Крис Григоров.
Мисля, че няма никакъв продуктивен дебат по тази тема. Зелените политики са малко популярни тук и се възприемат като нещо екзотично. По-големият въпрос е, че ние не умеем да се справяме с бедствията и сме безпомощни, когато ни връхлетят. В България, за съжаление, няма превенция срещу бедствия. Всяка година това се вижда, когато настъпи наводнение и някое градче или група села бъдат залети от водата. Ние нямаме нито добри отводнителни системи, нито организация по оповестяване на населението за опасност и евакуация. Много дървета се изсичат незаконно, а други се добиват законно, но в големи количества и без да се вземат предвид последствията. Огромната част от мостовете, дигите, язовирните стени, отводнителните шахти и т.н. не се поддържат и са занемарени. Много свлачища не са ремонтирани и укрепени, а ерозията на почвите е такава, че не може да се спасят няколко десетилетия. Често се палят умишлено горски масиви, за да изгорят отпадъци от изсечени гори и така да се укрие незаконният добив на дървесина. Тези пожари понякога се разрастват, а в гасенето им главна сила са доброволците.
В тези най-битови и очевидни неприятности човек най-ясно се пита къде е държавата, къде са превантивните мерки, текущият и последващ контрол, плановите политики за запазване на природата и гарантирането на безопасност в бедствени ситуации. И тук има една голяма примиреност, едно цялостно чувство за безсилие, което завладява хората. Те усещат, че сами не могат да излъчат добри управници. Те виждат, че кметовете, работещи за градовете, в които управляват, са малък брой, а повечето са хора, лоялни с някоя партия, представители са на местните едри бизнесмени или на най-големите работодатели в района. Рядко самата общност насърчава някой с по-добри качества, за да я представлява. Когато това се случва във всеки малък град или във всяко голямо село, където залогът не е толкова голям, какво бихме могли да кажем за националната политика и парламентарните избори.
На национално ниво хората познават кандидатите за власт само от телевизията, освен ако не са ходили на предизборни концерти. Но дори и в предизборните срещи разговорите с властници, особено с такива, които вече са управлявали, рядко са спонтанни и отворени.
Според мен имаше три много тежки порока, които се пренесоха от най-висшата инстанция – тази на министър-председателя – до най-ниската началническа длъжност в администрацията. Първият е чувството за безнаказаност. Това означава да вземаш еднолично решение как да се справиш с някой проблем и въпреки вредите, за които хората ти казват, че ще доведе то, ти да не даваш обяснения и да го приложиш, а към критиците си да се обръщаш с обиди, закани и с репресивни мерки. Второто е алчността и разграбването на държавата след достигане до властта, като в това се включва и продажност спрямо чужди държави за лично облагодетелстване, дори това да ощети трайния икономически интерес на страната, която си избран да управляваш. Това също се пренесе на всички нива. Третият порок е незаинтересоваността към проблемите на хората. Липсва отношение към тези проблеми и то се проявява чак след поредица от протести или по линия на външен натиск. Същевременно се демонстрира огромно самочувствие, сипят се самохвални слова за международния престиж, но животът на обикновения човек е маловажен. Той трябва да е изряден към държавата, да си плаща данъците, социалните и здравните осигуровки, но държавата не му е длъжна.
Често на местно ниво хора с години опитват да решат проблем с ремонт на някой булевард, водопровод или местно училище, или нещо друго, но това се случва чак в момент, в който преди някакви избори местният кмет се срещне с някой министър и му се помоли. Ако министърът е от друга партия, отказва срещата или дава лъжливо обещание. Ако е от същата партия, докладва на съвещание на правителството и проблемът на съответната община се задвижва към разрешаване, но по-често това става преди нови избори или за да се успокоят нарастващи граждански недоволства. Често просто се отпускат средства и се забравя за проблема. Средствата не достигат или са откраднати през обществената поръчка, но горе-долу проблемът е решен за кратко. Но същия проблем имат и други общини. Да, разрешен е някакъв частен случай, но това е, защото някой се е застъпил на високо ниво, а не защото има планова политика, която да изготви генерално решение и то да се приведе еднакво във всички региони, където има опасност.
