Крис Григоров.
Предстои да разкажем за „Hey Jude“, една от най-популярните песни на „The Beatles“ от 1968 година. Този епизод е излъчен по „Дарик радио“ в три части, съответно на 11.11, 18.11 и 19.11.2024 година. Виж повече. За по-голямо удобство на четене, текстът тук е разделен само на две части.
Предисторията
През лятото на 1968 година „Бийтълс“ („The Beatles“) са вече доста време без хит. Последният им сингъл „Lady Madonna“ не успява да оглави класациите и стига само до четвърто място, а същевременно проектът им с „Apple Boutique“, техния магазин за мода на оживено място на „Бейкър Стрийт“ в Лондон, претърпява неуспех и те обмислят закриването му. Групата не е била на концерт от 29 август 1966 година. Джон Ленън (John Lennon) и приятелката му, японската художничка Йоко Оно (Yoko Ono), се появяват по телевизията и говорят за възгледите си върху авангардното изкуство, което е доста далечно за феновете на групата. Зложелателите на „Бийтълс“ предричат, че тяхното време е приключило след четири години на върха. В четворката се случват и напрежения, които не убягват от очите на публиката. И именно в такъв период се появява „Hey Jude“, най-продаваният сингъл за цялата история на групата.
Макар официално и Джон Ленън да е вписан като съавтор, единствен автор на песента е Пол Маккартни (Paul McCartney). Идеята му води началото си от „Hey Jules“, песен, която той измисля за Джулиан, синът на Джон Ленън. Джон и съпругата му Синтия се развеждат поради любовната афера на Ленън с Йоко Оно и той напуска семейния дом. През май 1968 година, месец след случката, Пол отива на гости в дома на Синтия и тогава петгодишният Джулиан в Уейбридж, графство Съри. Песента му хрумва още докато шофира към Уейбридж и разсъждава върху трудностите, които предстоят за Синтия и Джулиан. Синтия се познава с момчетата от групата още преди да станат известни и Пол храни топли приятелски чувства към нея. Той иска да утеши малкото момче и да го успокои след стреса от раздялата на родителите му. Текстът е позитивен поглед върху тъжната ситуация и казва на този, за когото се пее, че ще премине през това ужасно нещо и ще намери любовта. Ето как си го спомня Синтия: „По време на делото за развод, бях много изненадана, когато един следобед Пол дойде до вкъщи сам. Бях много трогната от очевидната му загриженост за нашето добро и още по-развълнувана, когато ми подари една червена роза с шегаджийско подмятане за нашето бъдеще. „Какво ще кажеш, Син? Какво ще кажеш да вземем да се оженим?“ И двамата се разсмяхме при мисълта за реакцията, която би предизвикало такова изявление. Докато пътувал, за да ни види с Джулиан, Пол композирал прекрасната песен „Hey Jude“. Той каза, че е за Джулиан. Никога няма да забравя жеста му и загрижеността да дойде и да ни види в този момент. Накара ме да се чувствам важна и обичана, а не отхвърлена и изоставена.“
„Знаех, че няма да му е лесно.“ – говори Пол за Джулиан в по-късно интервю. „Винаги ми е мъчно за децата, когато има развод. Възрастните може да са добре, но децата...Винаги съм съпричастен към малките им мозъчета, в които се въртят мисли като: Аз ли го причиних? Заради мен ли е?“ Вината е ужасно нещо и знам, че засяга много хора; затова мисля, че отидох. Така се роди тази идея за песен, „Хей Джуд“.“
Пол е свикнал да композира неща на път за дома на Джон, където на тавана има инструменти и оборудване за записи и може да записват идеите там. Пол продължава: „Измислих някои неща по път и когато пристигнах, имах цялостна идея.“ На друго място Пол допълва: „Като семеен приятел, исках да отида до Уейбридж и да им кажа, че всичко е наред; да се опитам да ги разведря малко и просто да видя как са. Имах около час път. Винаги спирах радиото и се опитвах да измисля песни – за всеки случай. Започнах да пея „Хей Джулс, не го прави трудно – вземи тъжна песен и я направи по-добра...“ („„Hey Jules – don’t make it bad, take a sad song, and make it better…“) Беше оптимистично, обнадеждаващо послание за Джулиан: „Добре, родителите ти са се развели. Знам, че не ти е весело, но ще се справиш.“ След време смених „Джулс“ с „Джуд“.“ В книгата си "The Lyrics" („Текстовете“) от 2021 г. Пол казва: „Никога не съм познавал човек на име Джуд. Беше име, което ми харесваше, отчасти заради тъжната песен от „Oklahoma“ „Pore Jud is Daid“ (Горкият Джуд е мъртъв). („Oklahoma“ е американски мюзикъл от 1964 година.) По друг повод Пол допълва: „Помислих, че Джуд ще е по-сполучливо име. Повече кънтри и уестърн, като за мен.