Музикална история еп. 98: „Delilah“ на Tom Jones

Темата на този епизод е култовата песен на Tom Jones „Delilah“ от 1968 година. Епизодът се излъчи по „Дарик радио“ в две части, съответно на 9.10 и 14.10.2024 година. Тук могат да се чуят част 1 и част 2.

Предисторията

В предишен епизод говорихме за хита „Green, Green Grass Of Home“, който прави Том Джоунс (Tom Jones) много известен през 1967 година. Тази песен окончателно отваря пред него вече открехнатите врати на американския пазар. През 1967 година музикантът започва редовните си концерти в Лас Вегас, които той прави в продължение на 44 години (до 2011 година). През същата 1967 година Том прави още два хита, спечелили си втори места в британската класация за сингли. Това са „I’ll Never Fall In Love Again“ (кавър на по-старо кънтри парче) и „I’m Coming Home“. Последната е дело на композитора Лес Рийд (Les Reed) и текстописеца Бари Мейсън (Barry Mason). В самия край на 1967 година Том вече се готви за издаването на нов албум след успеха на предишния „Green, Green Grass Of Home“. Той се обръща към Лес и Бари да му предложат нова песен. А те му дават парче с фламенко звучене и в необичайния за поп музиката валсов 3/4 (три четвърти) размер.

Историята на „Delilah“ е дискусионна, защото през 1983 година Силван Уитингам (Sylvan Whittingham), вече бивша съпруга на Бари Мейсън, завежда дело за признаване на авторство върху текста. През 1985 година тя постига извънсъдебно споразумение и нейното съавторство е признато, независимо че първоначално не е било регистрирано. В автобиографията си Том Джоунс също потвърждава, че Силван има участие в писането на текста. В свои интервюта Бари и Силван дават различни версии, а всеки от тях избягва да коментира думите на другия. Версията на Силван звучи по-достоверно, но тя е дъщеря на филмовия сценарист Джак Уитингам (Jack Whittingham), а и при развода всеки спечелен цент от принос в авторството е добре дошъл за нея.

В онзи период Мейсън и Рийд пишат съвместно. Те се събират или в къщата на Лес в Уокинг, град в близост до Лондон, където ползват неговото красиво пиано от полирано дърво, или в репетиционната на „Francis Day & Hunter“ (FD&H), на ъгъла на „Денмарк стрийт“ в Лондон. „FD&H“ е първата компания, с която работят „Donna Music“, за която Лес пише ранните си песни. Двамата автори нахвърлят идеите за песен. Лес донася там мелодия, или работи върху нещо вече създадено и преди всичко уточняват заглавието. По думите на Силван, понякога Бари предлага на Лес заглавия, които тя му е подсказала, слушайки мелодиите. Първата по-цялостна идея се записва на преносим магнетофон. Бари носи записа вкъщи, или работи по текста му от офиса, но и в двата случая Силван му помага, участвайки в процеса. „И двамата имахме папка клипборд, върху която пишехме идеите си, и аз преписвах завършените текстове на пишещата си машина вкъщи.“ – разказва Силван. „В случая с „Delilah“, тя пристигна в една слънчева утрин с обичайния магнетофон. Суровият запис ми бе пуснат в офис на „Chappell Music“ на улица „George Street“ № 19, където бе базирана издателската компания на Бари, „Patricia Music“. На първия етаж имаше малка стая с пиано и с бюро от лявата страна на сградата, погледнато от улицата, и с достъп през приемната на директора Стюарт Рийд (Stuart Reid). Мелодията вече беше написана в цялост от Лес Рийд, чиято бе също и идеята за темата на парчето и за припева, който повтаряше фразата „Why, why, why Delilah“. Лес предложи песента да се базира на историята на Самсон и Далила и ние с Бари се заловихме за работа.“

