Крис Григоров.
Днес разказваме за „A Whiter Shade of Pale“, най-големия хит на „Procol Harum“ от 1967 година. Епизодът се излъчи по „Дарик радио“ в три части, съответно на 11, 12 и 19.11.2024 година. Тук могат да се чуят част 1 и част 2.
Създаване
През 1957 година в Саутенд Он Сий, крайбрежен град в графство Есекс, Англия, се създава групата „Електрикс“ („The Electrics“). Момчетата свирят музика в стила скифъл, доста популярен за времето си. В един момент бандата се преименува на „Коустърс“ („Coasters“), макар това да не е онзи американски вокален състав със същото име, споменаван в предишни епизоди. След преименуването си групата променя и своя стил, свирейки актуални рокендрол хитове. Момчетата дори се включват в музикален конкурс за групи, но не го печелят. Тогава организаторът на конкурса решава да създаде супергрупа, обединяваща най-добрите музиканти от всички участвали групи. Този нов състав е наречен „Парамаунтс“ („Paramounts“). Когато групата започва репетиции, „Coasters“ продължават да съществуват. След дълги преговори, новата група успява да привлече Гари Брукър (Gary Brooker), пианист и един от главните хора в „Coasters“. Тъй като „Paramounts“ не намират вокалист, Брукър също така пее песните на новата група. Така завършеният състав отново сменя жанра и започва да изпълнява R&B музика, вдъхновена от артисти като Рей Чарлс (Ray Charles) и Боби Блу Блант (Bobby „Blue“ Bland). „Paramounts“ постоянно сменя състава си. През 1963 година е първият им голям пробив, когато подгряват „Роулинг Стоунс“ („The Rolling Stones“). А те пък току-що са пуснали своя първи сингъл „Come On“ и са започнали британско турне. В интервюта с членовете на „Роулинг Стоунс“ те твърдят, че „Парамаундс“ е една от най-добрите групи в страната. Когато „Стоунс“ стават хитови, те изоставят малките клубове и започват да свирят в големи концертни зали и театри. На тяхно място в малките клубове те препоръчват именно „Парамаунтс“, с което им осигуряват доста добра работа. Елтън Джон (Elton John) редовно ходи да ги слуша в любимото си заведение в Хароу Уелд, Лондон. Групата прави няколко сингъла, които нямат особен успех, макар първият от тях, „Poison Ivy“, да достига номер 35 в класацията за сингли. Но въпреки това те имат натоварен график, включително и много концерти, на които подкрепят актуалната тогава певица Санди Шоу (Sandie Shaw). Изявите им с нея са толкова много, че момчетата осъзнават как вече не могат да свирят музиката, която на тях им харесва, ритъм енд блус. Междувременно „The Paramounts“ подгряват и на „Бийтълс“ („The Beatles“) в последното им турне във Великобритания. След това групата се разпада, защото продуцентите прекратяват договора си с нея, а Гари Брукър решава сам да пише нова музика. Гай Стивънс (Guy Stevens), директор в „Island Records“, представя Брукър на текстописеца Кийт Рийд (Keith Reid). Първоначално Рийд предлага на Брукър текстове от други автори, а после сам започва да ги пише по неговата музика. Ето как Рийд си спомня този период: „Ходех да гледам много френски филми в Академията на „Оксфорд стрийт“ в Лондон. Много ме впечатли „Лудият Пиеро“ („Pierrot Le Fou“, 1965), също и „Миналата година в Мариенбад“ („L'Année dernière à Marienbad“, 1961). Също така бях много увлечен по сюрреализъм – Магрит и Дали (известни художници, творили през XX век). Може да се проследи връзката между повествованието и настроенията в онези френски филми и в „A Whiter Shade Of Pale“. Бях започнал да слушам музика на 10, от 1956-та до 1966-та година – The Beatles, Dylan, „Stax“ (музиката от продуцентската фирма „Stax Records“), Ray Charles. Написването на „A Whiter Shade Of Pale“ беше кулминацията на този 10-годишен период на слушане. Но най-много ми повлия Dylan. Разбирах как го постига, как играе с думите. Бях се запознал с Пийт Таунзънд (Pete Townshend) чрез Гай Стивънс и той ме препоръча на „Крийм“ („Cream“), когато търсеха автор на текстове. След това Гай ме запозна с Гари. Пишех през цялото време.“
