Крис Григоров.
Отдавна се каня да ви представя една от любимите си групи, смесващи джаз, рок, латино и много други жанрове в характерния за тях стил. „Los Lobotomys“ е група от сесийни музиканти от Калифорния, свирещи в други проекти. В групата има движения, но двамата основни автори и двигатели са пианистът David Garfield и китаристът Steve Lukather. По времето, за което ще разкажа, Lukather работи с „Toto“, а Garfield – със своята група „Karizma“. Но изглежда, че и двамата имат творчески идеи, за които тези групи не им дават достатъчно поле за изява. Иначе казано, това е група, създадена изцяло за удоволствие и от приятели.
В отделен материал ще разкажем за „Candyman“, първият студиен албум на групата, от който името „Los Lobotomys“ за пръв път се чува в Америка. А сега ще ви разкажа за техният първи и концертен албум, озаглавен просто „Los Lobotomys“. Но преди това ще си позволя кратко въведение.
За групата
Историята на групата започва някъде през 1985 година в популярния клуб-ресторант, носещ странното име „The Baked Potato“. Досещате се какво е било основното ястие на това място – печени картофки. Гарнирани с приятен джаз фюжън. Основният човек, допринасящ за музикалната гарнитура в този ресторант, е David Garfield. По онова време той ежедневно свири за най-различни музиканти, а в допълнение поддържа своята любима група „Karizma“. Мястото на това заведение предопределя и бъдещата му специална роля в музиката. То е разположено на булевард „Cahuenga“ в Северен Холивуд, в самото сърце на „Studio City“. А това е място, където се намират много музикални студиа. Казано по друг начин, това е място, където музикантите, свирещи в множество проекти, някои от които известни по целия свят, се събират, за да хапнат и пийнат на фона на музика по техен вкус. Една от напитките в ресторанта е коктейлът „Los Lobotomys“. Това вдъхновява и перкусионистът Lenny Castro да даде идеята за името на групата, вдъхновен от някогашната група „Los Lobos“. Може да е бил донякъде подсетен за лоботомията от факта, че тъкмо по онова време китаристът Steve Lukather пада при един инцидент и тежко си удря главата, от което има доживотен белег.
Няма да сгрешим, ако кажем, че „Los Lobotomys“ е в голяма степен дете на „Karizma“, основната група на Garfield. Голям процент от първите членове на групата са членове и на Karizma. Може би най-съществената разлика е, че ако Karizma свири основно авторска музика от Западния бряг с латино и джаз елементи и с повече участие и на вокалисти, то „Los Lobotomys“ отива още по-далеч и обхваща разнообразие от стилове – от бибоп до хардрок. Те свирят предимно инструментална музика, голяма част от която е на вече популярни песни. Първият състав на новата група включва постоянните членове на „Karizma“ вече споменатите David Garfield, Brandon Fields, Lenny Castro и баскитаристът Nathan East, а към тях се присъединяват Steve Lukather и Jeff Porcaro от „Toto“. Двамата са свирили в предходни проекти на „Karizma“ като гост музиканти и Steve е изкушен да прави нова музика тъкмо с Garfield. Групата не запазва този състав и много често търпи различни промени през годините. Но въпреки това тя събира много почитатели всеки път щом има свирене в „The Baked Potato“. Всички тези хора пътуват и свирят в по няколко групи. Нормално е такава супер група да няма постоянна концертна дейност. Все някой го няма и се налага да бъде заместен от друг. Но позитивното е, че групата е отворена за импровизации и всеки новоприсъединен бързо се влива в тази среда, просто защото той си е в нея по принцип.
Албумът
Първа песен в албума е „Dismemberment“, написана от David Garfield и Lenny Castro и претворявана и в следващи състави на групата. Но вместо с нея, ще започна с една от четирите ми любими песни тук – „Oozer“. Тя е писана основно от Garfield и неговият дългогодишен приятел Carlos Vega.
„Los Lobotomys“ е концертен албум, записан по време на концерт на групата в „Complex“, западен Лос Анджелис, САЩ, на 29 април 1989 година. Албумът, издаден за японския пазар на 30 ноември същата година, е продуциран от David Garfield и Alan Hirshberg за „Creatchy Productions“. Освен Lukather и Garfield, групата включва още Will Lee – баскитара, Brandon Fields – алт саксофон, Joe Sample – пиано (по-конкретно Grand Piano „Midi Acoustic“) и цели четирима души на ударните – Jeff Porcaro, Vince Colaiuta, Carlos Vega и Lenny Castro. Castro свири на перкусии, а Colaiuta – на двоен комплект барабани. Carlos Vega свири на електронни барабани. Именно „Oozer“ е една от песните, в които ударната мощ на групата се чува в своя пълен блясък.
Третото парче в албума е откъс от „Purple Haze“.
Това е нещо, което Lukather засвирва, но когато идва време да запее, той забравя текста. Така поне гласи основната версия. Всъщност по-вероятно е той сам да се спира, защото това е инструментален концерт, а тази композиция е с вокали, с което излиза от концепцията на албума. Въпреки това записът е оставен, за да се усети непринудеността и спонтанността на групата. Авторът на „Purple Haze“ ще бъде уважен още веднъж по-нататък в албума.