“ Критици предполагат, че Ленън е предложил да не е Джуулс, за да не бъде разкриван личния момент в текста. Пол разказва: „Разбира се, хората намекват, че съм харесвал Синтия, но това не е истина. Мислех си колко трудно му е на Джулс, както го наричах, да си тръгне татко му, да се развеждат родителите му.“ Връщайки се у дома си в Кавендиш, Пол записва демо на пианото си. Той разказва: „С една песен често се случва да тръгне в една посока – в този случай, от това, че се тревожех за нещо от живота, в частност развод – а после да започне да се преобразява в свое собствено създание. В началото заглавието беше „Хей Джулс“, но бързо се промени на „Хей Джуд“, защото не исках да е толкова конкретно. Дадох си сметка, че никой няма да знае точно какво е породило песента, така че мога малко да я разширя. После започнах да добавям елементи. Когато пиша: „You were made to go out and get her“, вече има и друг герой в сцената – жена. По този начин сега песента може да бъде за раздяла или за романтично недоразумение. В тази си фаза на развитие песента вече не е свързана с Джулиан. Сега може да бъде за връзката на тази нова жена. Харесва ми, когато всеки мъж или жена може да се идентифицира с песните ми.“
Джон толкова често се среща с Йоко и е така влюбен в нея, че това сериозно затруднява съвместното писане на музика между него, Пол и останалите. Но Пол усеща Джон твърде близък и оставя него и приятелката му да живеят известно време в своя дом в Сейнт Джонсууд. Част от причината е, че и самият Пол по същото време е в нов любовен романс с бъдещата си съпруга Линда, която среща през същия месец юни. Това става половин година след годежа му с Джейн Ашър (Jane Asher), с която имат дългогодишна връзка. Пол иска да е пример за Джон и известно време упорито желае да възобнови връзката си с Джейн, но на 20 юли тя обявява в телевизионно предаване, че скъсва с него. Все по-честите караници между Пол и Джон стават причина Джон и Йоко да се изнесат от дома на Пол скоро след нанасянето си. А „Hey Jude“ е показана на Джон от Пол в първия ден след идването им с Йоко в къщата. Изсвирва им я на пианото. Наричали са това малко пиано, изрисувано в стил поп-арт, „Вълшебното пиано“ и то престоява в музикалната стая повече от пет десетилетия. На него за първи път са композирани и още много други хитове на „Бийтълс“. Джон харесва „Hey Jude“, мислейки първоначално, че е посветена на самия него, като някакъв вид благословия на връзката им с Йоко, макар приятелят му да е чувствал, че Джон е обсебен от японката. Когато Джон пита Пол дали е за него, той му отговаря, че я е писал за себе си, за да не разкрива, че е личен подарък за сина му. По-късно Ленън твърди, че е възможно Пол несъзнателно да я е писал за себе си след краха на собствената си връзка с Джейн Ашър, което личало и в текста. Някои критици също смятат, че Пол я пише и за своята ситуация, като просто в този момент в тъгата към Джулиан той е пишел нещо и за негова, и за своя собствена утеха и за насърчение да продължи напред. Пол разказва: „Бях в музикалната стая на горния етаж, когато Джон и Йоко дойдоха на гости. Бяха застанали точно зад дясното ми рамо и аз им я изпълнявах. Като стигнах до стиха „The movement you need is on your shoulder“ (промяната, от която се нуждаеш, е на рамото ти), погледнах през рамо и казах: „Това ще го променя, не звучи добре“. И тъкмо да го зачеркна, Джон каза: „ Не го трий, това е най-хубавият стих в песента.“ Това е сътрудничество. Когато някой е толкова уверен за стих, който мислиш да махнеш и ти каже: „Не, остави го. И сега, разбира се, обичаш двойно повече този стих, защото е като улично пале, което си искал да приспиш, но е спасено и ти е по-мило от всякога. Заобичах ги тези думи. Сега мисля, че те имат много дълбок смисъл. Получавал съм писма от религиозни групи, в които ми казват: „Пол, нали разбираш какво означават тези думи? Всичко необходимо е винаги там, независимо от това какво ще избереш да направиш...“ Прекрасни думи са, а аз щях да ги променям, защото звучаха като от папагал или нещо такова; не ми се струваха съвсем логични. Времето те учи да вярваш в нещата. Не можеш да го махнеш, толкова се харесва на хората. А когато аз я пея, щом стигна този стих и чуя себе си да произнасям тези думи, си мисля за Джон; за мен това е емоционален момент в песента.