Първата песен, която решават да пуснат, се ражда след един купон в дома на Гай Стивънс. Същата вечер, в късните часове на нощта, Гай казва на жена си, че изглежда уморена и вече е побеляла, по-бяла е от бледото. Точният цитат е „You've turned a whiter shade of pale“. Съпругата на Гай е пристрастена към амфетамина. Гай също е употребявал наркотика и се е борел с последствията от зависимостта си. След като се прибира вкъщи, Рийд измисля текста. Може би сам той е още под въздействието на дрога, а може би целта му е била да опише пътуването, което наркотикът предлага, завършващо с неизбежна смърт. Но повечето от предположенията за смисъла на текста водят именно към наркотиците. Историята започва с танц на купон, минава през дезориентиране и липса на здрава опора и стига до нескопосан опит за съблазняване, провален от погълнатите субстанции. Ето как Рийд описва последващия процес в интервю: „Бях на едно парти в претъпкана стая и тази фраза дойде от въздуха. Видях я там и я притеглих надолу. Писането на песен е странен процес, като оформянето на глинен съд. Имаш първоначалната идея, както аз имах фразата „a whiter shade of pale“, и после се опитваш да направиш песен от тази фраза, както се прави съд от парче глина. Използваш въображението си, оформяш я, играеш си с нея, докато заприлича на глинен съд или зазвучи като песен.“
Брукър създава музиката по текста за около два часа. Той разказва по-късно: „Кийт Рийд беше написал текста и ми го бе изпратил по пощата. Работех над една музикална идея, която до този момент беше чисто инструментална. Щом отворих пощата, „A Whiter Shade Of Pale“ беше върху други текстове. Веднага ме привлече с необикновената си дължина от оригиналните 4 строфи и припев към всяка и това, че се четеше като приказка с мистериозни герои и случки.“ По това време Брукър слуша много класика и се увлича по барокова музика, най-вече Хендел и Бах. През цялата 1966 година той следи с интерес работата на „Суингъл Сингърс“ („the Swingle Singers“), които адаптират произведения на Бах. „Те се справяха много добре, особено с по-бавните песни.“ – коментира брукър и допълва: „Беше невероятно! По приблизително същото време триото на Жак Лусие (Jacques Loussier), включващо пиано, контрабас и ударни, издаде албума „Play Bach“ („Свири Бах“). Те бяха джаз трио, а започваха с мелодия на Бах, върху която импровизираха. Хората на Лусие бяха записали великолепна версия на „Air On A G String“, използвана в няколко доста добри реклами във Великобритания. Всички тези неща си дойдоха на мястото една сутрин... Малко Бах и „Air On A G String“, минаващи през мислите ми.“
Брукър коментира текста: „Беше най-дългият набор от думи, който бях виждал от Рийд. Мисля, че беше 4 дълги строфи, с припев след всяка. И така, изпях ги с идеята, която ми се въртеше в главата. И това, заедно с инструменталните пасажи между частите, формира мелодията.“ Брукър говори още за процеса на писане: „Малко я обърках. Горе-долу си спомнях бас линията и удрях силно по клавишите от високия регистър на пианото. Бас линията продължаваше да се понижава. И тогава изведнъж осъзнах, че отново съм в началото на бас линията, така че просто продължих.“ Поглеждайки текста пред себе си, Брукър си дава сметка, че може да го нагоди към музиката. В главата му е една доста стара реклама на пурите „Хамлет“. В рекламите на тези пури сюжетът често е един и същ. В него нещо много се обърква, а жертвата на ситуацията вади пура и се усмихва, на фона на логото на компанията. Използваната в рекламата мелодия е версията, изсвирена от джаз триото на Лусие. Става дума за интерпретация на „Ария в сол мажор“ („Air on a G-String“) на Йохан Себастиан Бах. За малко ще се спрем на нея. Бах не съчинява композицията като самостоятелно произведение и никога не го възприема като такова. То е част от „Оркестрова сюита номер 3 в ре мажор“ („Suite For Orchestra No. 3 In D Major“). Бах има общо пет сюити за оркестър, наричани