В този библейски сюжет от Стария завет Самсон се влюбва в Далила, след като я среща в граничната зона между земите на филистимците и израилското племе на Дан. Филистимците предлагат на Далила хиляда и сто сребърни монети, за да разкрие тайната на голямата сила на Самсон и да им помогне да заловят врага си. След различни перипетии Самсон признава, че силата му е в дългите коси. Една нощ Далила го приласкава да легне в скута й и вика слугата, който изрязва косите му, докато той спи. Така филистимците залавят обезсиления Самсон, връзват го и го ослепяват. В края на историята той възвръща силата си и разрушава храма, в който е затворен, убивайки себе си и своите похитители. Далила става синоним на сладострастна и коварна жена в християнската култура и в много романи и пиеси името е носено от жени, които мамят и предават близките си. През 1949 година излиза американският филм „Самсон и Далила“ („Samson & Delilah“), режисиран от Сесил Б. Демил (Cecil B. DeMille), който има пет номинации и една награда на „Academy Award“. Бари и Силван работят по парчето, но нещата вървят трудно. Тогава те решават да базират текста на друг сюжет. Избират филм мюзикъла „Кармен Джоунс“ („Carmen Jones“), който Силван е гледала в по-младите си години. Този филм от своя страна е базиран на мюзикъла на Оскар Хамърстайн Втори (Oscar Hammerstein II) от 1943 година, а той пък е изграден върху музиката от операта „Кармен“, написана през  1874 година от френския композитор Жорж Бизе (Georges Bizet) и с либрето от Анри Мелиак (Henri Meilhac) и Людовик Алеви (Ludovic Halévi). Действието в операта се развива през 30-те години на XIX век в Севиля, Испания, а цялата музика вътре е вдъхновена от мелодии от испанския фолклор. Дори и незапознатите с опера по различни поводи са чували много от важните мелодии от тази класическа творба като двете части на „Prelude“, а също и основните мелодии от „Habanera“ („L'amour est un oiseau rebelle“), „Avec la garde montante“, „Suite no. 1: Intermezzo“, „Entr’acte after Act II“, „Les tringles des sistres tintaient“, „Dragoons Of Alcala“ и „Aragonaise“.

Историята, почерпана от популярната за времето си едноименна новела на Проспер Мериме (Prosper Mérimée) от 1845 година, разказва за Дон Хосе, скромен и добър испански войник, който пагубно се влюбва в страстната и своеволна циганка Кармен. Един от най-силните моменти в сюжета е, когато Кармен казва на дон Хосе, че го напуска, защото е влюбена в тореадора Ескамилио. В пристъп на ревност Дон Хосе я намушква с нож до смърт. Това е една от най популярните сцени в изкуството, изобразяващи безсилието на мъжа да приеме изневярата на своята любима. Във филма „Кармен Джоунс“ главният герой Джо, изигран от Хари Белафонте (Harry Belafonte), обхванат от изгаряща страст и безумна ревност, удушава прелюбодейката Кармен, изиграна от Дороти Дендридж (Dorothy Dandridge), вбесен от нейните подигравки. В една от финалните сцени той държи мъртвото й тяло и пее: „Провиси ме високо на дърво, така че скоро и аз да съм с моята любима, моето бебче, моята Кармен.“ („String Me High on a Tree, so that soon I will be, with my darling, my baby, my Carmen.“) Докато той затваря очите й, полицията нахлува в стаята и го отвежда.

В текста на „Delilah“ разказвачът, който е и главен герой, минава покрай прозореца на Дилайла, където свети. През щорите той вижда сенките на любимата си с друг мъж и побеснява. Цяла нощ стои и чака, а щом се съмва и любовникът си тръгва, героят влиза, за да види как Дилайла се смее насреща му. В прилив на безумна ревност той вади нож и я намушква смъртоносно. Откакто прави това, отведнъж той отрезвява и започва да я моли за прошка, още преди полицаите да разбият вратата и да го арестуват. Героят заключава в припева:

„Аз виждах, че това момиче не е добро за мен,/но бях изгубен като роб, който никой не може да освободи.“
(I could see, that girl was no good for me,/But I was lost like a slave that no man could free.)