Синтия също твърди в интервю, че винаги на тази песен се просълзява. Всичко това провокира Йоко Оно да отсече, че за Джулиан, Синтия и Пол писането на песента е сценарий, подобен на драма, понеже „Всеки има нещо, за което да е много нещастен заради начина, по който е вкаран в тази пиеса. Изпитвам огромно състрадание към всеки от тях.“ Йоко никак не е доволна, когато години по-късно Маккартни си „приписва“ основното авторство, вписвайки го в информацията за песента за някои преиздания. Самият Джулиан разбира, че песента е писана за него чак през 1987 година, когато се засичат с Пол в един и същ хотел в Ню Йорк и Маккартни му разказва историята. Джулиан говори в интервю: „Пол ми каза, че много мисли за това, което ми се случва, за това, през което преминавам и което ми предстои. Пол и аз прекарвахме доста време заедно – повече, отколкото прекарвах с татко. Бяхме големи приятели и изглежда, че имам много повече снимки, на които си играя с Пол на тази възраст, отколкото фотографии с баща ми. Всъщност никога не съм искал да знам какъв е бил татко и как се е отнасял с мен. Имаше много негативни неща – като случаят, когато каза, че съм се появил благодарение на бутилка уиски една съботна вечер. Трудно е да се справиш с такова нещо. Мислиш си, къде е любовта в това? Винаги, когато чуя песента, се изненадвам. Странно е да знаеш, че някой е написал песен за теб. Все още ме трогва.“
Пол проявява към Джулиан доста по-голяма привързаност. Това се потвърждава и от Джон Ленън, който разказва: „Пол каза, че е писана за сина ми, Джулиан. Той знаеше, че се разделям със Синтия и изоставям Джулиан. Пол му беше като чичо. Знаете ли, на Пол му се отдаваха децата. Та по този повод му хрумна „Хей Джуд“. Ленън продължава: „Аз обаче винаги я възприемах като песен за мен. Ако се замислите...Йоко току-що се беше появила в живота ми. Пол пее „Хей Джуд – Хей Джон“. Знам, че звуча като някакъв фен, който си я интерпретира по свой начин, но може да бъде чута и като песен към мен. Думите „излез и я вземи“ (and make it better) – подсъзнателно казват „отивай си, остави ме“. На съзнателно ниво не иска да си тръгна. Доброто в него казва „бъди благословен“ (в пътя, който си избрал). Лошото изобщо не е доволно (не иска да ме пусне), защото не желае да ме изгуби като партньор.“ В друго интервю Джон допълва: „Когато Пол за пръв път ми изпя „Хей Джуд“, я приех много лично. Казах „А, това съм аз!“, а той отвърна „Не, аз съм.“. Аз казах: „Добре, преминаваме през едно и също предизвикателство. Така че всички намираме себе си в песента. Това е магията.“
Цитират се две основни влияния върху Пол за музиката на „Hey Jude“. Първото е „Te Deum“, песен за богослужение, написана от Джон Айърланд (John Ireland) през 1907 година. Второто е парчето „Save The Last Dance For Me“ на „Дрифтърс“ („The Drifters“). Косвено доказателство за това е и записът на песента, направен от „The Beatles“.
Някои източници твърдят, че първоначално Пол предлага песента на други музиканти, които му я отказват, преди да стигне до идеята да я изпълнят с „Бийтълс“. За да изпробва въздействието й върху публиката, Пол изпълнява сам песента на своя изява в селцето Харолд, Бедфордшър, на 30 юни 1968 година. Той се връща от звукозаписна сесия с „The Black Dyke Mills Band в Йоркшир, когато заедно с някакви приятели решават да спрат в Харолд, просто защото им харесва името на селото. Дерек Тейлър си спомня: „Пол отиде до пианото и започна да импровизира. Винаги е бил добър в това. Той каза: „Ето и една нова песен“ и изпя „Хей Джуд“. Научи ги да припяват „на, на, на, на, на, на, наа“ и всички се включиха! Това беше премиерата на „Хей Джуд“. Беше наистина невероятна вечер. Тръгнахме си на зазоряване. Беше като в някакъв сън. Все едно това място не съществува, освен ако не го посетиш. Сякаш присъствието ти го правеше истинско.“ След това Пол показва песента и на колеги музиканти, докато участва в различни звукозаписни сесии. Музикантът Рон Грифитс (Ron Griffiths), известен по-късно като Бедфингър (Badfinger), твърди, че Пол му е показал цяло живо изпълнение на песента.
Макар официално и Джон Ленън да е вписан като съавтор, единствен автор на песента е Пол Маккартни (Paul McCartney). Идеята му води началото си от „Hey Jules“, песен, която той измисля за Джулиан, синът на Джон Ленън. Джон и съпругата му Синтия се развеждат поради любовната афера на Ленън с Йоко Оно и той напуска семейния дом. През май 1968 година, месец след случката, Пол отива на гости в дома на Синтия и тогава петгодишният Джулиан в Уейбридж, графство Съри. Песента му хрумва още докато шофира към Уейбридж и разсъждава върху трудностите, които предстоят за Синтия и Джулиан. Синтия се познава с момчетата от групата още преди да станат известни и Пол храни топли приятелски чувства към нея. Той иска да утеши малкото момче и да го успокои след стреса от раздялата на родителите му. Текстът е позитивен поглед върху тъжната ситуация и казва на този, за когото се пее, че ще премине през това ужасно нещо и ще намери любовта. Ето как си го спомня Синтия: „По време на делото за развод, бях много изненадана, когато един следобед Пол дойде до вкъщи сам. Бях много трогната от очевидната му загриженост за нашето добро и още по-развълнувана, когато ми подари една червена роза с шегаджийско подмятане за нашето бъдеще. „Какво ще кажеш, Син? Какво ще кажеш да вземем да се оженим?“ И двамата се разсмяхме при мисълта за реакцията, която би предизвикало такова изявление. Докато пътувал, за да ни види с Джулиан, Пол композирал прекрасната песен „Hey Jude“. Той каза, че е за Джулиан. Никога няма да забравя жеста му и загрижеността да дойде и да ни види в този момент. Накара ме да се чувствам важна и обичана, а не отхвърлена и изоставена.“