от него „Увертюри“, като третата от тях е писана някъде около 1730 година, когато той ръководи лайпцигския ансамбъл „Колегиум Музикум“ и е едновременно под влиянието на немския градски фолклор и френската школа. Третата сюита често е цитирана като един от блестящите примери за способностите на Бах в оркестрирането. Той написва партиите за цигулка, а негови ученици и колеги дописват частите за духовите инструменти. Арията, за която говорим, е откъс от втората половина на сюитата и рязко контрастира с нейната останала част, защото в нея свирят само струнните инструменти, без духовите. В творчеството на Бах има още поне три други произведения, където има мелодии, много сходни с откъса от тази сюита. Арията е щяла да остане неизвестна за широката публика, но през 1871 година немският цигулар Аугуст Вилхелм (August Wilhelmj) преаранжира тази част от произведението, наричайки я „Ария в сол мажор“. Оттогава тя се ползва от безброй музиканти и е част от множество филми и реклами по света. Носи се слух, че още преди време произведението е било предвиждано в сол мажор. Вилхелм променя тоналността му, за да съответства на най-ниския тон, възможен за изсвирване от виолончелото. До 30-те години на XX век арията е популяризирана в Англия от диригента Хенри Ууд (Henry Wood), който я включва в репертоар за лондонски балове. В началото на 30-те години Ууд записва своята версия и в студио. Той далеч не е първият. През 1902 година я записва Леополд Хартман (Leopold Hartmann), а след него и още стотици други. Но благодарение на Ууд англичаните познават мелодията. В интервю Гари Брукър разказва, че тази мелодия е разпалила искрата, нужна за създаването на новото парче. „Не бях планирал съзнателно да комбинирам рок с класика, просто музиката на Бах беше в мен.“ В друго интервю музикантът уточнява: „„Air On A G String“ беше отправната точка, но останалото беше изобретателност с постоянни препратки към типични за Бах паузи и атмосфера.“
„A Whiter Shade Of Pale“ беше просто още един текст.“ – разказва Рийд. „Бях използвал фразата „a whiter shade of pale“ като изходна точка и знаех, че от нея може да стане песен. Беше като да имаш част от пъзел и да напаснеш останалите към нея. Опитвах се да създам определено настроение, също както и да разкажа ясната история „момиче напуска момче“. Исках да създам картина на сцена със стая, в която таванът сякаш се отдалечава и тананикането става все по-шумно. Не целях да бъда мистериозен, нито пък предизвикателен, в изграждането на тези образи. Предполагам, че сцената, която описвам, е декадентска. Но бях прекалено млад, за да съм имал подобно преживяване. Може да съм бил напушен, когато ми е хрумнала идеята, но не и когато пишех текста. Бях повлиян от книги, не от дрога.“ В друго интервю Рийд отново се спира на текста: „Напомня на филм, опитващ се да създаде настроение и да разкаже история. Разказва за връзка. Има герои, има местонахождение и има път. Чуваш звуци на стая, имаш усещане за стая и аромат на стая. Но определено има пътуване към нещо, не е просто сбор от нахвърляни редове. Има си сюжетна нишка, която върви през текста. С песните чувствам, че все едно ти е дадена част от пъзел, вдъхновението или каквото е там...“
Гари Брукър говори за въздействието на текста: „По онова време слушах много класическа музика и джаз. След като години наред бях свирил рок и R&B, сега кръгозорът ми се разширяваше. Когато се срещнах с Кийт и прочетох текста му, си помислих „Иска ми се да напиша музика за този текст.“ Смисълът на текста не беше очевиден, но това няма значение. Не е необходимо да разбираш какво точно иска да каже авторът на текста, ако успееш да предадеш атмосферата, каквато е в „A Whiter Shade Of Pale“. Изглежда, че „A Whiter Shade Of Pale“ разказваше за двама души, може би дори двойка. Това е спомен. Има напускане и след него тъга. Да предадеш душевността на тези думи чрез гласа си, да накараш хората да ги почувстват, това е голямо постижение.
