„Музикална история“: Битката за оцеляване на една рубрика

Още от 2022 година започна работата ми по превръщането на „Музикална история“ във формат за „Дарик радио“. Рубриката продължи да се излъчва през цялата 2023 година и навлезе в 2024 година, за да направи последно излъчване на 27 ноември.

През февруари 2024 година, когато рубриката бе на година и четири месеца, започнаха първите ми усилия тя да получи финансиране. Отдавнашна моя мечта бе да работя в „Дарик“, защото от малък съм слушал тази медия. Много гласове, излезли оттам, са ми повлияли в развитието като журналист, а и изобщо магията на радиото е несравнима. Ако има стълбица на кариерното развитие в тази сфера в България, според мен на нейния връх се намират държавното БНР и частното „Дарик радио“, което е едно от първите в България, има изграден авторитет и мрежата му покрива почти цялата страна. А и за мен като незрящ няма по-подходящо място от радиото, където да се чувствам като вкъщи, като на свой терен, като на място, където повече се слуша, отколкото се гледа. Неведнъж съм разказвал, че желанието ми да работя в радиото е много отдавна и че през 2011 година кандидатствах за пръв път там с концепция за музикално предаване.

И така, през февруари научих, че се отваря нова възможност за трудова заетост за хора с увреждания по проект, осигурен със средства от ЕС. Към онзи момент бях с действащ договор по друга програма, но въпреки това не се поколебах да пиша до Константин Вълков, който е настоящ програмен, финансов и търговски директор на „Дарик“. Той е един от двамата, вземащи най-важните решения там. Знаех, че за „Дарик“ би било трудно да осигурят средства за рубриката. Вместо това им предложих да ме назначат, като разходите за заплатата ми се поемат изцяло от ЕС за срок от две години и без да съм в никаква тежест на медията. Това можеше да стане най-рано от септември, когато ми изтечеше предишния договор, на който работех тогава. Г-н Вълков не отговори. В последващ разговор с него той каза, че ще разговаря със счетоводството и ще ми даде знак как да продължим. Чаках месеци наред, но нито ми отговаряха на имейлите, нито ми вдигаха на позвъняванията. Предлагах още варианти, като дори един от тях бе аз да търся рекламодатели и така да финансирам рубриката. Писах до десетки настоящи и бивши служители на „Дарик“ с горещата молба да съдействат. Но никой не реагира дори с окуражителна дума. Пълното мълчание заглушаваше всяко мое питане така, както и силният шум не може да го направи. Ако сам за себе си не намирах смисъл да правя рубриката и ако не обичах толкова много радиото, едва ли щях да продължа. Но аз продължих с „Музикална история“.

За тези повече от две години бяха записани общо сто епизода с обща продължителност от 26 часа. Тези 26 часа не звучат много, но всяка минута от тези часове ми е отнемала средно по 20 минути работа. Аз исках моите истории да са хем информативни, хем интересни, хем неповторими по своя задълбочен поглед върху музиката. И наистина много се стараех. Тази рубрика започна от блога ми и фактът, че бях успял да я доведа до ефира на „Дарик“ за мен бе най-голямото постижение в живота ми, по—голямо от всяко друго. Драго Симеонов, с чиято помощ тази рубрика започна в следобедния блок, подкрепяше моите усилия през цялото време. Бе предлагал многократно на екипа да направи нещо, за да подпомогне рубриката. Да, тя не бе извор на рейтинг, но беше едно от нещата, без които радиото не е радио в своя най-изначален смисъл, а именно място за музика и информация. Рубриката е разговор за музиката. Разговор, който все повече се пренебрегва в медийното пространство. Самият г-н Вълков нерядко е отбелязвал колко голям музикален фен е и колко цени такъв тип продукции и на този фон пасивността му към този проект учудва немалко хора. Вероятно тя се дължи на мнението му, че не би донесла преки доходи на медията. Но според мен това дори не беше проверено доколко е възможно. Никой не пое инициатива.

И след като направиш много опити и те бъдат подминати с безразличие, накрая се усещаш твърде сам. Аз не се почувствах напълно сам, защото в самото радио имаше служители, които обичаха рубриката и с тях коментирахме нейните епизоди. Имаше и много хора, които ми пишеха и ми даваха обратна връзка, което показваше, че това все пак се слуша и придава стойност на радиото.