„Знаех, че няма да му е лесно.“ – говори Пол за Джулиан в по-късно интервю. „Винаги ми е мъчно за децата, когато има развод. Възрастните може да са добре, но децата...Винаги съм съпричастен към малките им мозъчета, в които се въртят мисли като: Аз ли го причиних? Заради мен ли е?“ Вината е ужасно нещо и знам, че засяга много хора; затова мисля, че отидох. Така се роди тази идея за песен, „Хей Джуд“.“
Пол е свикнал да композира неща на път за дома на Джон, където на тавана има инструменти и оборудване за записи и може да записват идеите там. Пол продължава: „Измислих някои неща по път и когато пристигнах, имах цялостна идея.“ На друго място Пол допълва: „Като семеен приятел, исках да отида до Уейбридж и да им кажа, че всичко е наред; да се опитам да ги разведря малко и просто да видя как са. Имах около час път. Винаги спирах радиото и се опитвах да измисля песни – за всеки случай. Започнах да пея „Хей Джулс, не го прави трудно – вземи тъжна песен и я направи по-добра...“ („„Hey Jules – don’t make it bad, take a sad song, and make it better…“) Беше оптимистично, обнадеждаващо послание за Джулиан: „Добре, родителите ти са се развели. Знам, че не ти е весело, но ще се справиш.“ След време смених „Джулс“ с „Джуд“.“ В книгата си "The Lyrics" („Текстовете“) от 2021 г. Пол казва: „Никога не съм познавал човек на име Джуд. Беше име, което ми харесваше, отчасти заради тъжната песен от „Oklahoma“ „Pore Jud is Daid“ (Горкият Джуд е мъртъв). („Oklahoma“ е американски мюзикъл от 1964 година.) По друг повод Пол допълва: „Помислих, че Джуд ще е по-сполучливо име. Повече кънтри и уестърн, като за мен.“ Критици предполагат, че Ленън е предложил да не е Джуулс, за да не бъде разкриван личния момент в текста. Пол разказва: „Разбира се, хората намекват, че съм харесвал Синтия, но това не е истина. Мислех си колко трудно му е на Джулс, както го наричах, да си тръгне татко му, да се развеждат родителите му.“ Връщайки се у дома си в Кавендиш, Пол записва демо на пианото си. Той разказва: „С една песен често се случва да тръгне в една посока – в този случай, от това, че се тревожех за нещо от живота, в частност развод – а после да започне да се преобразява в свое собствено създание. В началото заглавието беше „Хей Джулс“, но бързо се промени на „Хей Джуд“, защото не исках да е толкова конкретно. Дадох си сметка, че никой няма да знае точно какво е породило песента, така че мога малко да я разширя. После започнах да добавям елементи. Когато пиша: „You were made to go out and get her“, вече има и друг герой в сцената – жена. По този начин сега песента може да бъде за раздяла или за романтично недоразумение. В тази си фаза на развитие песента вече не е свързана с Джулиан. Сега може да бъде за връзката на тази нова жена. Харесва ми, когато всеки мъж или жена може да се идентифицира с песните ми.“
Джон толкова често се среща с Йоко и е така влюбен в нея, че това сериозно затруднява съвместното писане на музика между него, Пол и останалите. Но Пол усеща Джон твърде близък и оставя него и приятелката му да живеят известно време в своя дом в Сейнт Джонсууд. Част от причината е, че и самият Пол по същото време е в нов любовен романс с бъдещата си съпруга Линда, която среща през същия месец юни. Това става половин година след годежа му с Джейн Ашър (Jane Asher), с която имат дългогодишна връзка. Пол иска да е пример за Джон и известно време упорито желае да възобнови връзката си с Джейн, но на 20 юли тя обявява в телевизионно предаване, че скъсва с него. Все по-честите караници между Пол и Джон стават причина Джон и Йоко да се изнесат от дома на Пол скоро след нанасянето си. А „Hey Jude“ е показана на Джон от Пол в първия ден след идването им с Йоко в къщата. Изсвирва им я на пианото. Наричали са това малко пиано, изрисувано в стил поп-арт, „Вълшебното пиано“ и то престоява в музикалната стая повече от пет десетилетия. На него за първи път са композирани и още много други хитове на „Бийтълс“. Джон харесва „Hey Jude“, мислейки първоначално, че е посветена на самия него, като някакъв вид благословия на връзката им с Йоко, макар приятелят му да е чувствал, че Джон е обсебен от японката. Когато Джон пита Пол дали е за него, той му отговаря, че я е писал за себе си, за да не разкрива, че е личен подарък за сина му. По-късно Ленън твърди, че е възможно Пол несъзнателно да я е писал за себе си след краха на собствената си връзка с Джейн Ашър, което личало и в текста. Някои критици също смятат, че Пол я пише и за своята ситуация, като просто в този момент в тъгата към Джулиан той е пишел нещо и за негова, и за своя собствена утеха и за насърчение да продължи напред. Пол разказва: „Бях в музикалната стая на горния етаж, когато Джон и Йоко дойдоха на гости. Бяха застанали точно зад дясното ми рамо и аз им я изпълнявах. Като стигнах до стиха „The movement you need is on your shoulder“ (промяната, от която се нуждаеш, е на рамото ти), погледнах през рамо и казах: „Това ще го променя, не звучи добре“. И тъкмо да го зачеркна, Джон каза: „ Не го трий, това е най-хубавият стих в песента.“ Това е сътрудничество. Когато някой е толкова уверен за стих, който мислиш да махнеш и ти каже: „Не, остави го. И сега, разбира се, обичаш двойно повече този стих, защото е като улично пале, което си искал да приспиш, но е спасено и ти е по-мило от всякога. Заобичах ги тези думи. Сега мисля, че те имат много дълбок смисъл. Получавал съм писма от религиозни групи, в които ми казват: „Пол, нали разбираш какво означават тези думи? Всичко необходимо е винаги там, независимо от това какво ще избереш да направиш...“ Прекрасни думи са, а аз щях да ги променям, защото звучаха като от папагал или нещо такова; не ми се струваха съвсем логични. Времето те учи да вярваш в нещата. Не можеш да го махнеш, толкова се харесва на хората. А когато аз я пея, щом стигна този стих и чуя себе си да произнасям тези думи, си мисля за Джон; за мен това е емоционален момент в песента.