Когато Бари и Силван решават да ползват сюжета от „Кармен Джоунс“ за текста, той по естествен начин прелива към припева за Дилайла и така двата женски образа се преплитат в съзнанието им. Операта „Кармен“ е добре позната на британската културна общественост. Тя се играе в Лондон още от 1878 година, три години след парижката й премиера. Първоначално е с италиански текст и дълго ролята на Кармен се играе от Мини Хоук (Minnie Hauk). „Кармен“ е много популярна в Англия и днес и е втората най-представяна творба от този жанр в „Royal Opera House“ в Лондон, където се изпълнява на френски с английски надписи. Затова не е учудващо, че адаптацията с „Кармен Джоунс“ също затвърждава нейния образ в поп културата. Според Силван единствено репликата „Бях изгубен като роб, който никой не може да освободи“ е препратка към вързания Самсон. По нейни думи, извадени от протоколите по бракоразводното дело, са написали песента за около два часа, след което тя е излязла. Бари Мейсън пък посочва в интервю за „The Sun“, че вдъхновението зад песента е от негова лична случка, когато на 14 години е на летен лагер в Блекпул, Англия. Там той среща момиче от Уелс и лудо се влюбва в него. Двамата много се забавляват, но когато идва края на почивката, тя му казва, че ще се върне в Ландидно, Северен Уелс, където има приятел, и че между двамата всичко е свършено. Мейсън е разтърсен от новината и направо се поболява от ревност. „Тя имаше тъмни коси, мрачни очи и беше наистина свирепа.“ – разказва по-късно той. – „Ако има типично уелско момиче, то това беше тя.“ Дълго идеята да разкаже това в песен стои в главата му до написването на този текст. Момичето се казвало Дилия (Delia), но то ритмично не съответствало на стиха и затова го заменил с Delilah, което му било подсказано от Лес Рийд. Журналистите дълго търсят героинята на Бари в Уелс, но не я намират никъде, което оставя под съмнение достоверността на историята. „С всеки ред се напъвах все повече и повече. Вложих душата и сърцето си в тази песен и така се роди „Delilah“.“ В друго интервю Мейсън допълва: „Обикновено това, което ме вдъхновяваше, беше фраза, особено такава, използвана в заглавие.“ Мейсън посочва, че докато пише текста, е силно повлиян от „Jezebel“, хит на Франки Лейн (Frankie Laine) от 1951 година. В текста му се пее:

„Ако някога дяволът се е раждал без чифт рога, /Джезабел, това си била ти.“
(„If ever the devil was born without a pair of horns./It was you, Jezebel, it was you.“)

„Ако някога ангел е падал от небето, /това си била ти, Джезабел, това си била ти.“
(„If ever an angel fell,/Jezebel, it was you.“)

И по-нататък:

„Ако някога планът на дявола е бил да изтезава мъжа,/това си била ти, Джезабел, това си била ти.“
(„If ever the devil's plan was made to torment man./It was you, Jezebel, it was you.“)

По повод това Мейсън казва: „Когато бях дете, обичах песни, в които се разказва история.“ Том Джоунс си спомня: „Когато за пръв път чух „Delilah“, си помислих: „Това е комедиен запис!“ Моят мениджър каза: „Да, но ние искаме ти да го направиш сериозно.“ Когато първо я чуеш, мислиш, че е вълнуващо парче, пълно с енергия, като „We Are The Champions“, но всъщност то е за мъж, който убива една жена. Записано е в стила на стара пиянска песен и можеш да си представиш всичките халби, които се размахват във въздуха. „Delilah“ винаги е чудесна за изпълнение на сцена. Когато публиката чуе духовата секция в началото, започва да пее още преди да съм си отворил устата.“ – допълва Джоунс.

Първият запис на „Delilah“ е в изпълнение на П. Дж. Проби (P. J. Proby) от ноември 1967 година.

Проби е малко популярен американски певец. Както се вижда от неговата версия, оркестровият аранжимент в голяма степен е вече разработен и в по-късния запис на Том Джоунс е само допълнен с още хармонии. В припева Проби пее „Eye Yi Yi Delilah“, докато Джоунс го променя на „My My My Delilah“. Щом Проби чува своята версия, той не я одобрява и се отказва от нейното издаване. (Тази оригинална версия за пръв път се появява чак през 2008 година в компилацията „The Best of The EMI Years“.)