Интересното в музикалната структура е, че и куплетите, и припевът се свирят с една и съща хармония, като за припева единствено завършващата част е променена. Във финалната версия остават само два от четирите куплета. Третият е изпълняван в някои концерти, а четвъртият се пее изключително рядко. Рийд разказва: „В началото текстът беше двойно по-дълъг и това се дължеше отчасти на модата за доста дълги песни като тези на Дилън или „Hey Jude“ на „The Beatles“. (Рийд говори общо, защото „Hey Jude“ е издадена година след тази песен.) Опитах да напиша дълга песен, следвайки модата. Но когато започнахме да я репетираме и да я подготвяме за запис, една от строфите отпадна съвсем естествено. Премахнахме я в самото начало на процеса. Смятахме, че е прекалено дълга, защото песента беше близо 10 минути... Не се почувствах зле, когато я орязахме, защото работеше добре и в този си вид. Не се засегнах.“ В друго интервю Рийд допълва: „Можеше и без четвъртата строфа, историята се побираше и в другите три. Когато чух какво е направил с тях Гари, ми се стори много правилно. Смятахме, че бяхме създали нещо значимо. Когато я изпявахме пред хора, реакцията беше мигновена.“
Записване
След като завършва песента с Рийд, Брукър я представя в концерти с различни групи през 1966 година. Тъй като до началото на 1967 година никой не пожелава песните на Брукър и Рийд, двамата решават да основат нова група, в която Брукър е вокалист и пианист, а Рийд пише текстовете. Стивънс им става мениджър, а за заглавие им предлага Procol Harun, името на мъжката бирманска котка на приятелката им Лиз Кумбс (Lizz Coombes). Всъщност името е възпроизведено неправилно, тъй като те го пишат за пръв път след телефонен разговор. Procol е латинска дума, а Harun се превежда от арабски като „носещ светлина, сияещ“. Всеизвестен е Харун Ал Рашид, халифът от династията на Абисидите, който през VIII век притежава огромни владения и допринася за обединяването на мюсюлманите от различни племена и народи. Той става част и от много легенди и е сред главните герои в сборника „Приказки от хиляда и една нощ“. На групата казват, че целият израз „Procul Harun“, който те чуват като „Procol Harum“, в превод от латински означава „Отвъд тези неща“. Но всъщност латинският израз е procul hīs и означава „далеч оттук“. Малко преди края на март, Гай Стивънс продуцира демо изпълнение с цялата група в „Marquee Studios“ и уверено го представя на Крис Блекуел (Chris Blackwell). Демото стои върху бюрото на Крис толкова дълго, че им се струва цяла вечност, а накрая той го отхвърля. Кийт Рийд се наема с менажирането на групата и така „Procol Harum“ се разделят с Гай Стивънс, което е голямо разочарование за него. Става така, че той спомага за тяхното събиране, подсказва им име, дори неволно става автор на заглавието на първия им сингъл, а накрая те го отписват.