Синтия също твърди в интервю, че винаги на тази песен се просълзява. Всичко това провокира Йоко Оно да отсече, че за Джулиан, Синтия и Пол писането на песента е сценарий, подобен на драма, понеже „Всеки има нещо, за което да е много нещастен заради начина, по който е вкаран в тази пиеса. Изпитвам огромно състрадание към всеки от тях.“ Йоко никак не е доволна, когато години по-късно Маккартни си „приписва“ основното авторство, вписвайки го в информацията за песента за някои преиздания. Самият Джулиан разбира, че песента е писана за него чак през 1987 година, когато се засичат с Пол в един и същ хотел в Ню Йорк и Маккартни му разказва историята. Джулиан говори в интервю: „Пол ми каза, че много мисли за това, което ми се случва, за това, през което преминавам и което ми предстои. Пол и аз прекарвахме доста време заедно – повече, отколкото прекарвах с татко. Бяхме големи приятели и изглежда, че имам много повече снимки, на които си играя с Пол на тази възраст, отколкото фотографии с баща ми. Всъщност никога не съм искал да знам какъв е бил татко и как се е отнасял с мен. Имаше много негативни неща – като случаят, когато каза, че съм се появил благодарение на бутилка уиски една съботна вечер. Трудно е да се справиш с такова нещо. Мислиш си, къде е любовта в това? Винаги, когато чуя песента, се изненадвам. Странно е да знаеш, че някой е написал песен за теб. Все още ме трогва.“
Пол проявява към Джулиан доста по-голяма привързаност. Това се потвърждава и от Джон Ленън, който разказва: „Пол каза, че е писана за сина ми, Джулиан. Той знаеше, че се разделям със Синтия и изоставям Джулиан. Пол му беше като чичо. Знаете ли, на Пол му се отдаваха децата. Та по този повод му хрумна „Хей Джуд“. Ленън продължава: „Аз обаче винаги я възприемах като песен за мен. Ако се замислите...Йоко току-що се беше появила в живота ми. Пол пее „Хей Джуд – Хей Джон“. Знам, че звуча като някакъв фен, който си я интерпретира по свой начин, но може да бъде чута и като песен към мен. Думите „излез и я вземи“ (and make it better) – подсъзнателно казват „отивай си, остави ме“. На съзнателно ниво не иска да си тръгна. Доброто в него казва „бъди благословен“ (в пътя, който си избрал). Лошото изобщо не е доволно (не иска да ме пусне), защото не желае да ме изгуби като партньор.“ В друго интервю Джон допълва: „Когато Пол за пръв път ми изпя „Хей Джуд“, я приех много лично. Казах „А, това съм аз!“, а той отвърна „Не, аз съм.“. Аз казах: „Добре, преминаваме през едно и също предизвикателство. Така че всички намираме себе си в песента. Това е магията.“
Цитират се две основни влияния върху Пол за музиката на „Hey Jude“. Първото е „Te Deum“, песен за богослужение, написана от Джон Айърланд (John Ireland) през 1907 година. Второто е парчето „Save The Last Dance For Me“ на „Дрифтърс“ („The Drifters“). Косвено доказателство за това е и записът на песента, направен от „The Beatles“.
Някои източници твърдят, че първоначално Пол предлага песента на други музиканти, които му я отказват, преди да стигне до идеята да я изпълнят с „Бийтълс“. За да изпробва въздействието й върху публиката, Пол изпълнява сам песента на своя изява в селцето Харолд, Бедфордшър, на 30 юни 1968 година. Той се връща от звукозаписна сесия с „The Black Dyke Mills Band в Йоркшир, когато заедно с някакви приятели решават да спрат в Харолд, просто защото им харесва името на селото. Дерек Тейлър си спомня: „Пол отиде до пианото и започна да импровизира. Винаги е бил добър в това. Той каза: „Ето и една нова песен“ и изпя „Хей Джуд“. Научи ги да припяват „на, на, на, на, на, на, наа“ и всички се включиха! Това беше премиерата на „Хей Джуд“. Беше наистина невероятна вечер. Тръгнахме си на зазоряване. Беше като в някакъв сън. Все едно това място не съществува, освен ако не го посетиш. Сякаш присъствието ти го правеше истинско.“ След това Пол показва песента и на колеги музиканти, докато участва в различни звукозаписни сесии. Музикантът Рон Грифитс (Ron Griffiths), известен по-късно като Бедфингър (Badfinger), твърди, че Пол му е показал цяло живо изпълнение на песента.
