Готови ли сме за продуктивна комуникация: Част I

Може би това, което ще напиша сега, ще ви се стори есе, тъй като в него има много мисли за живота. Но то е повече от това. То отговаря по малко по-подробен и същевременно по-съкровен начин на въпроса защо съм посветил толкова голяма част от живота си на журналистическа и преподавателска работа.

Преди да правим нещо, трябва да си отговорим на въпроса защо го правим. Аз имам своя отговор и той се е трупал в мен през всичките тези години, в които слепотата и ограничената ми от костно заболяване подвижност са ме учили да се концентрирам, да слушам и говоря и да търся най-преките пътища към това да се разбираме едни други.

Тази история започва от моя интимен свят. И тъй като според мен най-личното е най-истинско и докосващо личните светове на другите, то всичко тук е преживяно и това го прави честно и същевременно близко до всеки. Нашите най-лични светове са всъщност много сходни едни с други, защото в тях маските и ролите са по-малко и повече е истинската ни човешка природа, която на пръв поглед по-скоро ни отличава едни от други, но на втори прочит по-скоро ни дава много общи характеристики. Сякаш рядко се стремим да се разголим пред самите себе си и пред другите, защото се страхуваме от признаване на слабостите си. Вкопчени в своите роли, ние ги противопоставяме и се разделяме, за да се усещаме значими. А значимостта се усеща най-добре с откопчването от ролите, защото тогава виждаш същността си и същността на другите и по-лесно се свързваш с тях. Познаването на тази същност ни прави по-ясни за самите себе си и ни помага да обясним много по-разбираемо какво мислим, чувстваме, преживяваме. Когато твърде много сме се вкопчили в своите роли, ние ги чувстваме почти като естествена част от нас и смятаме, че те ни определят. Но е възможно да се заблуждаваме и да си придаваме удобния образ, в който искаме да се виждаме и да ни виждат другите, докато скритите наши страни остават непознати и за нас самите. И така всъщност нашето гласно изразяване, предназначено да бъде чуто и разбрано, да променя нещата така, както ние мислим, че ще се чуят и разберат, а да не ги покаже такива, каквито ги усещаме. Думите са и преградите, и пространствата в нашата комуникация. Те ни затварят или отварят, те пречат или помагат на другите да ни разберат, също както думите на другите ни пречат или помагат ние да ги разберем. Думите са това, което хората влагат или не влагат в тях. И ако го има езикът, за да ни помогне да се разберем и доближим един към друг, той също така може да ни раздалечи неимоверно. От това следва, че познаването и разбирането на езика като шифър за достигане до дълбините на нашата душевност е все по-належащо, а ние ставаме все по-зависими от него, за да не се чувстваме сами или пък преситени от комуникация. Или и двете… 

Какво можем да си кажем?

Много често средата около нас ни формира представата за себе си, която имаме, на база на впечатленията и отношенията на другите, изразени най-вече чрез думите. И това е нещо нормално в една общност, споделяща определени социокултурни модели и възприятия, нагласи и концепции за света, и използваща с тази цел езика и неговите понятийни структури. Но често обществената нагласа неволно поставя граници пред човека да разкрие потенциала си и да покаже повече. Тя може да му внуши, че той не е това, за което се представя и да го накара да мисли, че играе роля, особено ако няма формирано мнение и лесно би се подвел от общественото такова. Тази нагласа може да го постави на място, където той не би желал да се намира. Особено това важи за човек с увреждания, който би искал да е полезен за обществото и да акцентира върху своите качества, а не върху своето състояние. Тогава единствената възможност на този човек е да намери начин да обясни ясно и достъпно как той мисли, чувства, преживява. Да се опита да извади хората от някакви етикети, в които те интерпретират живота му, и да ги научи да съпреживяват без да състрадават и да разбират без да налагат свое предварително виждане. В това отношение всеки има какво да научи за себе си от другите. И вместо да противодейства на тази обществена нагласа, за която говорих досега, човек избира по-лесното – да се поддаде, да се остави да бъде приспособен, влят и асоцииран. Ще си кажем, че това е нормален процес на асимилация, че всеки иска да е добре приет и разбран, затова е готов на отстъпки, включително и на такива, нарушаващи някакви основни принципи. Но какво става, ако тези отстъпки в името на това приемане и разбиране довеждат до още по-голямо чувство за непригодност в света? Дали винаги нашето вписване в средата ще отговаря на нашите реални нужди, особено във време, когато всички хора се отдалечават от реалните си нужди и от това цялата среда става токсична за живеене? Какво става, когато същата тази среда – информационна, комуникационна, образователна и всякаква друга, ни кара да се отдалечаваме от онова, което сме и което би ни утвърдило като мислещи същества?

