Крис Григоров.
Настоящата история е силно свързана с киното и по-точно с музиката от комедийния филм The Pink Panther („Розовата пантера“) от 1963 година.
Предисторията
The Pink Panther е комедия с мистериозен елемент, в която главен герой е непохватният френски полицай инспектор Жак Клузо. Розовата пантера не е никаква пантера, а название на много рядък и голям по размери диамант. В центъра на този диамант, търсен навсякъде, има дефект, който при по-сериозно вглеждане в камъка отблизо създава илюзия за подскачаща розова пантера. Жак Клузо е натоварен със задачата да намери крадец на бижута, у когото се предполага, че е скъпоценният камък. Камъкът сменя притежателите си няколко пъти, докато накрая се оказва у самия инспектор Клузо.
В началото на филма има кратка анимация, придружена от култовата основна музикална тема на филма. Композитор на тази култова мелодия е Хенри Манчини (Henry Mancini). Тогава той е вече утвърден автор на филмова музика в САЩ. Една от първите кинопродукции, по чиято музика работи, е The Glenn Miller Story, който споменахме в епизода за Otchi Tchor-Ni-Ya на Луис Армстронг (Louis Armstrong). Сътрудничеството между режисьора Блейк Едуардс (Blake Edwards) и композитора Хенри Манчини е едно от най-добрите в историята на киното, наред с тези на Алфред Хичкок и Бърнард Хърман, Стивън Спилбърг и Джон Уилямс и Тим Бъртън и Дани Елфман. Блейк и Манчини си сътрудничат повече от трийсет години, започвайки още през 1959 година с хитовия сериал Питър Гън (Peter Gunn). Двамата работят съвместно по общо двадесет и шест филма. От „Питър Гън“ се ражда друг голям музикален хит на Манчини, но за него ще разказваме в друг епизод.
Хенри Манчини пише темата към филма The Pink Panther за конкретен саксофонист. Това е Плас Джонсън (Plas Johnson). Както и сам споменава в интервюта, той винаги пише музика, мислейки много за това кой точно ще я изсвири. Манчини сглобява цялото произведение върху свиренето на конкретен инструменталист. А Джонсън вече е участвал в музиката за „Питър Гън“. Освен Джонсън на тенор саксофон, другите музиканти в записа са китариста Ал Хендриксън (Al Hendrickson), пианиста Джими Роулъс (Jimmy Rowles), басиста Роули Бъндоук (Rolly Bundock), Шели Ман (Shelly Manne) на барабаните, Рамон Ривера (Ramon Rivera) на акордеона и към тях още трима перкусионисти и по четирима души на тромпети, тромбони и саксофони. Саксофонистите свирят и на флейти. Общо биг бендът е от двадесет и един човека. Днес само трима от тях са живи и са над деветдесетгодишни. Към тази група има и струнен оркестър. Списъкът с участниците в групата не е еднакъв в различните официални източници. В повечето следващи саундтракове от поредицата за Розовата пантера саксофонист е не Джонсън, а Тони Коу (Tony Coe).
В своята автобиография Манчини пише, че когато двамата аниматори, Дейвид ДеПати (David DePatie) и Фриз Фрилинг ( Friz Freleng), започват да работят по анимацията, той им обещава, че ще им даде музика, с която да може максимално добре да се изобразят движенията на крадеца на бижута. Иначе казано, темпото ще е такова, че ако искат да вкарат каквито и да било движения, дори и по-резки, да е възможно всяко от тях да получи и някакъв музикален акцент. Така и става. Резултатът е пълен синхрон между музиката и движенията и Манчини остава много доволен. Така всъщност Манчини пише музиката, преди да е гледал филма. Той разполага само със сценария, по който да изгради музикалните части. Но за сметка на това вече пет години работи доста успешно с Блейк Едуардс. Първоначалната идея на композицията е да върви, докато актьорът Дейвид Нивън (David Niven) в ролята на крадеца на бижута Чарлс Литън (Charles Lytton), се промъква на пръсти. Цялостното звучене е като за нещо тайнствено и опасно. Мелодията по уникален начин успява да обедини усещането за мистериозност с пакостливата същност на младия човек. Динамиката на саксофона сякаш улавя меките стъпки на криещият се крадец. С времето мелодията е въведена като начало на филма по желание на самия Дейвид Нивън.