Изглеждаше, че в радиото нещата се променят. Много любими за мен гласове напуснаха и заработиха на други места. Имаше усещане за доста лоша вътрешна организация и за трайно изоставане от актуалните тенденции в медийната сфера.

В пореден опит да ангажираме ръководството на медията с тази рубрика, на девети юли направихме видеопредаване, което се излъчи в YouTube и Facebook каналите на „Дарик“ и бе публикувано в сайта на медията. Дадохме възможност на слушатели да се включат и да предлагат песни. И въпреки мъртвото следобедно време, се обадиха хора от цялата страна и с най-различни музикални интереси. В днешно време рядко хора се обаждат в предаване по радиото и когато Драго Симеонов ми го предложи, не бях убеден, че ще има желаещи. Но желаещи имаше. Тогава рубриката бе стигнала до 85-ти епизод и аз обявих, че ако до епизод 100 не се намери трайно финансиране за нея, ще трябва да прекрати съществуването си. Поредният опит отново не даде резултат. Продължих да пускам епизоди за рубриката през цялото лято, без да пропусна и седмица. Освен на Драго Симеонов, изключително съм благодарен на всички в радиото, които ми съдействаха през това време –Юрий Яковлев, Светлин Давидов, Мартин Евстатиев, Димитър Панев, Георги Донков. Това са много стойностни хора и винаги ще нося скъп спомен за тях в сърцето си. Искрено се радвам, че съм имал досег с опита и сърдечността им.

Тъй като „Музикална история“ беше важна кауза за мен, нямаше как да се откажа и продължих да се боря за нея. Предложих вариант, при който да ми плащат по 60 лв. на епизод. Стори им се много и питаха за какво ще се използват. Казах им, че разчитам на преводач за чуждите текстове, на коректор за редактирането, тъй като някои неща трябва да се нагласяват визуално, на абонаменти в различни бази данни, от които черпя информация, на музика, която купувам, за да я включвам в епизодите. Дадох им подробен списък, включващ сумите и как се изразходват. Нямаше реакция и предложението бе негласно отхвърлено. От радиото отказваха да търсят спонсори конкретно за тази рубрика. Прието бе предложението ми сам да ги търся и да вземам приход от рекламата, но предложените 15-20% от този приход изобщо не ми звучаха добре в днешната ера на социални мрежи, където сам можеш да си позиционираш много по-добре съдържанието, отколкото това би направило едно радио, било то и с национално покритие. И без това спонсорите за такава рубрика биха били малко и на чисто принципна основа не бих желал да споделям даденото ми от тях доверие с хора, които на мен самия не гласуват доверие, въпреки моето постоянство и доказателствата за активна слушателска публика.