Все по-голямата свобода на говорене и възможността да се каже всичко на всеки и във всяка точка на света се превърна в разноговорене и празнословие. Превърна се в един неспирен разногласен шум, в който сред многото гласове се чуват най-силните, а не най-разумните. Това е така, защото естествената природа на всяко живо същество, включително и на човека, е да използва свободата, която има, без да се замисля докъде ще го доведе тя. А човекът единствен може да си даде сметка и да контролира процеса. Но когато се развива общностна култура на свободния избор, едновременно с нея се развива и пазар на предлагането на неизброимите възможности. Разбирайте пазар не само като мястото на стоките и услугите, но и като пространство на идеите и проекциите, в които можем да виждаме света. Тази по-голяма свобода по естествен път води и до нашата по-голяма неинформираност, защото при две или три алтернативи ние можем да не губим рефлекса си да изберем по-доброто за нас, но при огромното разнообразие се губим и един живот не би ни стигнал да проверим и проучим всяка възможност, което ни кара да се откажем. Тъй като човек се чувства безпомощен да се възползва пълноценно от такава свобода, той предпочита да избере това, което много други избират. Дали защото е традиционно, или защото е модно, дали поради отработени навици, които го държат в комфорта на конформизма, или за да следва тенденции, които да му внушат, че не изостава… А често е просто от мързел и липса на инициативност. Но в много случаи този избор с нищо не е мотивиран. Той е просто по-лесен начин да намерим мястото си, като се приобщим към други, които също са избрали този начин, без да имат основателна причина. Това е всъщност онзи инстинкт на човека да върви с тълпата, който е много стар и отдавна проучен. И възможностите за свободен избор не са го отменили, а само са го поставили пред различна ситуация, в която отново да се прояви. Отличен пример на целия този процес са изборите за политическо представителство. Но това важи в много от сферите ни на живот. Пренася се дори в избора ни как да възприемаме хората около себе си и как да общуваме с тях. Затова, когато пред нас има човек, различен от познатите категории, ние често нямаме стратегия на поведение за него. И може би грешката ни е да мислим, че е нужна много сложна стратегия, която е извън нашите компетенции. А всъщност да не си даваме сметка, че в ролите, които сме избрали да следваме, сме безпомощни да говорим с хора, които ни се разкриват в своята искрена пълнота. Човек става все по-безсилен да посрещне искреното, директното говорене за нещата, а дълбоко в себе си има нужда от него, за да се разтовари, да размести пластовете натрупвания, които му пречат да провиди същността. Той не разбира това и не може да си помогне. Дори напротив, той сам позволява още натрупвания, създава още стени и прегради, уж за да се предпази, да се оправдае и да изчисти името си от позора на слабостта си. А в тази негова реакция още по-ясно се вижда колко неизмерима е тази слабост.