Хитът
Парчето е записано на 18 септември 1963 година в студио на продуцентската компания RCA Victor в Холивуд, Лос Анджелис, Калифорния. Освен композитор, Манчини е и диригент на оркестъра и автор на аранжимента. Песента е пусната като сингъл през януари 1964 година и влиза в първата десетка на списание Billboard. А албумът със саундтрака се озовава в класацията за поп албуми на 25 април 1964 година под номер 8 и се задържа там 41 седмици. Основната музикална тема на The Pink Panther носи на Манчини три награди „Грами“ и би му донесла и „Оскар“, ако същата година „Дисни“ не бяха пуснали и своя филм Mary Poppins (Мери Попинз), станал доста популярен по онова време. Там „Шърман Брадърс“ (The Sherman Brothers) написват популярната песен Chim Chim Cher-ee, която взима „Оскар“ за най-добра филмова песен на церемонията през 1965 година.
„Розовата пантера“ много често е даван за пример, когато се обяснява понятието мултимедиен франчайз. Казано най-просто, това е търговска практика, при която един вече популярен образ или едно вече известно на публиката произведение се ползва като основа за производството на други произведения с цел извличане на по-голяма печалба. Казано по друг начин, това е маркетингов инструмент, с който един и същ образ се разработва паралелно от много компании и с различни цели. Така в рамките на 60 години се появяват единайсет филма с Розовата пантера. Със същото име са заснети и няколко сериала и шоу програми. Издадени са множество книги и комикси, а има и четири видеоигри на тази тематика. Да не говорим пък за хилядите артикули. От една комедия, която е приета противоречиво от кинокритиците, Розовата пантера става популярна в целия свят. Неизбежно с нея върви и известната песен, която на свой ред бива включвана в доста филми и реклами. Само в рамките на тематичните филми тя е правена в няколко версии, доста различаващи се една от друга. Пример са вариантите от The Return Of The Pink Panther ()1975), Revenge Of The Pink Panther (1978), Curse Of The Pink Panther (1983), Son Of The Pink Panther (1993) и други.
Любопитен е и вариантът на Боби Макферин (Bobbie McFerrin), който е изцяло акапелно изпълнение, т.е. само с уста и без никакъв съпровод от други инструменти и е включен в последния филм за пантерата по музика на Манчини – Son Of The Pink Panther от 1993 година.
Една от важните причини за популярността на филма е комикът Питър Селърс (Peter Sellers). Той участва и в много от следващите филми на продукцията в ролята на инспектор Клузо, макар че нерядко отношенията между него и Блейк Едуардс се обтягат.
Българската публика познава оригиналния филм, но по-известни за поколението на 80-те години са сериите от анимационния сериал „Пинко Розовата пантера“ в рамките на предаването „Всяка неделя“ по Първа програма на държавната телевизия. Там за пръв път се чува и песента в нашия телевизионен ефир. През 2018 година оригиналната партитура на цялата филмова музика за The Pink Panther, писана от Манчини, е изнамерена в част от архивите му, дарени от него на библиотеката на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, и е изсвирена наживо във Флорида. Поканени са децата на композитора и много негови приятели и колеги. Музиката в саундтрака е микс от класически, джаз и латино елементи с италиански привкус. Всички песни са инструментални, освен една, It Had Better Be Tonight (Meglio Stasera), чиито английски текстове са дело на Джони Мърсър (Johnny Mercer).
В предишен епизод споменахме Мърсър като човекът, който десетилетие по-рано дава тласък на Нат Кинг Кол (Nat King Cole), канейки го в Capitol Records. Манчини пише музиката не само за първия филм за Розовата пантера от 1963 година, но и за следващите седем филма от поредицата, заснети до 1993 година. И осемте филма са режисирани от Блейк Едуардс.
Чак до смъртта си през 1994 година Манчини пътува и дирижира концерти по целия свят, в които включва и основната тема на „Розовата пантера“. Популярността на песента прави джаза достъпен и за хора, които рядко слушат такава музика. А творчеството на Манчини не е само джаз и в рубриката ще имаме още поводи да говорим за него.
Този епизод е подготвен за „Дарик радио“ и е излъчен в ефир на 17.04.2023 година.
