Запознайте се със… Сенри Кавагучи – Част I

В България малко сме чували за съвременната японска музика. Още по-малко познаваме джаз и фюжън музикантите, които творят в Япония. Това е и прекрасен повод да ви запозная с един от тях: Senri Kawaguchi.

На японски името най-често се изписва като „川口 千里“. Имах щастието и привилегията да направя интервю с тази млада и талантлива жена и много ѝ благодаря за времето, което отдели за това. Тя разказа много неща, както за себе си и своята музика, така и за музикалните си вдъхновения и за японската сцена. Проведохме разговора писмено и с посредничеството на преводача от японски Ивелина Минчева – Бобадова. Това не попречи на Сенри Кавагучи да ми разкаже всичко, което исках да чуя, а разговорът бе тъй увлекателен, че реших да го разделя на две части. Тъй като българския и английския език са много различни от японския в предаването на мисли и чувства, старанието в преводите беше да съхраним възможно най-много от оригиналността на изказа, макар невинаги да успявахме на сто процента. Ако нещо в този изказ ви се стори нехарактерно, може да го отдадете на голямата разлика между културите и светогледа на японците и европейците.

Като консултант за музикалните термини ни помогна преподавателят по барабани Еленко Петров и в текста те са преведени, или допълнително пояснени.

За повече краткост, когато цитираме думи на Сенри Кавагучи, ще използвам инициалите С. К. В българският превод всички японски имена са предадени на кирилица, а английските са изписани в скоби и на латиница.

Коя е тя?

Родена е на 8 януари 1997 година в Нагоя. Започваме разговора оттам дали нейната среща с музиката е свързана със семейна традиция и как решава да свири на барабани.

С.К.: „За първи път се срещнах с барабаните, когато бях около петгодишна. Родителите ми не се занимаваха с музика, просто баща ми обожава техниката. И тъкмо това, че тогава той намери отнякъде електрически барабани YAMAHA, които купи за себе си и заради свое хоби, се превърна в причина за моята първа среща с инструмента. Благодарение на простичката концепция „щом го удариш, издава звук“, дори и невръстната аз се забавлявах като се докосвах до тях, макар и с мисълта, че са „играчка“. И тъкмо след тази моя среща с барабаните, от родителите ми дойде предложение „Защо да не те запишем на някакви уроци?“. Първоначално ми препоръчваха стандартните за всяко японско момиче уроци по пиано. Само че аз отказах твърдо, защото батко ми, който е с една година по-голям от мен, по това време се учеше да свири на пиано и се случваше често да се прибере разплакан от уроци. Щом ме попитаха след това: „Няма ли нещо друго, което би искала да учиш?“, аз заявих своенравно: „Искам да свиря на барабани. Не само че са забавни, но и мога да вложа всички усилия да стана добра“ и започнах да ходя на уроци по барабани в квартала ни. И до ден-днешен почти не умея да свиря на каквито и да е други инструменти, заради което пък композирането на музика сега ми е доста трудно. Има моменти, в които съжалявам, че поне малко не се научих да свиря на пиано, но точно тогава си казвам, че тъкмо заради това си решение сега продължавам да свиря на любимите си барабани и ми се приисква да похваля по-младото си аз с „Взе добро решение!“ (смее се)

Насочвам разговора към нейните любими музиканти от юношеските години, как са ѝ повлияли в по-нататъшното развитие и какво слуша в момента.

С.К.: „Първите музиканти, за които мога да кажа „това са моите идоли!“, бяха „Deep Purple“ и по-точно барабанистът им Иън Пейс (Ian Paice). Макар и да бях само дете, помня ясно как бях завладяна от неговата чувственост и преизпълнени с енергия основни ритми и преходи. Докато слушах музиката им, се вглъбявах в барабаните му до такава степен, че можех да си тананикам тези части. Заради това може би дори и сега, при записи на 8-тактова мелодия, като например саундтрак, моите преходи на моменти малко наподобяват неговите основни ритми.

Впоследствие започнах да слушам и „Whitesnake“, и „Rainbow“, много имитирах и Кози Пауъл (Cozy Powell). От времето, в което започнах да свиря, до осмата си година се бях запалила много по рок барабанисти като Чад Смит (Chad Smith) и Шейн Гаалас (Shane Gaalaas) и твърдоглаво си бях наумила налудничавата идея, че като порасна, и аз ще стана барабанист мъжкар. (смее се) С времето, а  и напоследък си давам сметка, че това няма как да стане, но пък и до ден-днешен черпя вдъхновение от техните барабани.