В такава среда на повсеместно сляпо и безкритично следване на модели и невъзможност за задълбочен прочит на личния живот винаги се намират по-силни, по-опитни хора, познаващи добре импулсите и нуждите, които подтикват повечето други хора да изберат едно или друго, и умеят да ги използват с определени цели. Тези хора се възползват от емоциите на другите и чрез тях ги водят в различни посоки. А да дадеш на друг да избира вместо теб е едно доброволно робство, което в някои отношения е по-опасно от насилственото. При насилственото знаем срещу какво се борим и можем да се отстояваме. При доброволното робство ние оставяме друг или други да решават вместо нас. Приемаме, че нищо не зависи от нас и ставаме лесно управляеми, с което превръщаме това твърдение във факт. Не е нужна теория на конспирацията, че някой ни прави такива, за да ни манипулира по-лесно. Просто природата не търпи празно пространство. Това е едно позволено зло, което по естествен път си намира двете посоки. От едната са позволяващите, от другата са възползващите се. Да, онези, които се възползват, са от позицията на по-отговорни, защото имат властови и други ресурси за влияние, каквито другите нямат. Но това не оправдава напълно хората без такива ресурси, защото все още има достъпни начини да се информираме, да четем и да трупаме знания за света и за себе си, дори и намирайки се на ръба на оцеляването и мислейки всеки ден за него. И все още можем да не се информираме от онези места, които другите използват по навик или за да не изостанат. Да, предизвикателството да намерим това, което би ни предвижило напред сред цялото това многообразие, е по-голямо от когато и да било, но има и класическа литература, класическа философия, класическо изкуство… Имаме уроците от историята и традициите от културата. Има утвърдени неща от миналото, които могат да ни водят в желанието ни да прочитаме света и да го разбираме по-добре. Не казвам да се изолираме от новото и актуалното. Казвам, че всяко ново и актуално нещо се разбира по-добре, когато познаваме неговия произход и история, неговия зародиш и развитие. Днешната култура събира в себе си много неща от миналото, премислени, препрочетени и адаптирани за нас съвременните хора в най-подходящата форма. Ние четем аудиокнига, а тя може да е със сонети на Шекспир от XVII век. Купуваме си нови обувки или чанта, а дизайнерът, основал компанията производител, може да е живял и утвърждавал своя стил в края на XIX век. Всичко днес е следствие от вчера и светът не е започнал с нас.

Ролята на учителя и журналиста

В свят на много говорене, съчетано с много неизказани неща и неистини, разчитаме на опита на хора, които боравят със знанието и с информацията. Със знанието би следвало да боравят учителите и те да подготвят поколенията за предстоящото, а с информацията, нужна ни на ежедневно ниво и свързана със заобикалящия ни свят, би трябвало да си служат най-добре журналистите, особено ако те са лидери на обществено мнение, или претендират за тази роля. Може би много неща биха били различни в нашето българско и международно съвремие, ако тези две групи много повече внимаваха с посланията, които изпращат, и с обратната връзка, която получават.

Днес училището все още е институцията, на която се разчита да запознае подрастващите с големите постижения на миналото. Да помогне на детето да се обучи и да стане зрял човек, зрелостник. И независимо дали това се случва по най-добрите възможни начини, на възрастните им се иска децата им да са по-подготвени за живота и затова са готови да инвестират всичко в образованието им. За съжаление, критериите за минимум научено и проверено знание всеки ден се понижават и това става неусетно за всички, защото не е изолиран, а общ процес, в който никой не разбира как дърпа надолу останалите. Малко хора осъзнават, че със свои конкретни действия, предназначени да потушат напрежения, или да направят ученето по-лек и опростен процес, понякога правят лоша услуга и на себе си, и на околните. Останало самичко в усилието да превърне децата във възрастни, училището е безпомощно да направи това, защото не получава подкрепата на самите възрастни. Така техните деца го приемат като задължителна формалност по пътя към реализация в някакви обществени отношения, а не толкова като ценен първоизточник на знания и опит за себе си. Все повече родители се чудят защо децата им се връщат вкъщи и на въпроса какво са научили днес не могат да дадат ясни отговори. Дори изключенията от общите правила, т.е. учениците с високи оценки и със склонност към задълбочаване, се възприемат по-скоро като антисистемни, като невписани в общата норма. Във всяка епоха е имало такива хора, но за разлика от преди, когато във възлови ситуации тяхното мнение е било чувано и тяхната експертиза – използвана, днес това е все по-рядко.