И така, Брукър е привлякъл музиканти, част от които са негови бивши колеги, а други са избрани след конкурс. Но групата се разпада още преди да започне концертна дейност. Музикантите искат да печелят от концерти, докато Брукър е по-скоро съсредоточен в това да направят добри студийни записи. Но още преди групата да се разпадне, през април 1967 година, тя влиза в „Olympic Sound Studios“ в Лондон и записва първия си сингъл, „A Whiter Shade Of Pale“, в превод („По-бял нюанс на бледото“). Поначало фразата няма смисъл и по-правилно би звучала „по-блед нюанс на бялото“, но в този текст нищо не е по правилата. Брукър свири на пианото и пее, китарист е Рей Ройър (Ray Royer), а на баса е Дейвид Найтс (David Knights). Матю Фишър (Matthew Fisher) свири на хамънд орган. Викат Фишър от групата „Скрийминг Лорд Съч“ („Screaming Lord Sutch“). Дотогава той свири на „VOX“, но след като чува музиката на „Смол Фейсис“ („Small Faces“), преминава на хамънд орган. Тъй като оригиналният барабанист на групата Боби Харисън (Bobby Harrison) отсъства, заменя го сесийният музикант Бил Идън (Bill Eiden). Кийт Рийд разказва за записите: „Бяхме много развълнувани от песента и наистина много я харесвахме. И когато репетирахме и заучавахме първите си около дузина песни, тази звучеше наистина добре. Но имаше и някои други, които също много ни харесваха. Има една песен в първия ни албум „Salad Days (Are Here Again)“, която беше много силен претендент. В първата ни сесия записахме четири песни и записът на „A Whiter Shade of Pale“ стана най-сполучлив. В онези дни не ставаше въпрос само колко е добра песента, а и дали ще направиш добър запис. На практика това бе записване наживо и ако нямаш добър звукоинженер или студиото не е добре оборудвано, записът може да не се получи с достатъчно добър звук. А по някаква причина всичко от тази първа сесия звучеше наистина добре.“
Рийд разказва за процеса по финализиране на песента: „В репетициите се добавиха инструменталните части. Имахме тази концепция за звука на „Procol Harum“ – да бъде от хамънд орган, пиано и блус китара. Никоя друга група нямаше такъв състав. Това ни даде по-пълен звук... мисля, че направихме три проби. Звучи като Дилън и „Stax“ в равни части. Според нашите разбирания се стремяхме да направим запис, който да звучи като соул. Интересното е, че Отис Рединг (Otis Redding) искаше да я изпълни, но ние държахме първо да се излъчи нашия запис и от „Stax“ искаха да имат ексклузивни права.“
За първия запис са необходими само два дубъла. Звукоинженер е Кийт Грант (Keith Grant). Продуцентът Дени Кордел (Denny Cordell) не е доволен от записа и няколко дни по-късно вика барабаниста Харисън, за да запишат друга версия с него в „Advision Studios“. Причината е, че в първия запис твърде силно се чуват чинелите на барабаните и така песента е неподходяща за радиоизлъчване. Кордел дава записа на Тони Хол (Tony Hall) от „Deram“. Той пък го праща на Алън Кийн (Alan Keen), директор на пиратската радиостанция „Radio London“. Така песента стига до диджея Марк Роман (Mark Roman), който я пуска в ефир на 17 април 1967 година. Той казва, че песента му звучи като следващият голям хит и призовава слушателите да звъннат в офиса на радиото, ако са на същото мнение. Телефонът прегрява от обаждания, което потвърждава думите му. Така експериментът дава на Кордел сигурност, че първият запис е най-подходящ и втората сесия с Боби Харисън на барабаните изобщо не е издадена. В това време групата няма мениджър. Кордел довежда Джонатан Уестън (Jonathan Weston), който подписва договор с „Procol Harum“. Чак четири дни след пускането на песента като сингъл, документите са оформени и групата подписва договор за запис с „Cordell’s New Breed Productions“, (които са дали песента под наем на „Deram“), както и договор за управление с компанията на Уестън, където Кордел също е съсобственик.