Записването
Сесиите за „Hey Jude“ са по средата на записите за новия двоен албум на групата, носещ нейното име, но станал известен като „The White Album“. На записите Джон води и Йоко със себе си и тази негова крайна обсебеност много дразни останалите в „Бийтълс“. Групата е разтърсвана от все по-големи напрежения. Ленън и Маккартни са във все по-обтегнати отношения. Те си взимат три дни почивка от сесиите, за да довършат основния аранжимент на „Hey Jude“.
Първият запис на „Hey Jude“ е в двадесет и пет дубъла, направени в нощите на 29 и 30 юли 1968 година в „EMI Studios“ в Лондон. Тези записи служат на групата по-скоро за репетирането на песента. Първите два дубъла от 29 юли са официално пуснати в по-късни издания на групата. А репетициите от 30 юли са заснети в документалния филм „Music!“, продуциран от Британския национален музикален съвет.
Това е първи случай, в който групата позволява на снимачен екип да проследи създаването на тяхна песен. Инженер Кен Скот си спомня за атмосферата: „Предполагаше се, че филмовият екип ще снима по такъв начин, че все едно не съществуват, но, разбира се, пречеха на всички и всички бяха напрегнати.“ В първия дубъл, издаден през 1996 година в „Anthology 3“, Пол се разпява, докато изпее тона по-точно.
Във втория дубъл, също издаден по-късно, се чува как преди началото на песента Джон и Пол се шегуват. Джон казва: „От сърцето на черната провинция“ („From the heart of the black country“), а Пол отвръща: „Когато се подвизавах като бандит на Бостън Плейс, ти ме обгърна в плътна прегръдка.“ („When I was a robber in Boston place You gathered round me with your fine embrace.) „ Бостън плейс“ е малка уличка в Лондон, на която мултимедийната корпорация, основана от „Бийтълс“, наскоро е разкрила лаборатория за електроника, ръководена от Алексис Мардас (Alexis Mardas). И след като ползите на „Бийтълс“ от нея не са били големи, може би този Алексис е човекът, визиран като бандит от „Бостън Плейс“. В по-позната сцена, „Бостън стрийт“ е улицата, по която бягат момчетата от „Бийтълс“ за въвеждащата сцена на филма им „A Hard Day's Night“ („Нощта на един труден ден“), където са подгонени от полудели фенове. Джон споменава „Черната провинция“, а така са наричали силно индустриализираната и опушена от дима на комини централна част на Англия.
Окончателните записи са на 31 юли и 1 август в студио „Trident“ в Сохо, в централната част на Лондон със звукоинженер Бари Шефийлд (Barry Sheffield). В студиото не знаят, че „Бийтълс“ ще записват там, а си мислят, че ще е Джеймс Тейлър (James Taylor), един от артистите, които тяхната компания „Apple Records“ ще продуцира. Продуцентът на Тейлър Питър Ашър (Peter Asher), който е брат на годеницата на Пол Джейн, им звъни ден по-рано, за да ги предупреди за промяната.
Това е първият осемпистов запис, където всеки канал отговаря за отделен инструмент или вокал. По тази причина записват финално в това студио, тъй като предишното позволява запис само до четири писти. Пол Маккартни е основен вокал, свири на пиано и баскитара. Джон Ленън свири на акустична китара, Джордж Харисън – на електрическа китара, а Ринго Стар – на ударните. Всички пеят беквокали на Пол, а и четиримата пляскат с ръце. Вместо обичайните баскитари, Пол използва за песента „Fender Jazz“ и вероятно това е първият случай, в който свири с него на запис. Ринго пък покрива с кърпи малкия барабан и том-томите от комплекта барабани, за да заглуши звука им. Групата е подкрепена и от сборен оркестър от 36 човека, включващ десет цигулки, по четири тромпети и тромбони, по три виоли и виолончели, по двама на контрабаси, кларинети, флейти и валдхорни и по един на бас кларинет, фагот, контрафагот и перкусии. Оркестърът едва се побира в студиото, като даже тромбонистите са сложени най-отпред, за да не смушкват колегите си от по-задна позиция. Известен е само един от челистите, Боби Кок (Bobby Kok) и един от флейтистите Бил Джакмън (Bill Jackman). За да бъдат вкарани в записа, симфониците заемат трети и шести канал и се решава от тях да отпаднат вече записаните електрически китари на Джордж и Джон. С включването на пеещите и пляскащи хора на пети канал, оттам пък се изважда вече записаното пиано на Пол. Маккартни събира симфониците, макар че някои от тях са негативно настроени към „Бийтълс“. Предлага им се срещу двойно заплащане да пеят и пляскат с ръце в края на песента, за да симулират публика. По думи на Джордж Мартин, един от тях отказва с думите: „Няма да пея и пляскам в проклетата песен на Пол Маккартни.“