Днес разговорът между поколенията е счупен, от което миналото си остава отживяло и капсулирано, а актуалното и всекидневното се превръща в единствено важното. И съответно който определя кое е актуалното, кое е новината, той задава и важността му спрямо другите теми. И така може да има много теми, от които всички се интересуват, а за които никой не говори, докато други, за които всички говорят, не са от интерес за никого и не предвижват обществото напред. Днес трудно бихме могли да се поучим от предишния опит, за да създадем настоящ такъв. В интернет ерата все по-трудно различаваме знанието от информацията и сме склонни да ги приравним като две думи за едно и също нещо. А знанието е всъщност възможността на човек да прави взаимовръзки между нещата, които научава чрез информацията и посредством преживявания. Информацията е сбор от цифри, данни, факти, интерпретации, гледни точки и общовалидни твърдения, които пълнят необятния океан. Това не е нещо подредено, което има свой стопанин и своя система за разбиране. Това е безпределно множество от хаотично нахвърляни фрагменти, за много от които не се знае откъде са тръгнали, кой пръв ги е разбрал или написал, как са се променили и докъде са довели. Влизайки в една подредена система, тези обеми информация се превръщат в едно отработено знание, на което не му е нужен обем, а тежест и насоченост. Ако човек отвори широко сетивата си за информационната буря, тя го залива, удавя и обезличава. Без ясна представа какво да чете, как да търси и намира, как да отсява полезното от плявата, как да проверява всяко нещо, човек се чувства бомбардиран, залят, дори понякога уморен от разнообразието, в което се е изгубил. И това може да го докара до депресия и до чувството, че всичко в света е ясно и разбираемо, а само той е твърде глупав, за да му схване смисъла. Екранът му създава усещане за прозорец към познанието за целия свят, а се е превърнал в решетка на неговата ограниченост да гледа това, което алгоритмите определят. Да, алгоритмите се формират на база вкусовете и предпочитанията на хората и можем да допуснем, че те не са злонамерено манипулирани. Но дори и това да е вярно, то също е позволяване друг или други да определят какво да знаеш и как да го научаваш. Достъпът до толкова много информация създава на хората усещане за сигурност, а всъщност ги прави още по-уязвими, защото те вече са предвидими в своя избор и са дали толкова информация за себе си на машините, че те знаят за тях много повече, отколкото когато и да било. Тези машини, тези мрежи, в които се използват, се управляват от някакви хора и те по всяко време имат достъп до това, което казваме за себе си волно или неволно. И пак няма нужда от конспирации за световен ред, наложен от група избрани, които знаят всичко за нас предварително. Много от нас ежедневно правят действия, за да улеснят хората, управляващи информацията в интернет, да направляват и процесите извън мрежата. Дори аз, който пиша това, съм в това пространство заедно с вас, които го четете. И това е така, защото тази форма за достигане е най-популярна, достъпна и лесна за употреба. Ако го напиша в книга и изобщо не ползвам интернет за нейното популяризиране, шансът да го прочетете би бил минимален. Много хора разчитат някой да им препоръча, да им покаже, да ги насочи. Книжарниците днес си имат уебсайтове, маркетингови отдели и какво ли не, а повечето литературни критици са просто рекламни агенти, на които някой е платил. И ето колко примамливо е да напиша нещо в интернет, където имам пълната свобода. Това е също толкова изкусително, колкото е и за всеки друг. Много от вас биха казали и то с право, че и аз, както и много други, се възползвам от информационната свобода, за да се включа и със свои мисли в разноговоренето, а същевременно се изразявам като негов съдник. Да, именно в това е парадоксът. Аз се опитвам да се възползвам от същите възможности, от които се възползват и много други, за да ви кажат нещо. Не мога да говоря за другите, но говорейки за себе си мога да кажа, че моята цел е да вдигнем нивото на разговора. Ежедневната ми работа на журналист и учител хуманитарист е да търся подходите към сближаване, към хуманно отношение едни към други. Знам, че нямам голям опит и много от усилията ми се блъскат в непробиваеми стени. Знам, че дори това, което пиша, е дълго и скучно според днешните представи за информиране. Днес се информираме все по-фрагментирано, с парчета информация, плаващи на видимата за нас повърхност, до които успяваме да се докопаме, или които ни се поднасят наготово и за лесно сдъвкване, преглъщане и храносмилане. А знанието е усилие, принуда над естествената природа. То е нещо, което не се купува в чиста форма с пари, нито го има под всяко дърво и под всеки камък, във всеки пост на екрана и във всяка медийна сензация. Днес онези, които претендират да са източници на знание, са толкова неизброимо много, че не можем да ги степенуваме по достоверност, не можем да дефинираме кой би могъл да ни е авторитет. До едно време интернет се противопоставяше на книгите и се говореше, че мишката изяла книжката. След това книгите станаха електронни, а „Уикипедия“ стана по-богата от коя да е хартиена енциклопедия. После интернет дезинформацията се противопоставяше на медийната информация. До момента, в който медиите се прехвърлиха в интернет и докато техните по-архаични форми на съществуване продължиха да информират по инерция, ползвайки традиционни източници и канали, сайтовете им забълваха всякакво съдържание без проверка или с избирателна проверка на фактите. Започна противопоставянето на традиционни и нови медии. До момента, в който традиционните започнаха да обслужват едни интереси, а новите – други. И това не бяха интересите на аудиторията, а дори и да бяха, то те изцяло следваха тези интереси, без да предлагат и нови неща, които да помагат на хората да се вглеждат в себе си и света от други ъгли. И медийният пазар, както всеки друг, се стреми да уеднакви вкусовете, за да продава продукцията си по-лесно. Никой няма интерес да насърчава търсенето на различни вкусове, когато това може да значи разпиляване на потребителите в различни посоки. Така медиите и в по-широк смисъл мрежите се възползват от склонността на хората да се копират взаимно, за която вече обясних. Това е видно и за слепците и не е случайно, че дори за мен, който не вижда визуално достъпната форма на това копиране, става пределно ясна неговата съдържателна страна. А съдържателната страна проличава най-вече в начина, по който ги озвучаваме, в езика, с който ги изговаряме и думите, които използваме.