Представяне
На 12 май 1967 година „Deram Records“ издават парчето като сингъл в Англия, а малко след това „London Records“ го пускат на американския пазар. От Б страната на сингъла е „Lime Street Blues“. Съпродуцент заедно с групата е Кордел, а жанрът е неопределима смесица от барок поп, психеделичен и прогресив рок. Макар студийната версия да продължава само 04.03 минути, от стерео микса, издаден по повод 50-тата годишнина на песента, проличава, че преди редакциите е била 05.54 минути. Всъщност най-първоначалният вариант е бил цели дванайсет минути. Виждайки, че това парче е с най-голям потенциал за дебютен сингъл, Гай Стивънс налага песента да се скъси, за да бъде приета в радиостанциите. В първата сесия е скъсена до 6-7 минути, но все още е твърде дълга за радио. Кордел маха още един от куплетите и прави заглъхване в края на песента. Фишър си спомня:“ Гари предложи да поема солата. Вземайки това предвид, се прибрах вкъщи и създадох финално соло, което да е едно и също всеки път.“ Той го сглобява от най-добрите части от предишните си импровизации, но с разрешението на Брукър променя два от акордите в хармонията. Макар по този начин да осакатява началната идея, продуцентът я превръща в подходящ за радио хит. „Матю Фишър беше завършил музикалното училище „Guildhall“ и веднага усети това, което се опитвах да постигна.“ – казва Брукър. В началната версия двамата пианисти се редуват с импровизации между строфите. По-късно тези импровизации също са изрязани. Идеята да включат и хамънд орган идва от концертен запис на „Just Like Tom Thumb's Blues“ на Боб Дилън (Bob Dylan), където хамънд органът и пианото свирят в унисон. Използваният модел инструмент за „A Whiter Shade Of Pale“ е „Hammond M-102“. А допълнително вдъхновение на композитора е друга песен, започваща по сходен начин. Това е „When A Man Loves A Woman“ на „Пърси Следж“ (Percy Sledge). Тя достига номер 4 във Великобритания през май 1966 година. За Пърси Следж признава и самият Кордел. Малко след излизането на „A Whiter Shade Of Pale“, Следж я презаписва в свой вариант.
„A Whiter Shade Of Pale“ става световна сензация. В родната на групата Англия песента достига до номер 1 на 8 юни 1967 година и се задържа на върха цели шест седмици. Тя става първа още в Ирландия, Австралия, Нова Зеландия, Канада, Нидерландия, Белгия, Франция, Италия, Испания, Германия, Швейцария, Норвегия, Бразилия, Южна Африка и Малайзия. Песента е номер 2 в Полша и Зимбабве, 3 в Дания, 4 в Австрия, Швеция и Финландия и т.н. В Нидерландия отново става първа, когато е преиздадена през 1972 година. През 2021 година тя отново става популярна там след убийството на криминалния репортер Питър Р. Де Врийс (Peter R. De Vries), на когото е любима песен. В САЩ парчето достига пето място в „Billboard Hot 100“. За песента са заснети няколко промоционални видеоклипа. В първия от тях, режисиран от Питър Клифтън (Peter Clifton), четирима от петимата музиканти се разхождат сред руините на Уитли Корт в Уорчестършър, Англия. Сред кадрите са вмъкнати и сцени от войната във Виетнам, поради което BBC забраняват излъчването му в предаването „Top Of The Pops“.
За второто видео членовете на групата се разхождат из Лондон и по други места, като при заснемането двама от тях са вече заменени. По-късно са разпространявани и други видеоклипове.