В първия ден сесиите започват в 14.00 и приключват към 4.00 сутринта. Групата прави четири дубъла, от които първият е ползван като основен. Изглежда, че марихуаната, с която се снабдяват, им повлиява зле при следващите опити. При първите дубли Пол е недоволен, че в свиренето на музикантите няма достатъчно страст и енергия, изправя се пред рояла и оттам започва да дирижира оркестъра. Известно време момчетата мислят да ползват материал от предишните дни, но се отказват и стартират от нулата. Пол разказва за куриозен момент от записите в „Трайдънт“: „Ринго излезе от студиото, за да отиде до тоалетната, без аз да разбера. Тоалетната се намираше само на няколко метра от кабината с барабаните, но понеже беше минал зад гърба ми, мислех, че все още е в кабината. Започнах със самия запис, мина цяла вечност, а барабаните не се включваха. И докато продължавах да свиря, изведнъж усетих Ринго да минава бързичко и на пръсти зад гърба ми, опитвайки се да стигне до барабаните си. И точно се добра до тях и бам, бам, бам, включи се във възможно най-подходящия момент. Давам си сметка, че когато се случат такива неща, трябва да се усмихнеш. Просветва ти – ето това е записът! – и влагаш още повече усилие. Мислиш „Това е записът, който трябва да се издаде“; това, което се случи току-що, е вълшебно. Точно това направихме и се получи страхотен запис.“
Друго интересно е, че някой изругава по време на записа. На места се твърди, че е Джон Ленън, тъй като изведнъж звукът гръмнал в слушалките му. Но повечето свидетели казват, че е Маккартни. Ругатнята е веднага след началото на третия куплет, точно между стиховете „The minute you let her under your skin“ и „Oh, then you begin“. Въпреки че звукоинженерът, отговорен за смесването, Джеф Емерик (Geoff Emerick), не присъства на сесията, той казва: „Съвсем ясно се чува как Пол псува встрани от микрофона, казвайки „Fucking hell!“.“ Звукоинженерът Джон Смит ясно си спомня как, докато прослушват записа, Ленън им обръща внимание, че псувнята се чува. „Пол издрънча на пианото и каза мръсна дума.“ – разказва весело Ленън. – „Но аз настоях да я оставим, толкова тихо се чува, че е почти неуловима. Повечето хора въобще няма да я забележат, но ние ще знаем, че е там.“ В книгата си „The Lyrics" („Текстовете“), Пол добавя: „Толкова се забавлявахме, че даже оставихме псувнята по средата на песента, когато направих грешка на пианото. Трябва да се вслушаш много внимателно, но е там.“ Звукоинженерът Кен Скот говори за ругатнята: „Казаха ми за нея навремето, но аз самият никога не можех да я уловя. Но след като веднъж ми я посочиха, вече не я пропусках. Тайно подозирам, че те са знаели за нея през цялото време, защото тази версия изобщо не трябваше да се записва. Предполагам, че това е една от онези случайности, които просто стават. Допуснали са грешка, прослушали са записа и са помислили „нищо му няма, ще свърши работа.“ Към 2.55 минута от песента се чува друга изпусната реплика, този път от Джон Ленън. Повечето мислят, че е възклицанието „Ohh“. Според сайта „Song Facts“, това не е възклицание, а Джон казва: „Got the wrong cord“ (Разбрах грешния акорд), като „cord“ се чува най-отчетливо от израза.
Спираме дотук, за да продължим в следващата част, където ще довършим звукозаписния процес и ще проследим издаването и представянето на песента.
Първият запис на „Hey Jude“ е в двадесет и пет дубъла, направени в нощите на 29 и 30 юли 1968 година в „EMI Studios“ в Лондон. Тези записи служат на групата по-скоро за репетирането на песента. Първите два дубъла от 29 юли са официално пуснати в по-късни издания на групата. А репетициите от 30 юли са заснети в документалния филм „Music!“, продуциран от Британския национален музикален съвет.
Това е първи случай, в който групата позволява на снимачен екип да проследи създаването на тяхна песен. Инженер Кен Скот си спомня за атмосферата: „Предполагаше се, че филмовият екип ще снима по такъв начин, че все едно не съществуват, но, разбира се, пречеха на всички и всички бяха напрегнати.“ В първия дубъл, издаден през 1996 година в „Anthology 3“, Пол се разпява, докато изпее тона по-точно.
Във втория дубъл, също издаден по-късно, се чува как преди началото на песента Джон и Пол се шегуват. Джон казва: „От сърцето на черната провинция“ („From the heart of the black country“), а Пол отвръща: „Когато се подвизавах като бандит на Бостън Плейс, ти ме обгърна в плътна прегръдка.“ („When I was a robber in Boston place You gathered round me with your fine embrace.) „ Бостън плейс“ е малка уличка в Лондон, на която мултимедийната корпорация, основана от „Бийтълс“, наскоро е разкрила лаборатория за електроника, ръководена от Алексис Мардас (Alexis Mardas). И след като ползите на „Бийтълс“ от нея не са били големи, може би този Алексис е човекът, визиран като бандит от „Бостън Плейс“. В по-позната сцена, „Бостън стрийт“ е улицата, по която бягат момчетата от „Бийтълс“ за въвеждащата сцена на филма им „A Hard Day's Night“ („Нощта на един труден ден“), където са подгонени от полудели фенове. Джон споменава „Черната провинция“, а така са наричали силно индустриализираната и опушена от дима на комини централна част на Англия.
Окончателните записи са на 31 юли и 1 август в студио „Trident“ в Сохо, в централната част на Лондон със звукоинженер Бари Шефийлд (Barry Sheffield). В студиото не знаят, че „Бийтълс“ ще записват там, а си мислят, че ще е Джеймс Тейлър (James Taylor), един от артистите, които тяхната компания „Apple Records“ ще продуцира. Продуцентът на Тейлър Питър Ашър (Peter Asher), който е брат на годеницата на Пол Джейн, им звъни ден по-рано, за да ги предупреди за промяната.