Като естествено продължение на нещата, след осмата си година започнах да се уча и от Кодзо Суганума и оттогава досега, а и за в бъдеще той се превърна в моя идол и стремеж. Благодарение на срещата с него имах възможността да се запозная с най-различни жанрове като джаз, фюжън, прогресив рок. И до ден-днешен помня силното въздействие, което почувствах, когато за първи път гледах негово изпълнение. Сега на всеки два-три месеца ме залива вълна от музикални тенденции, нещо като плейлист с парчета, по които съм запалена в момента, а според него се променя и слушаната от мен музика. Преди известно време, след съвместно участие с Гътри Говън (Guthrie Govan), се запалих по групата, към която принадлежи той, „The Aristocrats“, след това преминах през задължителния веднъж на няколко години „TOTO“ период, а сега слушам много албумите на израелския барабанист Йогев Габай (Yogev Gabay).“

Първият албум: „A LA MODE“

Сенри Кавагучи издава първия си албум „A la mode“ през 2013 година, когато е на шестнадесет. Ето какво разказва за него:

С.К.: „В първия ми албум „A LA MODE“ няма мои композиции. Поначало концепцията за него беше всеки от музикантите, чиято неизменна помощ получавах по време на регулярно провеждащите се преди записа му месечни живи изпълнения в Токио, да продуцира по една песен. Цялостният баланс на албума и кои парчета да бъдат записани се реши след допитването до всички тях. Те създадоха за мен композициите, които пожелаха да изпълня на барабани.“

Една от силните песни в този албум, която и първа ме запозна с музиката на Сенри Кавагучи, е кавърверсията на големия хит на Стиви Уондър „Send One Your Love“ от филма „The Secret Life of Plants“

 

С. К.: „След предположението на акомпаниращия ми на китара Такаши Масудзаки, че подобна балада би се получила много добре на барабани, пианистът Джун Абе изготви аранжимента за нея. Басистът Тецуо Сакурай предложи две вече съществуващи свои композиции, като ги подготви специално за мен, за да ги изпълня впоследствие. Тези три парчета, заедно с композицията на басиста Масатоши Мизуно „Dessert in Desert“ са кавъри, а останалите заглавия в албума бяха композирани специално за него. Колкото до песента на Стиви Уондър „Send One Your Love“, още преди да я запишем за първия ми албум, я изпълнявахме заедно с Джун Абе и Такаши Масудзаки на концерти. А тъй като подходът ми към баладите се получаваше добре, ми казаха, че е хубаво да продължа да се развивам в такава насока и затова избрах тази песен като свое предизвикателство. По онова време още нямах представа кой е правилния начин да упражнявам балади на барабаните и помня, че доста се измъчвах. В последно време почти не съм я изпълнявала в концерти, но благодарение на това интервю се подсетих за нея и ми се прииска да я включа в следващото си участие.“

Друга силна композиция в първия албум е обработката на „Wonderland In The Sky“ в оригинал на Тецуо Сакураи.

 

С. К.: „Поначало това е собствена композиция на Тецуо Сакурай. Когато се решаваше съдържанието за първия ми албум, Сакурай сан ми изпрати списък с шест предложения, за да избера онези, които почувствам, че искам да изпълнявам. Само че в първоначалната версия на тази песен на барабаните е Денис Чеймбърс (Dennis Chambers), което само като го чух, изтръпнах. Честно казано, когато за първи път научих тази подробност, реагирах с „Че аз изобщо мога ли да се справя с това?“.  Бях се поизплашила. След като поразмислих, се спрях на „Samurai Faith“ и „Wonderland In The Sky“. Може да се каже, че решаващите фактори, както се и предполага, бяха солото на барабаните и съзвучието, което се появява в края им. (смее се) Силното ми желание да се справя с тези предизвикателства приповдигна духа ми. Сега, когато участвам в концерти на Сакурай сан няколко пъти в годината, изпълняваме и тази песен, но на мен все още ми се разтуптява сърцето, щом дойде моментът за солото на барабаните.“

Продължаваме с Acronym.