Следвайки конкретните интереси, медиите дават и внушения за разбирането на случващото се. Те вземат един сбор от факти и обстоятелства и избирателно подчертават едни и премълчават други. Нормално е това да е избирателно, но тук е избирателно и същевременно еднопосочно или двупосочно с цел подхранване на противоречия. Така те всяват разделения, през които човек по-лесно да подрежда света в черно-бели перспективи и чрез тях да се идентифицира. Свободното говорене и свободното потребление са и отговорност, не само път към информацията. Не е нужно да сме конспиратори, за да сме сигурни, че политиците нямат интерес от знаещи хора, които да изискват от тях повече, отколкото са свикнали. От това няма особена нужда и бизнесът, който предпочита да те предвиди чрез своя маркетинг и да ти продаде чрез своята реклама. Медиите често нямат избор, когато основните им печалби са от реклами, а не от индивидуални абонаменти, и по естествен път обслужват своите спонсори и благодетели, а не самите ползватели, редовни и потенциални. Аудиторията е просто цифра в колонката на таблицата за рейтинга, която трябва да се поддържа във високи нива, за да не се изпуснат и рекламодателите. И медиите са в едно постоянно търсене на най-популярните теми, подходи, заглавия, послания, и са готови в служба на рейтинга да се принизят до нивото на клишетата и неформалната комуникация, за да се свържат емоционално още и  още потребители с тяхното съдържание. Така всъщност медиите са като всеки друг пазар.

Така постепенно се подкопава ролята на журналиста – онзи, чиято отговорност е да предава ежедневните новости в заобикалящата ни среда и да ги обяснява, доколкото позволяват жанровете на коментара и анализа. В днешното време на социални мрежи и на размиване на понятията за новина, информация и знание, журналистът би следвало да е още по-отговорен как предава онова, което проучва и разбира за света. А той в общия случай се показва като все по-безотговорен, все по-объркан и все по-зависим от общите явления в разноговоренето.