Това е първият осемпистов запис, където всеки канал отговаря за отделен инструмент или вокал. По тази причина записват финално в това студио, тъй като предишното позволява запис само до четири писти. Пол Маккартни е основен вокал, свири на пиано и баскитара. Джон Ленън свири на акустична китара, Джордж Харисън – на електрическа китара, а Ринго Стар – на ударните. Всички пеят беквокали на Пол, а и четиримата пляскат с ръце. Вместо обичайните баскитари, Пол използва за песента „Fender Jazz“ и вероятно това е първият случай, в който свири с него на запис. Ринго пък покрива с кърпи малкия барабан и том-томите от комплекта барабани, за да заглуши звука им. Групата е подкрепена и от сборен оркестър от 36 човека, включващ десет цигулки, по четири тромпети и тромбони, по три виоли и виолончели, по двама на контрабаси, кларинети, флейти и валдхорни и по един на бас кларинет, фагот, контрафагот и перкусии. Оркестърът едва се побира в студиото, като даже тромбонистите са сложени най-отпред, за да не смушкват колегите си от по-задна позиция. Известен е само един от челистите, Боби Кок (Bobby Kok) и един от флейтистите Бил Джакмън (Bill Jackman). За да бъдат вкарани в записа, симфониците заемат трети и шести канал и се решава от тях да отпаднат вече записаните електрически китари на Джордж и Джон. С включването на пеещите и пляскащи хора на пети канал, оттам пък се изважда вече записаното пиано на Пол. Маккартни събира симфониците, макар че някои от тях са негативно настроени към „Бийтълс“. Предлага им се срещу двойно заплащане да пеят и пляскат с ръце в края на песента, за да симулират публика. По думи на Джордж Мартин, един от тях отказва с думите: „Няма да пея и пляскам в проклетата песен на Пол Маккартни.“
В първия ден сесиите започват в 14.00 и приключват към 4.00 сутринта. Групата прави четири дубъла, от които първият е ползван като основен. Изглежда, че марихуаната, с която се снабдяват, им повлиява зле при следващите опити. При първите дубли Пол е недоволен, че в свиренето на музикантите няма достатъчно страст и енергия, изправя се пред рояла и оттам започва да дирижира оркестъра. Известно време момчетата мислят да ползват материал от предишните дни, но се отказват и стартират от нулата. Пол разказва за куриозен момент от записите в „Трайдънт“: „Ринго излезе от студиото, за да отиде до тоалетната, без аз да разбера. Тоалетната се намираше само на няколко метра от кабината с барабаните, но понеже беше минал зад гърба ми, мислех, че все още е в кабината. Започнах със самия запис, мина цяла вечност, а барабаните не се включваха. И докато продължавах да свиря, изведнъж усетих Ринго да минава бързичко и на пръсти зад гърба ми, опитвайки се да стигне до барабаните си. И точно се добра до тях и бам, бам, бам, включи се във възможно най-подходящия момент. Давам си сметка, че когато се случат такива неща, трябва да се усмихнеш. Просветва ти – ето това е записът! – и влагаш още повече усилие. Мислиш „Това е записът, който трябва да се издаде“; това, което се случи току-що, е вълшебно. Точно това направихме и се получи страхотен запис.“
Друго интересно е, че някой изругава по време на записа. На места се твърди, че е Джон Ленън, тъй като изведнъж звукът гръмнал в слушалките му. Но повечето свидетели казват, че е Маккартни. Ругатнята е веднага след началото на третия куплет, точно между стиховете „The minute you let her under your skin“ и „Oh, then you begin“. Въпреки че звукоинженерът, отговорен за смесването, Джеф Емерик (Geoff Emerick), не присъства на сесията, той казва: „Съвсем ясно се чува как Пол псува встрани от микрофона, казвайки „Fucking hell!“.“ Звукоинженерът Джон Смит ясно си спомня как, докато прослушват записа, Ленън им обръща внимание, че псувнята се чува. „Пол издрънча на пианото и каза мръсна дума.“ – разказва весело Ленън. – „Но аз настоях да я оставим, толкова тихо се чува, че е почти неуловима. Повечето хора въобще няма да я забележат, но ние ще знаем, че е там.“ В книгата си „The Lyrics" („Текстовете“), Пол добавя: „Толкова се забавлявахме, че даже оставихме псувнята по средата на песента, когато направих грешка на пианото. Трябва да се вслушаш много внимателно, но е там.“ Звукоинженерът Кен Скот говори за ругатнята: „Казаха ми за нея навремето, но аз самият никога не можех да я уловя. Но след като веднъж ми я посочиха, вече не я пропусках. Тайно подозирам, че те са знаели за нея през цялото време, защото тази версия изобщо не трябваше да се записва. Предполагам, че това е една от онези случайности, които просто стават. Допуснали са грешка, прослушали са записа и са помислили „нищо му няма, ще свърши работа.“ Към 2.55 минута от песента се чува друга изпусната реплика, този път от Джон Ленън. Повечето мислят, че е възклицанието „Ohh“. Според сайта „Song Facts“, това не е възклицание, а Джон казва: „Got the wrong cord“ (Разбрах грешния акорд), като „cord“ се чува най-отчетливо от израза.
Спираме дотук, за да продължим в следващата част, където ще довършим звукозаписния процес и ще проследим издаването и представянето на песента.