Издаване и прием

Щом чува песента, Том вижда потенциал в нея и решава да я запише. Това се случва на 20 декември 1967 година в лондонското студио на „Decca Records“, които са и продуценти на готвения нов албум. Компанията „Parrot“ я разпространява и в Северна Америка. Съпродуцент заедно с Том е Питър Съливан (Peter Sullivan). За песента Том е подкрепен от биг бенд. Според Филип Норман (Philip Norman), биограф на Том, в беквокалите на припева, макар и незабележимо, се включва и начинаещият тогава Елтън Джон (Elton John). По онова време той приема всякаква музикална работа поради финансови проблеми.

„Delilah“ е издадена на 23 февруари 1968 година. От Б страната на сингъла е „Smile“. „Delilah“ става втора в британския чарт за сингли. Това се случва в седмица, когато в първата десетка има още четири песни, носещи женски имена. „Lady Madonna“ на „The Beatles“ е под номер 1, „Cinderella Rockafella“ на „Esther & Abi Ofarim“ е четвърта, под номер седем е „Rosie“ на Don Partridge, а девета е „Jennifer Juniper“ на Donovan. „Delilah“ си спечелва първото място в Ирландия, Белгия, Швейцария, Германия, Финландия, Нидерландия и Южна Африка, и второ в Швеция, Норвегия, Нова Зеландия и Испания. Тя е номер 3 в Австралия и Австрия, 5 в Канада, 6 в Сингапур и т.н. В САЩ достига до номер 15. Сингълът продава общо над пет милиона копия, от които само половин милион във Великобритания. „Delilah“ носи на Том Джоунс награда „Ivor Novello“ през 1968 година в категорията за най-добра песен. Хитът дава заглавие и на албума „Delilah“, излязъл на 12 юли 1968 година като издание на „Decca“. Той е първият албум на Том, достигнал челна позиция в британския чарт за албуми, при това за две седмици. Изданието не слиза от първата петица в продължение на 14 седмици. Албумът е номер едно в Норвегия, 2 в Германия и стига до номер 15 в САЩ.

През същата 1968 година в живота на Том се случва и куриоз. На концерт в нюйоркския клуб „Copacabana“ някой от публиката му хвърля салфетка, за да изтрие потта от челото си. Но потта продължава да се лее от него и тогава една жена сваля гащите си и му ги хвърля. Първоначално Том е удивен, но после се избърсва с тях. Почитателите на сензации сред журналистите често разказват тази история, говорейки за това на какво са способни почитателките на Джоунс.

„Delilah“ е широко използвана в киното и телевизията и има множество кавъри. Тя има версии на френски, италиански, немски, фински, датски, нидерландски, чешки, унгарски, румънски и гръцки език. Само в първите две години след издаването си има около двайсет версии, включително и записи на „Платърс“ („The Platters“), Тони Уилямс (Tony Williams) и други.

Следват варианти на Кони Франсис (Connie Francis), Рей Кониф (Ray Conniff), Джери Лий Луис (Jerry Lee Lewis) и други. Единствено вариантът на „Сънсейшънъл Алекс Харви бенд“ („The Sensational Alex Harvey Band“) влиза в първите десет на класациите през 1975 година. Авторът на текста Бари Мейсън я изпълнява в концерти, а през 1976 година я записва в студио с нов аранжимент, смесващ рок и диско. Българската версия е на Емил Димитров, който запазва заглавието „Дилайла“, когато я записва през 1968 година с оркестър „Балкантон“ с диригент Димитър Ганев и с текст на Веселин Андреев.

Музиката е описана в малката плоча като дело на Т. Джонс. Съкращенията са практика при описването на оригинални автори, а Джонс е по-стара форма за правописа на Джоунс. Две години по-късно Мустафа Чаушев записва
турска версия.