Информационното ниво падна, защото има умора в самите потребители. Това е умората да търсят дълбочинни и обективни анализи на ситуацията, в която се намират, и да я познават по-добре. Но това не е умора за оправдаване. Тя произтича от друга една умора. Умората от безплодните усилия да се открием и разберем в морето от комуникационни канали и различно съдържание, да определим кое е това, което ни формира и е най-важно за нас, кое е главното. Много хора бягат от търсенето на този отговор, защото това би означавало падане на маски и роли и показване на слабости. Би значело да премахнем удобните слоеве, заглушаващи нашите най-съкровени мисли, и да се срещнем лице в лице със страховете си, срама си, гнева си към себе си и околните, усещането си за незначителност и за цялостен срив вътре в нас. За човека е характерно нещо, което важи и навсякъде. Колкото по-малко пълнеж, толкова по-голяма нужда от дебела обвивка, през която той да не се види и да изглежда дори повече, отколкото е. Проблемът е, че човек сам пред себе си трудно скрива колко празен остава понякога, когато има нужда от думи да опише живота си и от опори и ориентири да се справи в стресови ситуации, а не ги намира. Колко празен и ненужен се чувства в свят, в който хората уж са така свързани чрез възможностите на технологиите, както не са били никога дотогава, а връзката е само имитация на отношения. Отношения не между същностите ни, а между опаковките, в които бихме искали да ни оглеждат. Пък после защо сме сърдити, че и другите се прикриват пред нас… И за да не усеща отчаянието и тежестта на своята безполезност, породена от липсата на смисъл в съществуването си, човекът продължава да пълни празното с плява, която да тъпче, да набива в главата си, за да усети някаква тежест, някаква форма и размер, някакво притегляне и посока. И понеже и други около него имат нужда от същото, той започва да им говори неща, в които сам не вярва. Те му отвръщат също с неща, в които сами не вярват. И всички в този групов монолог се превръщат в говорещи глави, които спорят, празнословят, изливат думи, но всъщност нищо не казват и с нищо не се свързват. Те са просто изразители на нечии други настроения, твърдения и мнения. Те живеят живота на други хора и го следят, за да си придават чувството, че нещо контролират и имат власт над неговото разбиране. Тези други хора са от съседите им до върховните управляващи в света. И докато обсъждат тези други, техните собствени къщи се наводняват и рухват, изградените от тях мостове на уважение и доверие пропадат, създадените и утвърдени от тях ценности се разпадат и разграждат. Всяка дума, която са казвали през това време, не е била дума на приемственост, на търсенето на партньора в събеседника, на зачитане на неговото мнение и неговия опит. Напротив, езикът става начин за самоизтъкване, за извеждане на егото на преден план и създаване на враждебна атмосфера на отхвърляне. По-слабите само се съгласяват с онези, които успяват да проглушат по-добре света със своята „единствено правилна“ позиция.

Журналистите се включват в този групов монолог, както си позволих да го нарека. Те не правят така, че да изпъкват с умението си да въдворяват ред в комуникационната среда, а по-скоро насаждат хаоса, който помага на медиите им да печелят от увеличаващата се пазарна стойност на разноговоренето.

В същата ситуация изпадат и учителите по отношение на своите ученици. Те следват някакви правила, без да вярват в техния смисъл. Уморени са от това, че са били учени на едни неща, а новите поколения не ги възприемат и към тях трябват някакви различни подходи, за да им кажеш нещата по разбираем начин. И ако до едно време учителите се борят за внимание, в следващия момент и те се отказват. Правят това, което се изисква от тях, преподават, доколкото им се позволява и завършващите им ученици се превръщат в хора, коренно различни от предишните генерации. Днешните млади в голямата си част смятат, че светът е пределно ясен и без задълбочаване, без търсене на общия език и общото пространство на споделяне с другия. Те мислят, че нямаме толкова нужда от това. Всеки си е свързан в многото мрежи и комуникационни канали и същевременно се усеща сам по всяко време и това е нещо напълно нормално и безалтернативно. И колкото по-самотен се чувства всеки, толкова повече се демонстрира и изтъква пред другите. Приобщените нямат нужда от изкуствена среда на виреене, в която да доказват на други какво представляват и да им набиват в погледа какъв живот водят.