С. К.: „Китаристът Коичи Ябори написа това парче. Заглавието „Acronym“ изглежда произлиза от начина, по който е съчинено то. Всъщност, мелодията му много наподобява името ми. Като приложим правилото на този „Acronym“, мелодията звучи по следния начин: „ка-ва-гу-чи –, ка-ва-гу-чи-се-нри –“. Затова и аз самата, когато изпълнявам парчето, си тананикам собственото име, докато свиря на  барабаните. (смее се) По време на записа освен Ябори сан участваше и басистът Масатоши Мизуно – хора, на чиито грижи се осланям още от началното училище. Участваха и в DVD-то,, заснето, когато бях на единайсет. Сега като се замисля ме е малко срам, като че ли говоря за мрачното си минало… Специално Ябори сан, освен китарист на „KIYO*SEN“, е и техен звуков продуцент, така че и до ден-днешен винаги ме подкрепя. Обаче всеки път, когато изпълняваме парчето заедно с Ябори сан, солото на китарата е толкова протяжно, че е от изключителна важност да се заредиш с физически сили.“ (смее се)

Следващата песен, която ще ви представя по мое мнение е най-добрата в албума. Това е „Infinite Possibility“.

С. К.: „Записано като откриващо парче в първия ми албум като композиция със силно изразена нотка на японски фюжън, то и до ден днешен може да се определи като „представително“ за мен. Джун Абе го композира специално за този мой първи албум. Ако не се бъркам, по времето на първия запис бях петнайсетгодишна и споменът ми оттогава е как съм без никакъв реален опит в звукозаписно студио и се упражнявам усилено с идеята най-вече да успея с този албум. Заглавието го избра Абе, но не помня точната причина, поради която се спря тъкмо на него. (смее се) А и някак съм останала с впечатлението, че той като цяло не дава много-много разяснения, относно подбора си на заглавия… Доста често изпълнявам това парче по своите концерти или сесии, а „съревнованието“ между баса и барабаните към средата му винаги е с много различно звучене според настроението в този ден и музикантите, които го изпълняват, затова винаги е много приятно и забавно преживяване.“

Последната песен от албума, на която ще спрем вниманието си, е „Spanish Pirates“.


 

С. К.: „Парчето поначало беше записано за соловия албум на китариста Кьоджи Ямамото, а в последствие беше аранжирано от китариста Акитоши Курода. Още когато бях ученичка в началното училище, един китарист, който много се грижеше за мен в родния ми град, беше голям фен на Кьоджи Ямамото и след като ме запозна и мен с музиката му, продължих да я слушам усилено. Тогава, заедно с други музиканти от града, той създаде кавър група на бандата на Кьоджи сан, а изпълненията им качвахме в моя YouTube канал. Почти съм убедена, че видеата могат да бъдат намерени там и днес. Самият Кьоджи сан видял клиповете и покрай това имахме възможността за съвместно участие с него, а след няколко такива участия в концерти, той се включи и в албума ми. „Spanish Pirates“ е както предизвикателство, така и мъчение за мен още от началните години на създаването на кавър групата. Каквото и да правя, все не мога да уловя началото на основния ритъм след втората кулминация. Ако трябва да съм честна, и до ден днешен продължавам да си го изпълнявам в преобърната схема. (смее се) Разбира се, има си правилната съгласуваност. Когато попитах самия Кьоджи сан как да изравня ритъма в тази част, той ми отвърна просто: „Сериозно ли? Много е лесно… !“, та си се уверих за пореден път какъв гений е той.“ (смее се)

За музиката

В разговора си стигаме до това как се приема нейната музика в Япония и по света.