Ето как Vince Colaiuta обобщава спомените си от този период: „Толкова много се забавлявахме, когато за кратко гостувах на „Los Lobotomys“! Свиренето на двойни барабани беше един от върховете в моята кариера.“ Jeff Porcaro по същото време е барабанист на „Toto“, а само две години по-късно умира. Ролята на Jeff е много специална за всички музиканти по негово време. Албумът „Los Lobotomys“ е преиздаден през 1992 година за японския пазар от „Maxus Records“, като автор на обложката му е Takayuki Terakado.
Когато решават да запишат концертен албум, в групата са още Nathan East и Abraham Laboriel. Но впоследствие те отменят участието си заради други ангажименти. За да замени Nathan на баса, канят Will Lee, който по това време е в почивка от шоуто на David Letterman, където свири. Същият Will преди това е готвен за заместник на David Hungate в „Toto“, но нещата не се получават. От този момент нататък той става силно свързан с David Garfield и неговите проекти.
Следва най-любимата ми част от този албум, пиесата „Big Bone“.
Парчето има множество други версии. Първоначално то е разработено от Jeff Porcaro и David Garfield и неслучайно присъства в архивни материали от звукозаписни сесии на „Toto“. По-късно, когато Garfield записва албума „Tribute To Jeff Porcaro“ през 1997 година, включва и нов вариант на тази песен.
Друга версия на „Big Bone“ е включена във възпоменателния концерт „Brotherly Love“, организиран от Mike Porcaro, брат на Jeff. В по-късно време и китаристът Guido Bungenstock свири парчето със своя бенд, в който са Axel Meyer – клавишни, Mikel Allen – бас, Jerome Lellouche – барабани и Yogi Jokusch – перкусии. Понякога към групата се включва и NICO SCHLIEMANN.
Следва „Jorainbo“, също много любима за мен песен със засиленото участие на Brandon Fields. Тя е плод от съвместните усилия на двамата пианисти David Garfield и Joe Sample.
По това време Brandon е млад и обещаващ саксофонист, който все по-често замества Tom Scott в групите на Garfield. Компанията на Garfield „Creatchy Records“ продуцира няколко негови албума в този период, във всеки от които свири той и други от семейството на „Los Lobotomys“.
Както пишат в сайта на групата, стилът на „Los Lobotomys“ е труден за описване, защото те може да смесят рок, джаз, блус, латино и реге в една и съща композиция, преливайки ги едно в друго. Ето какво казва David Garfield по този повод:
„Бяхме известни с това, че сме луди и първични, свирим дълги песни, интензивни сола и много джаз с привкус на хардрок. Общото между студийните и концертните песни на групата е, качеството на музиката, независимо кой е в бандата в конкретния момент. Дори концертните версии в много по-голяма степен се характеризират с дълги песни, при които само началото и края са репетирани, а в средата са с дълги и креативни импровизации, отколкото това може да се каже за студийните варианти.
Следва блус композицията с джаз привкус „Lobotomy Stew“. Тя е един от примерите за съвместно композиране между Garfield и Lukather.
В интервю за моя блог David Garfield разказа, че идеята за песента идва на двамата, след като Steve Lukather веднъж свири песен на „Steely Dan“. Той не си спомни името на песента, но по всяка вероятност това е „Chain Lightning“ или „Pretzel Logic“. „Lobotomy Stew“ е една от любимите композиции на David Garfield от този период. Даже по-късно, когато през 2004 година той отново събира група, наречена „Potato Salad“, те правят и нова версия на същото парче в променено темпо и с доста по-латино насочен аранжимент. Но за мен оригиналът е доста по-добър.
А сега предстои „Little Wing“.
В оригинал тази песен на Jimi Hendrix е с вокали. Тук саксофонът взема вокалните партии. Това е поредният реверанс на Steve Lukather към един от любимите му китаристи за всички времена. По-късно той прави кавъри и на още негови композиции. По-подробно за Hendrix и за това как той вдъхновява десетки музиканти през годините пиша в друг материал.
Следващата композиция в албума е „Smell Yourself“.
Това е типична за Steve Lukather песен. Според мен тя е в основата на по-късни негови композиции като „Taint Your World“ от албума на „Toto“ „Falling In Between“ от 2006 година.
И накрая пристъпваме към последното и най-дълго парче в албума. Това е джаз и блус класиката „All Blues“, писана в сътрудничество от тромпетиста Miles Davis и пианиста Bill Evans в края на 50-те години.
Подробно за песента разказвам в друг материал, където проследявам цялата история зад парчето. То е любимо на много от момчетата тук. Steve Lukather има и други негови версии, а има и латино вариант, записван от „Karizma“ само две години преди този концерт. Но може би тази версия е сред най-забележителните и дава достойно закриване на албума.
След този запис групата се събира непостоянно. През 1994 година прави турне, но вече е сведена до четирима души. Смъртта на Porcaro силно повлиява на всички. И макар неговият заместник в „Toto“ Simon Phillips да заема мястото му и в „Los Lobotomys“, тя звучи различно. Ето как го описва David Garfield: „За мен саксофонът винаги ни е давал джаза, перкусиите – латиното, а китарата – рок звучене.“ Без този разширен състав групата се фокусира повече към рока и фюжъна. Но за по-късния период на „Los Lobotomys“ и техният проект „Candyman“ ще разкажа в следващ материал.