Боян Иванов, Панайот Панайотов и Ивайло Гюров също имат свои български записи. А сред сънародниците ни, пеещи я с оригиналния текст, са Сунай Чалъков, Борис Солтарийски, Димитър Френски, Иван Караиванов и много други. Парчето често се пее и в риалити формати. Филип Киркоров я прави на руски през 1998 година.

Години след създаването на песента, Бари Мейсън е в нощен клуб. Когато отива до тоалетната, там се разминава с мъж, подсвиркващ си „Delilah“. „Това е моята песен“ – възкликва Бари. „Не, това е песен на Том Джоунс.“ – отговаря човекът. „Не, аз написах текста за нея“ – държи на своето Бари. „Но аз не си подсвирквам текста, нали?“ – досетливо отвръща другият.

 Спорове около текста

„Delilah“ е химн на ръгби отбора на Уелс, откъдето е родом Том Джоунс. Не е ясно кога феновете я припознават, понеже някои източници твърдят, че се пее още от 1971 година. Но след като Том я пее през 1999 година преди възприетата за историческа победа на Уелс срещу Англия на стадион „Wembley“, песента добива още по-символно значение за публиката. В последно време обаче песента е тотално забранявана от организациите по ръгби, тъй като според тях текстът говори за насилието над жени. Том не е съгласен с това тълкувание и когато прави концерти в Уелс, той я включва в тях. Спорната част е там, където Том пее:

„На разсъмване, когато мъжът си отиде, аз чаках./Пресякох улицата към къщата й и тя отвори вратата. /Тя стоеше и се смееше./Усетих ножа в ръката си и тя вече не се смееше.“
(At break of day when that man drove away I was waiting. /I crossed the street to her house and she opened the door./She stood there laughing./I felt the knife in my hand and she laughed no more.)

Опитите на различни правозащитници да забранят песента продължават десетки години и през февруари 2023 година най-сетне успяват. Текстописецът Мейсън е потресен, че на феновете се забранява да я пеят, и избухва срещу правозащитничката Хелън Мери Джоунс (Helen Mary Jones): „Тя се държи нелепо. Да кажеш, че е неправилно феновете да пеят „Delilah“, обижда тяхната интелигентност. Никой не слуша текста. Тази жена щеше да се справи по-добре, ако бе говорила за безработицата в Уелс.“ Музиканти също се обявяват против забраната на песента и между тях са Ник Кейв (Nick Cave) и Ричард Маркс (Richard Marx). През 2014 година Дафид Айвън (Dafydd Iwan), изпълнител на уелска народна музика и бивш президент на „Plaid Cymru“ (Партията на Уелс), призовава подкрепящите уелския отбор по ръгби да спрат да я пеят по време на мачове, защото така омаловажават насилието над жени. Том Джоунс отговаря в интервю пред „BBC“: „Обичам да чувам как „Delilah“ се пее на ръгби мачове. Кара ме да се чувствам много горд да съм уелсец. Мисля, че ако се вгледат в частта от текста за мъж, който убива жена, ще видят, че не е политическо заявление. Това е просто нещо, което се случва в живота. Той губи контрол. Прекрасното нещо в това парче, което грабва всеки, е припевът. Не мисля, че те си дават сметка за това. Докато пея песента, не съм мислел, че съм човекът, който убива момичето. Изигравал съм ролята и това е, което песента разказва. Мисля, че ако се приема буквално, това отнема от забавлението, което носи „Delilah“. Когато се повдига въпросът защо се пее песента, това отнема от нейния дух.“ – завършва Том. След това Дафид казва пред „The Guardian“, че не се е опитал да забрани песента, а да накара хората да се замислят за песните, които пеят. „Всичко, на което мога да се надявам, и може би тази надежда отчасти ще бъде изпълнена, е следващият път, когато пеете тази толкова запеваема песен, да отделите всичките си мисли за горката жена, която вече не се смее, и да избегнете да чувствате каквато и да е симпатия към жалкия човечец, който я убива, защото просто не може да понесе повече.“ В дискусията се включва и Силван Уитингам: „Не обвинявайте „Delilah“ за всичко това. Обвинявайте бирата. Причината да има повече домашно насилие след ръгби мачове е, че мъжете са пили. Това няма нищо общо с „Delilah“.“ В друго интервю тя допълва: „Вероятността „Delilah“ да предизвика домашно насилие е толкова голяма, колкото слушането на „Mack The Knife“ (стар джаз стандарт) би ви накарало да намушкате с нож проститутка. А какво да кажем за всички тези велики Шекспирови трагедии!“.