С.К.: „За мен е чест, ако наистина се приема добре. Както е известно на всички, изграждам и представям пред публиката като своя индивидуалност техническото, богато на тонове, освежаващо и зареждащо свирене на барабани. В началото, когато съвсем отскоро бях пристигнала в Токио, се случваше доста често да не мога да се представя в най-добра светлина, а когато си намерих работа в сферата на продажбите, често се измъчвах и страдах. Вече обаче шест години, откакто започнах пълноценно дейността си като музикант, не само че осъзнах по-добре своята индивидуалност, но и получавам значително повече покани за участия, сесии и записи. Благодарение на това пък вече се чувствам много по-добре в кожата си по най-различните места. В името и на публиката, дошла на участията ми наживо, в очакване да чуе онова лично, свойствено изпълнение на барабани, и за да мога да оправдая нейната подкрепа, всеки ден полагам целенасочени усилия. Освен това мисля, че ме приемат добре и като жена барабанист. Канили са ме доста често на участия под претекста „Повикахме жена музикант, защото искаме сцената ни да разцъфти в разкош“ и аз, естествено, с радост приемам да участвам. Винаги подхождам с готовност и с голяма благодарност, когато ми се отвори възможност за участие или работа, към която се подхожда с начина на мислене: „тъкмо защото си жена“, а не „въпреки че си жена“, „жена си, обаче…“. Не мога да си обясня защо някой би си послужил с това, че е жена като извинение за каквото и да било. Но смятам, че е нещо удивително да използваме проактивно онази сила, дадена на всички ни още по рождение. Все пак, не е ли невероятно да можеш да приложиш силата да бъдеш жена, когато се изправиш в съревнованието на сцената редом с всички онези мъже музиканти?“

Тъкмо музикантите, с които Сенри Кавагучи работи, са следващата ни тема.

С. К.: „С трима от екипа, с който записваме последните ми албуми, сме заедно още от гимназиалните ми години и за мен това е доста дълга съвместна работа. Тук въпросът е в моето усещане за време, което е много възможно да е различно за ответната страна и за нея съответно времето да е наистина кратко. (смее се)

Джун Абе прояви интерес към моите изпълнения на барабани още в най-ранните ми години и впоследствие ме канеше на наистина най-разнообразни вълнуващи участия. Благодарение на него все още неопитната аз успях да се появя на сцени, трудни за покоряване от такива като мен по онова време, а придобитият опит прилагам безотказно в работата си и досега, така че трудно мога да изразя в думи благодарността си към този човек. Освен това съм дълбоко впечатлена от способностите му на музикален продуцент, аранжор и композитор и със сигурност бих желала да е сред музикантите, с които бих искала да продължим да работим заедно и за в бъдеще.

Колкото до Тецуо Сакурай, който покори световната сцена като бивш член на Casiopea, наистина обожавам ритъма и звученето, които само той може да възпроизведе (особено що се отнася до „слап“ и „фретлес“) и съм безкрайно благодарна, че мога да работя с него. За моите лични изпълнения на живо не ще и питане, но Сакурай ме кани да му акомпанирам на барабани по време на своите участия, а в последно време дори обикаляме различни сцени като дуо и изпълняваме парчета от времето му като част от JIMSAKU. Може би възрастта му предполага вече една консервативност, но и щом човек чуе дуо парчетата ни от най-новия албум, веднага би се съгласил, че винаги е удивително човек да се стреми към предизвикателствата.

Юя Комогучи е музикант, с когото работим заедно още от времето на записите на първия ми албум, когато Сакурай ни запозна. Ето на това му се казва вече техника на изпълнение и себеизразяване, от които не можеш да се оплачеш. Освен това в музиката му има поетичност и дори да става дума за изсвирване на едно и също парче, винаги успявам да се удивя на подхода му към соловите изпълнения. Един толкова невероятен китарист, че понякога, когато се случи да участваме заедно, изпитвам нещо, сравнимо със страхопочитание. (смее се) И тъкмо защото е толкова уникален музикант, само съвместното участие с него ме зарежда с такава сила, че егоистично искам да продължим да работим заедно. Иска ми се някой ден да придобия такава сила и увереност, че да мога да застана редом с него на сцената без задръжки и угризения, че не бих се справила.

И последно, не мога да не спомена и KIYO*SEN. С органистката Кийоми Оотака, член на групата KIYO*SEN, се познаваме от над десет години – като се започне от присъствието ѝ в музикалната индустрия в Япония, минем през композиторските ѝ умения и начина ѝ на създаване на мелодии, та чак до широката ѝ обща култура на зрял човек. От нея съм научила толкова много, че я чувствам като своя втора майка. Тъкмо тя е тази, която ми откри възможността да се заема с композирането, като прегърна моето тотално невежество и неопитност.  Помогна ми да създадем едно парче, включено в първия албум на KIYO*SEN – „Chocolate Booster“, което се казва „Ladies Talk“.

 

ато част от най-скорошната ни съвместна работа се планира да се включа в продуцирането на шестия за групата албум, така че и вие следете развитието.“

Най-голямото постижение

Стигнахме до темата за успехите в музиката и кой от тях Сенри Кавагучи счита за най-голямо свое постижение в тази област.

