешното беше, че тогава бе достатъчно да натиснеш дисторшъна на китарата и хората се впечатляваха. А аз по това време слушах Джино Ванели, слушах „Toto“. Музиката, която правехме, беше плетеница от тези неща. Ние спечелихме музикантите. Имаме два албума.

– Вие ли пишехте всички песни?

– През 1990 година присъединихме в групата пианиста Дончо генов. Тогава той написа шест-седем хубави песни. Останалите са Мои. Дончо беше с нас до 1997 година, когато спряхме да се изявяваме. Тогава те решиха, че не искат да ходим в студио и да правим албум, защото я ги въртят песните, я не. Всеки иска да бъде слушан. Аз работех доста. Имах поне двайсет записа на месец. С различни изпълнители. Сега състоянието е трагично. Почти никой не записва. Иначе се хвърлят пари, енергия, а накрая медиите не го въртят. В радиото ти казват, че не отговаряш на техния формат, или че са насочени към по-модерната музика. А модерна музика в България е някакво много криво понятие.

– Какво пълни времето Ви извън музиката?

– Това е труден въпрос, защото всичко ми е музика. Тя ме спасява от всичко. Аз постоянно съм с китара вкъщи. Непрекъснато слушам и анализирам музика, пиша си някакви текстчета… Музиката е най-голямата ми любов и тя се засили в последните години, защото изгубих много близки хора. Преди четях много, но напоследък зрението ми не е добро. Но много обичам поезия. Възхищавам се на хора, които от думи създават цял филм.

– Разкажете малко за албума, който издадохте през 2019 година.

– Започнах го две години преди това. Излезе април и доста добре се продаде. Казва се „All We Need Is Tomorrow“. Това е препратка от „Бийтълс“, които пееха „All we need is love“ (Всички се нуждаем от любов), а аз казвам, че всички се нуждаем от утре. Утре е бъдещето.

– Албумът е основно на английски, а сам Вие сте Nick Tomov, защо?

– Исках да направя музика като тази, от която съм повлиян и която е оформила моя изказ. Нарочно оставих последната песен да е на български.

– „Нощ и ден“ записахме с народната певица Гергана Димитрова от „Ева квартет“ и „Мистерията на българските гласове“. Да се види, че съм българин и че не се опитвам да се правя на англичанин. Това е песен с лек уклон към фолклора. Не е като други, при които фолклорът стои като кръпка вътре.

– Вие ли Сте автор на английските текстове, как ги избирате?

– Да, с изключение на пет от песните, те са по текстове на едно момиче, омъжено за холандец, Милена Тоонен.

– Успяхте ли по време на записите да намерите хора със сродно на Вашето разбиране за това как да звучи музиката? Могат ли изобщо двама музиканти с различно разбиране да се сработват пълноценно?

– Хубаво е да има разлики. Когато някога правехме музика с групата, аз им казвах: Имам готова песен, помислете как да я аранжираме, нека всеки даде идея. И всеки като изсвири по нещо, харесваме си някакви неща, записваме ги на едно касетофонче, после ги прослушвам вкъщи и им казвам кое да се развие, кое да се остави, каквото е. Така правехме аранжиментите. Но когато двама правят музика, трябва да са на една и съща вибрация, за да се случва. В моя стил почти няма групи в България, които да са ми конкуренция. Това е така нареченият AOR, също и WestCoast. Това е музикален израз, събирателен от доста стилове. Вътре има джаз, рок, поп. В България има една група „ClearLand“ на бургаския музикант Константин Джамбазов, която много харесвам.

– Кои са най-големите Ви мечти, свързани с музиката, които са все още неизпълнени?

– Най-голямата ми мечта е за един акустичен концерт с китари и с много вокалисти, които да са напълно равностойни. Да участват, например, трима-четирима китаристи, всеки от тях да свири и да пее, да има собствен почерк, за да се изпълнява неговата песен. Нещо като  „Eagles“ положение. Един изпълнява своя песен, ние му помагаме. После аз изпълнявам, те помагат с вокали. И всичко това без никакви пудри, кийборди и т.н. Уморил съм се вече от този саунд. Искам да е чисто, акустично, Plug and Play. Това ми е мечтата, но още не съм намерил хората.

– Мислили ли Сте да обучавате други да свирят на китара?

– Преподавам китара от три-четири години.

– Какво е усещането, когато смените ролята и не Вие Сте ученикът, а някой  се учи от Вас?

– Аз учих седем години класическа китара и сега ще кажа за разликата между моето време и днешното. Днес ученикът идва и ти казва: „Абе, знаеш ли какво, аз искам да свиря само с дисторшън.“ Друг идва и ти казва: „На мен ми трябват само акордите, та като си припявам, да си акомпанирам.“ Това те оставя с вързани ръце, защото трябва да отговориш на интересите им. Казват ти: „Искам да изсвиря еди-коя си песен на „Металика“, Може ли да ми я извадиш…“, да речем. Аз им я изваждам, но за мен това не е начина, по който трябва да изучаваш китара. По-трудният, но по-добър начин, е да започнеш от А и Б, където лявата ръка още не играе, после свободни струни, упражнения, след това включваме и лява ръка и т.н. Но това е доста по-дълъг процес, а те идват и искат от първия месец да са готови да свирят песни. Затова започваме от по-лесни песни, с по два-три акорда, за да имат ищах да продължават.

– Имате ли мнение за отношението на държавата към културата, какво трябва да се промени кардинално, за да могат българските творци да достигат до повече публика?

– Културата е доста дълбок въпрос. Тя все още не е на почит тук, защото беше вменено на хората, че други, които щракат с пръсти, са герои. Както и да е. Смятам, че се направиха и много добри неща. Аз харесвам, например, един фестивал „A to Jazz“, който всяка година чакам с нетърпение, защото много добри музиканти свирят там, можеш да ги видиш, да ги усетиш и т.н. Но колкото по-бутикова музика слушаш или изпълняваш, толкова си по-далеч от публиката, която иска нещо по-достъпно.

– Къде могат да Ви намерят хората?

– Всеки може да пише на моя профил във „Facebook и да ме намери там.

Интервюто е проведено на 03.12.2019 година и е редактирано с цел актуалност.