Преди няколко години бетонен блок падна върху автомобил в тунел на една от големите ни магистрали и уби двама души. В района, в който това се случи, има три тунела. На този, от който падна бетонът, поправиха проблема и го подновиха, донякъде подновиха и втория тунел, но третият остана в същия вид, в какъвто беше. Именно за това говоря. Така че, ако България бъде ударена от някакъв голям и неочакван катаклизъм, спасението ще бъде доста сложно нещо. Българското население е в голям процент застаряващо и с различни заболявания, което значи, че трудно би оцеляло при едни неблагоприятни условия.
Може би звуча твърде критично и песимистично. нормално е всеки да е по-добре информиран за проблемите в собствената си страна, отколкото за тези в съседните държави. Не бих нарекъл себе си песимист. За мен песимизмът е състояние, в което се разочароваш дори от положителни неща. Аз мисля, че имам ясно съзнание за средата, в която живея. Това ми позволява, когато съм оптимист за нещо, да не летя в облаците и да не рисувам нереалистични картини, а просто да имам вяра в доброто у хората. Аз не съм изгубил вяра в добрите качества на българите и в това какво могат да направят с тяхна помощ. Мисля също, че дори и най-негативната ми оценка не е продиктувана от емоции, а по-скоро от анализ и много наблюдаване и разсъждаване.
За много от нещата не съм специалист и не претендирам да съм такъв. Изказвам мнение на гражданин, което се формира на база на публична информация. Опитвам се да следя първоизточници на информация, включително експерти и опитни хора, вместо да се доверявам на традиционните медии и вторичната обработка, която те правят на информацията според своите вътрешни политики. Всяко нещо, което казвам, може да се провери, но за да се провери добре, ще е необходимо време. Разбира се, има някои теми, които не са така прости за обясняване, и много детайли са нужни, за да може човек да си състави най-точна преценка. Но общите неща са видими и с просто око и всеки ще се увери в това.
Много е важно да кажа, че аз наистина изразявам своето гражданско мнение. Нямам цел нито да обиждам, нито да рекламирам някого. Искам просто да кажа на хората, че е важно да се интересуват за бъдещето на България. Но не като футболни агитки, които скандират за единия и срещу другия, а като хора, които се вглеждат в детайлите и опитват да проникнат в глобалната картина. Много ми се иска с това, което написах, да предизвикам дискусия в моята страна, но и на други места, където тези материали ще бъдат разпространени след превод на английски.
Ако сами не можем да се погледнем, трябва да ни поглеждат и отвън. Понякога ние не забелязваме това, както не забелязахме статията във вестник „Политико“, която говореше за „Тиквата и Каскета“. Това са прякорите на бившия министър-председател и бившия главен прокурор, които бяха близки, а след това се скараха. Статията бе със заглавие „Каскетът срещу тиквата: Българската мафиотска държава достигна преломен момент“. Не знам кой още трябва да ни го каже и по какъв начин, за да го разберем и да започнем ефективно да се борим с това. Тук е без значение кого обслужва „Политико“, кой е поръчал материала, кой е дал информация за него и т.н. Тук има значение, че в един от най-авторитетните вестници за международна политика е поставено петно върху България, което май отговаря на истината. Това не се изтрива лесно.
Не знам дали ще се гордеем, че тук идват всякакви спекуланти, защото знаят, че могат да стигнат много далеч в своите престъпни схеми. Българинът обича схемата и се чувства комфортно в нея. Той е там, за да вземе, защото и онези горе вземат от други схеми, за които не се знае. Този порочен кръг на злото ще се разтвори тогава, когато ние решим. Моят дълбок страх е, че ние няма да имаме силите и капацитета да преодолеем това в исторически план. Може би ще стане, но много бавно и няма да съм жив да го разбера.
Затова писах тези материали, за да се събуждаме повече и да разсъждаваме в каква ситуация живеем. Писах ги също, защото искам да събудя и хора от други държави, които дават пари по европейските фондове, без да разбират, че с това наливат вода в мелницата на злото. Българските политици не се нуждаят от пари, а от адекватна визия за решаването на големите проблеми. И дори реформите да са непопулярни, дори да предизвикат протести у онези, свикнали да крадат или да получават наготово от държавата, те все някога трябва да се приложат. Да си пожелаем, че ще сме свидетели на едно по-добро време за България и за цялото човечество.