През октомври, два-три епизода преди финала на рубриката и след още опити за контакт чрез имейли до ръководни фактори в радиото и по други неофициални пътища,  Людмил Кърджилов, дългогодишен служител в радиото и един от важните редактори в него днес, пожела да се свържа с него. Той ми каза, че след обсъждане на моите запитвания, с колегите си са решили, че от радиото няма как да плащат за рубриката, нито да ме назначат. Единственият начин да ме назначат би бил чрез отдавна предложения от мен проект. Но аз не можех да приема това, защото вече сам се бях отказал от „Дарик“ като бъдещ работодател, а и вече бях използвал тази възможност чрез кандидатстване през „Off News“. Като компенсация Кърджилов предложи от името на ръководството да ми бъде заплатена сума, срещу която стоте епизода на рубриката да се излъчват по другата радиостанция на фирмата – „Дарик Носталджи“. Предложената сума беше 300 лева, а периодът за излъчване, който видях в по-късно предоставения договор, бе за десет години. Иначе казано, за двете години, в които съм правил рубриката и за следващите десет години щях да получа сума, равна на почти една четвърт от месечна минимална работна заплата, като от сумата ми бъдат удържани и данъците, разбира се, тъй като се изплаща по граждански договор. Това означаваше по три лева на епизод за ползване и при това до 2034 година, ако дотогава изобщо има радио. Толкова бях поразен от предложението и така ми трябваха пари в онзи момент, в който бях без работа, че го приех. Бях готов да оставя настрана неща като достойнство и себеуважение и да взема парите като минимална награда за труда си, за да не оставам с празни ръце. Но всички, с които разговарях след това, реагираха много негативно на тази сума. И така аз написах писмо, с което помолих сумата да се повиши. Дълго мислех каква нова сума да посоча, но вътрешно ме преследваше усещане, че каквото и да предложа, няма да го получа до завършването на стотния епизод. Така аз предложих 500 лв. Щях да тествам дали дори при такава малка стъпка ще се реагира добре. Предложението бе прието и бях поканен на среща, на която да предам аудиозаписите и да разпиша договора, а след това да получа и сумата. Първоначално договорът не ми бе изпратен електронно, но аз помолих за това. За мен бе важно да съм защитен и радиото да не придобива изключителни права върху моя труд, за да мога да го използвам с други цели по-нататък във времето. Свързах се с адвокатска кантора за авторски и сродни права и им препратих договора. Оттам ми отговориха, че и според тях сумата от 500 лв. е изключително неприемлива за такъв голям труд. Освен това в договора се твърдеше, че при бъдещи съдебни спорове за авторски права върху използваните в рубриката произведения се задължавам да уреждам изцяло за своя сметка всякакви претенции. Иначе казано, ако някой съдеше радиото, че не е отчело и изплатило правата върху използваната в рубриката музика, трябваше да поема разходите на двете страни по делата. А знаейки как преди време радиото бе лишено от всякаква възможност да пуска музика с права за няколко месеца и как фондация „Америка за България“ изплати сумата, за да спаси медията от позор, не исках да се забърквам в такива неща. Имаше и още нещо. Договорът предвиждаше, че радиото си запазва правото да излъчва рубриката дори и след изтичането на предвидения вътре срок. Това бе определено от адвокатите като правно неадекватно и бе сравнено със ситуация, при която живея под наем, но не си плащам наема, наемодателят прекратява договора поради неплащането, а аз продължавам да живея там безсрочно. Иначе казано, щях да подпиша договор, от който нямаше да има полза и можеше да ме вкара в още по-големи проблеми, отколкото досегашните неформални отношения. Докато нямах никакъв договор с медията, тя не можеше да предявява каквито и да е претенции към мен за използването на епизодите на други места. Юристите ме съветваха да не подписвам нищо, за да запазя пълни права върху рубриката си и да подам документи за нейното регистриране като търговска марка, независимо от високите такси. Така и направих и си платих всички такси с лични средства.

Дискусия имаше и върху срока за право на ползване. Пожелах срокът на договора за излъчване в „Дарик Носталджи“ да се съкрати на една година. Г-н Кърджилов категорично отказа с думите, че ако е за една година, по-добре да не правим нищо. Той призна, че десет години са много, но би било добре те да бъдат свалени поне на пет. Накрая се споразумяхме за три години. Все пак бе по-добре от пет или десет, а още по-добре от безсрочно излъчване. Предадох коригирания от кантората договор и коментарите, мотивиращи промените, които ми бяха предложени. Коригираният договор бе приет с възражения от „Дарик“ и ми беше казано, че ще се консултират отново с юрист преди да го финализират. Всичко това се случваше до 16-ти октомври и тогава комуникацията спря. През ноември бе излъчен и последният епизод, който бе умишлено забавен от мен, за да дам последен шанс за реакция. След това направих и финално гостуване, за да съобщя официално, че се оттеглям от „Дарик“ и че за да продължи, рубриката трябва да се финансира от друго място. Междувременно никой от правния отдел или от ръководството на радиото не ме потърси. Договор не бе подписан и съответно никакви пари не бяха изплатени.

Когато ме бяха помолили да занеса аудиозаписите, бяха забравили, че те се намират в архива на сайта и могат да се ползват от тях по всяко време. Въпреки това аз им подадох и такива, които специално бях презаписал, за да звучат по-добре, отколкото при първото им излъчване. Записите на всички епизоди, тяхната обработка и монтаж, преводите на текстове от чужди езици, абонаментите към музикални архиви и библиотеки – всичко беше изцяло осигурено от мен като техника, време, енергия и пари. Адвокатите, на които се доверих и от двете кантори, се отнесоха много добре и не пожелаха такси за консултациите и прегледда на документацията, за което съм им безкрайно признателен.