Но не само „Delilah“ е оспорвана заради послания за насилие. В това число влизат и „Марсилезата“ във Франция, народната песен „Flower Of Scotland“ в Шотландия, а също и официалният химн на ръгби отбора на Англия „Swing Low, Sweet Chariot“, тъй като това е песен за робството, чиито корени са в САЩ. Друг случай е с ръгби отбора „Exeter Chiefs“, където е спряна песента „Tomahawk Chop“, понеже отборът трябва да се отдалечи от расовите си предубеждения спрямо индианците.

Още от 2015 година „Delilah“ вече е ограничавана, което обаче не възпира самият Том да я изпее през лятото на 2023 година в съвместния си концерт със „Стереофоникс“ („Stereophonics“) на същия стадион „Principality“ в Кардиф, столицата на Уелс, където играе и отбора на страната. Той се обръща към публиката: „Кой беше човекът, който не искаше да пеем „Delilah“? Ти не можеш да ни накараш да спрем да пеем „Delilah“. Той спря хора да я пее, но не успя да спре тълпата. И ние също ще продължаваме да я пеем.!“

Но проблемите на том с цензурата са още от самото начало. Когато го канят да представи песента в шоуто на Ед Съливан (Ed Sullivan) през 1968 година, екипът моли Том да промени текста, за да не се подразбира от него, че приятелката на героя е прекарала нощта с любовника си. Намекът бил в израза „На разсъмване, когато мъжът си отиде“ (At break of day when the man drove away). От екипа на шоуто предлагат да се замени с „На разсъмване все още бях на пътя отсреща“ (At break of day I was still 'cross the way). Това се струва на Том голяма глупост и той не променя текста. Възклицанието му в случая звучи най-добре в оригинал: „Such bullshit.“ За Том е изумително, че убийството на жената не е било толкова скандално за цензурата, а това, че има намек за прелюбодеяние.

Песента е приета за химн и на футболния отбор „Стоук Сити“. Популярна история, която може и да е легенда, разказва, че веднъж полицаи нахлули в някакъв пъб в града и се скарали на група фенове да не пеят мръсни пиянски песни. В този миг от джубокса тръгнала „Delilah“ и оттогава тя станала тяхната „позволена“ песен.

Том Джоунс пее „Delilah“ на всеки свой концерт. Той я включва в програмата си при всяко свое идване у нас. Има и дуетни изпълнения на парчето с Лучано Павароти (Luciano Pavarotti).

Мейсън и Рийд са автори на доста песни. В годината, в която „Delilah“ става хит, тяхната „Kiss Me Goodbye“ в изпълнение на Петула Кларк (Petula Clark) достига 15-то място в САЩ. Други техни хитове са „The Last Waltz“ на Енгилбърт Хъмпърдинк (Engelbert Humperdinck) от 1967 година и „Love Grows (Where My Rosemary Goes)“ на Едисън Лайтхаус (Edison Lighthouse) от 1970 г. Лес Рийд умира през 2019 година на 83 години, а неговият връстник Бари Мейсън приключва земния си път две години по-късно, навършил 85. Двамата, заедно и поотделно, оставят много музика на поколенията, включително песни за Род Стюарт (Rod Stewart), Елвис Пресли (Elvis Presley) и Барбара Стрейзънд (Barbra Streisand). За Силван нищо не се чува в последно време. А към момента, в който разказваме историята, Том е жив и здрав на 84 години. След появата на тази песен, кариерата му се развива още по-скоростно. До края на 60-те той прави още знакови хитове, за които ще разказваме в други епизоди.