С. К.: „Ако трябва да сведа отговора си до едно-единствено нещо, то би било радостното чувство от това, че избрах да стана музикант, което изпитвам много често след изпълненията си пред публиката в най-различни страни, щом получа възможност да взема участие във фестивал или някакво събитие извън граница. Във връзка със сключени договори за поръчителство с различни производители, получих много възможности за участия за промоции. И тогава винаги се вълнувам, щом в страна, която посещавам за първи път, някой от дошлите да видят изпълнението ми, попаднали съвсем случайно на мястото, се обърне към мен с думите: „Колко хубаво беше изпълнението ти!“ или пък като получавам най-различни чудесни отзиви. Това са миговете, в които изпитах наяве истината, криеща се в думите: „Музиката е култура, която преодолява държавните граници“. В тези моменти се засилва и усещането ми, че съм постъпила правилно да продължа с барабаните и да не спирам да се упражнявам, без да се отказвам; в този смисъл се преизпълвам и с чувство за постижение. Също така, когато взема участие в някой фестивал за барабанисти, винаги, когато гледам впоследствие видеото от събитието, или слушам изпълненията на диск, се замислям как съм там, на същата сцена с всички онези музиканти, а дори понякога сме свирили заедно. Тогава, като един маниак на тема барабани, усещам как адреналинът ми се покачва неимоверно и се чувствам като страшна позьорка. (смее се) Неизбежно е, отсега нямам търпение, като се замисля какви ли страни ме очаква да посетя и с каква ли публика и музиканти ще се срещна, щом се успокои ситуацията с коронавируса.“

Новото творчество

През 2020 година Сенри Кавагучи издаде последния си албум „Dynamogenic“, в който ни разкрива своето съзряване като музикант и творец изобщо.

С. К.: „Чувствам силна емоционална привързаност към всяка от песните в албума и ще ми е много трудно да избера само една, но ако трябва да посоча коя е най-силната, бих казала последната записана в него: „My Way Home“.


 

За този албум написах три композиции, но тъкмо тази сред тях успях да създам най-откровено и прямо. Образът е точно такъв, какъвто предполага и заглавието: „пътят към дома“. Обожавам да прекарвам време в родната си къща, затова и идеята за „път към дома“ поражда у мен едно радостно чувство на очакване. И по-точно това е пътуването с влак от дома ми в Токио към родната ми къща в провинцията. На база на тази лична история написах композицията, като унисонът към средата илюстрира как изглежда в съзнанието ми винаги забързаното и задъхващо прекачване от влак на влак. Освен това по същото време подочух, че в студиото, където ще записваме този албум, има и страхотно акустично пиано, затова си казах, че искам да напиша композиция, която да оживее на същото това пиано, и така се роди и този ѝ аранжимент. Всъщност, тъкмо покрай записването на тази песен се случи нещо, което искам да разкажа.

Запазихме студиото за три дни и в края на първия ден я записахме, но изборът на момент някак не беше добър. В дните, в които записваме по цял ден, много често си поръчваме отнякъде готова храна с доставка. И тъй като отнема приблизително един час да пристигне, поръчваме, съобразно времето, в което искаме да ядем. Докато проверявахме предишния запис, си казах, че е добре вече да поръчваме, така че да можем да хапнем тъкмо преди да запишем последната част. Но точно в този ден явно останалите от екипа бяха страшно изгладнели, защото си поръчаха доста по-сложни ястия и съответно доставката се забави повече от предвиденото. За да не си губим времето, докато чакаме, се заехме с репетицията и записа на „My Way Home“. Стана така, че я изпълнихме няколко пъти и докато ни доставят храната, имахме над три готови записа. Похапнахме и на пълен стомах си казахме „Ето сега вече е време за представление!“ и преизпълнени с творчески дух се заловихме усърдно със записите. Но някак не можехме да направим запис, който да превъзхожда онези отпреди похапването ни… Поначало ни се искаше да направим записа като по-свободна сесия, но се оказа, че „предвечерното“ изпълнение е доста по на място и по-разпускащо, отколкото „следвечерното“ и използвахме него. За първи път ми се случи подобно нещо и беше доста интересно и забавно.“ (смее се)

В следващата част на разговора ни със Сенри Кавагучи ще стане дума за нейния втори албум „Buena Vista“, за японската култура и отношението към продажбите на музика в тази страна.