Не съм търсил благодарност за вече свършена работа. Търсех по-скоро подкрепа за това да се върши работа занапред и съм твърдо убеден в това, че щеше да има голяма полза за радиото.

Всъщност, докато търсех в интернет рубрики, сходни на моята, си спомних, че преди мен едно момче на име Петър Петров бе правил също за „Дарик“ една рубрика, озаглавена „Нотна стойност“. Нейната концепция бе малко по-друга, тъй като освен истории зад конкретни песни, той имаше и цели епизоди, посветени на любопитни факти за конкретни певци, албуми и музикални жанрове. Даже за три месеца моята и неговата рубрика се бяха засекли. След като подробно разгледах темите, по които е работил, установих, че по две от тях и аз съм правил свои разработки, без да знам какво е правил той преди мен. Учудих се, че при толкова много търсения, които съм правил по ключови думи в интернет, неговите материали не са ми попадали. По същия начин и моите материали не излизаха при търсене, тъй като явно уебсайтът на радиото е зле оптимизиран. Същевременно получих от редактора потвърждение, че статиите имат добра посещаемост и се четат. Така че нямаше причина да не се намират лесно.

Свързах се с Петър, за да го попитам за неговия опит с радиото и защо се е отказал на 53-тият епизод. Той каза, че в началото е започнал с голям ентусиазъм, работил е на максимума на възможностите си, но когато е отворил темата за заплащане, от радиото са му отказали. Той е правил още опити, но след като не са реагирали, е прекратил проекта и се е пренасочил изцяло в други дейности. Помислих си, че човек не бива да загърбва нещо, в което е трупал опит и е създавал полезно съдържание. Помислих си, че не искам и аз като него да се отказвам. Трябваше да продължа, каквото и да ми коства това, най-малкото заради всички тези усилия, които съм полагал до момента.

Така „Музикална история“ остана жив проект, който просто ще се възползва от дигиталната трансформация. Следващата възможност, която щях да търся, е неговото онлайн присъствие. След разговори с различни хора установих, че не бих могъл да се изхранвам от тази рубрика, тъй като всяко нейно използване с търговска цел се свързва с плащане на авторски и сродни права. А дори и да не се плащат тези права, от авторите трябва да се изискват специални разрешения за ползване. Но авторите са много на брой, а към тях се включват и продуценти, аранжори, текстописци и изпълнители. Юристи ме посъветваха да не използвам рубриката с комерсиална цел, защото няма да мога да я изведа на печалба. Така трябваше да се примиря, че тази рубрика може да е единствено за удоволствие. Ако зад нея не застане медия, тя може да се издържа единствено от дарения. Единствената възможност да се разпространява свободно е тя да бъде качвана на моя сайт и да се обяви предварително, че е с изцяло образователна цел. Нямах проблем с това определение, защото рубриката винаги е подкрепяла музиката и музикантите. Нейното присъствие в ефира позволява повече хора да се интересуват от музика, да я купуват, да ходят на концерти и така цялата индустрия да печели от това. Във всеки епизод коректно и с голямо уважение към авторите цитирам всички източници на информация. Би било против всяка логика правоносителите да искат пари от някой, който има желание косвено да повлияе за това да има повече пари за авторите, макар сам да не разполага с такива.

Днес доста от материалите, публикувани в сайта на „Дарик“ до епизод 90 на „Музикална история“, са преписани в нови и по-разширени версии. Написани са и въвеждащите статии за нова книга „Музикална история: Част 1“, в която ще се разказва за хитове от 50-те и 60-те години. В разговори съм с различни хора, които ще играят ролята на редактори и консултанти на книгата, преди тя да бъде дадена за печат. Проектът „Музикална история“ няма да умре, докато не умре нейният автор. За мен е истинско удоволствие да се ровя в музикалната история и да допринасям тя да достига и до други като мен. Във връзка с рубриката успях да се чуя с много интересни хора, които са работили като музикални журналисти в радиостанции, блогове и други медии. Специално благодаря на Йордан Георгиев, Калин Тонев, Цанко Чавдаров и Милен Димов, за сърдечното отношение и за усилията им да ме насърчат.

От 2025 година „Музикална история“ ще е достъпна само от моя уебсайт. Тук ще е мястото, където ще съхраним разговора за музиката и ще дадем на новите поколения най-доброто от наследството, завещано ни от предишните генерации.