А междувременно медиите и мрежите все повече преливат едни към други, губят своите ясни контури и се омешват в какофонията на разнопосочното „информиране“, в което никой не знае какво говори, но го говори по инерция и по нечий друг дневен ред. От това се стига дотам, че модели за младите хора не са писатели, хора на науката и изкуствата и хора с принос в повишаване нивото на общуване. Тъкмо обратното, техни модели стават хора, които на всяка секунда рекламират нов продукт, разказват хлапашки истории от своя скучен живот, снимат се в различни пози, изразяват неинформирани мнения за международното положение, правят на всеобщо достояние битовите аспекти от своя елементарен свят, беден на речников запас, въображение и познание. Сякаш в този свят имаш всичко, което ти трябва. Имаш ясни съвети как трябва да изглеждаш, как да се държиш, как да мислиш, какви дрехи и други стоки да си купуваш, в кои заведения да ходиш, с какви хора да се срещаш, кои десет неща те правят най-успешен, кои други седем те правят най-добър в леглото, кои други пет карат всички да ти завиждат… От  Тикток се лее образование по житейско справяне на килограм. Там всеки е експерт и учител по нещо, всеки мотивира, наставлява, предлага решения, терапевтира, консултира, диагностицира и лекува болестите на съвременния човек. А в такава конкуренция горкото старо училище изглежда като отломка от някакъв предишен строй и някаква стара ера. Ерата на провалилите се възрастни, безсилни да въведат ред в собствените си работи, че да намерят време да си възпитават и децата как да подхождат с всяко ново откритие в живота си.

Така, докато подрастващите се мъчат да намерят смисъл в ученето като процес, им се създава все по-натрапчивото и неотменимо усещане, че дори и неподготвени за живота, те са господари на света с таблет в ръка, просто защото търсачките, изкуствения интелект и цялото интернет богатство ще отговорят на всички въпроси. А става тъкмо обратното. Колкото по-лесен е достъпът до информация, толкова по-трудно става да се дефинира какво е истина и лъжа, какво е знание и не знание, какво представлява общуването като процес. Колкото по-утвърдена става представата, че човек може да се справи, разчитайки на технологиите, толкова по-уязвим става той, когато те се изключат, или се подчинят на определени правила.

Така всъщност липсата на стойностния разговор започва още от училището като първа по-сериозна институционална форма на вписване в една общност. И всичко това се улеснява от социалните мрежи и технологиите със своя виртуален свят, със своята паралелна метавселена и с цялостното усещане за значимост в многообразието. Започнал в училището, този разговор продължава и в медиите, където от вече разводнен се превръща в заблатен.

Като следствие от всичко това се оказва, че нашият речник обеднява и възможностите да се изразяваме намаляват. Нашето въображение е заменено от многоизмерните и многопластови атаки на съзнанието, които технологиите и информационните източници ни нанасят върху всички сетива и с нашето благоразположено позволение. Нека не се правим на жертви, защото и ние участваме активно в захранването на този процес и му даваме правото да повлиява и на нас.

Когато губим представата къде свършва информацията и започва знанието, ние губим и представата къде свършва говоренето и започва казването. Говорим много, а казваме малко. Дори и аз съм в този капан, понеже си въобразявам, че ако кажа това, което мисля в три изречения, те ще се подминат като много други кратки мисли. А това не отменя факта, че този текст ще се подмине още по-лесно, защото пък е твърде дълъг за четене. Може би това е основателен довод да не продължавам по-нататък.

(Следва продължение)