Още в деня на излизането на песента, групата изнася първите си два концерта в лондонски клубове. Откриващият е в „Ufo Club“, а вторият – в „Speakeasy“. Освен свои песни, в програмата те включват и кавъри на Боб Дилън, Тим Роус (Tim Rose) и „Раскълс“ („The Rascals“). Джими Хендрикс (Jimi Hendrix) присъства на втория концерт и даже в един момент взима баскитарата, за да посвири с останалите и да демонстрира техника на обратно свирене с лява ръка. До средата на юни групата концертира из Англия, но в някакъв момент се разпада. „A Whiter Shade Of Pale“ е включена в американското издание на първия албум на групата, „Procol Harum“ от септември 1967 година. Сингълът продава общо над десет милиона копия по целия свят. От тях два милиона и половина са изкупени само в първите два месеца след издаването. Общо над милион копия са реализирани само в САЩ. Групата получава покана за концерт на Джими Хендрикс на 4 юни, а още преди това „A Whiter Shade Of Pale“ вече е номер 1 в две британски класации. Във Франция песента продава над 700 000 копия, като повече от половината са изкупени само в първите три седмици след пускането им. Издадена в най-правилния момент, песента става един от химните през лятото на 1967 година, известно в историята на американската култура като „Лятото на любовта“ (Summer Of Love). Самите Джон Ленън (John Lennon) и Пол Маккартни (Paul McCartney) признават, че са впечатлени от музиката и текста. А във време, в което американските младежи се противопоставят на християнските ценности и търсят други форми на духовно познание, загадъчният текст на песента придобива най-различни значения. Пол Маккартни по-късно дава на съпругата си Линда копие от сингъла с песента като спомен от първата им прекарана вечер заедно. С Пол в клуб „Speakeasy“ са Ерик Бърдън (Eric Burdon) и Кийт Муун (Keith Moon). Линда разказва по-късно: „Пофлиртувахме с Пол и стана време да се връщам с тях, когато Пол каза: „Ще ходим в друг клуб, искаш ли да дойдеш?“ (Първоначално компанията се намира в „The Bag O’Nails“.) Спомням си всички на масата чуха „A Whiter Shade Of Pale“ за първи път онази вечер и всички се зачудихме „Кой е това? Стийв Уинууд (Steve Winwood)?“ Всички мислехме, че е Стийв. В момента, в който излезе това парче, нямаше как да не се влюбиш в него. Всъщност, тогава се запознахме.“
Рийд коментира как „A Whiter Shade Of Pale“ става хит: „Това, което се случва с песен, която е хит е, че хората искат да я слушат отново и отново и това им е необходимост. Това изисква да ги зарибиш да клъвнат кукичката, нали така? Кукички могат да бъдат много неща... Някакъв малък обрат в песента. Повечето хора, които не са професионални музиканти, не си дават сметка кое е кукичката. Продуцентите и хората, работещи в звукозаписни компании, идентифицират кое е кукичката. За обикновения човек това може да не е важна част от песента. Но изведнъж точно тази част те пленява. Това е частта, която те зарибява и те въвлича в песента... Невинаги искаме отново да слушаме нещо подобно на това, което сме слушали миналата седмица. Успехът невинаги се постига, следвайки краткотрайна мода или мимолетно увлечение. Понякога е точно обратното – да отидеш там, където друг не се е осмелявал да престъпи.“
В края на 1967 година читателите на „New Musical Express“ определят „A Whiter Shade Of Pale“ като най-добрият запис на годината. Част от по-късните постижения на песента са: победител за най-добър сингъл на „Brit Awards“ между 1952 и 1977 година (споделена награда с „Bohemian Rhapsody“ на „Куин“ („Queen“), въвеждане в „Залата на славата на „Грами“ през 1998 година и в „Залата на славата на рокендрола“ през 2018 година, включване под номер 57 в „500-те най-велики песни за всички времена“ на списание „Rolling stone“. „A Whiter Shade Of Pale“ е обявена от BBC за най-пусканата песен на обществени места от 1944 година насам. През 2004 година британското дружество за изпълнителски права „Phonographic Performance Limited“ обявява песента като най-пусканата по британското радио и телевизия.
Интерпретиране
Текстът е сложен и трудно разгадаем, което е нехарактерно за поп музиката от онова време. Повечето изследователи смятат, че в метафоричен смисъл той разказва за връзка между мъж и жена, завършваща със секс. Първата строфа „we skipped the light fandango“ е вариация на „to trip the light fandango“ – израз, използван да опише пъргавото и весело танцуване на фанданго. Коренът на израза е старият английски идиом „Trip The Light Fantastic“, описващ лекото танцуване върху музика. Вариант на израза се появява още през 1645 година в поемата на Джон Милтън (John Milton) „L’alegro“ и трайно присъства в различни варианти в британската литература и музика. Фразата „A Whiter Shade Of Pale“ също добива популярност и в няколко речника е отбелязана като устойчиво словосъчетание в английския език, ползвано в различни контексти. В допълнение в припева се говори за мелничар, а образът на мелничаря е свързван с „Приказка на Милър“ („The Miller's Tale“), която е част от „Кентърбърийски разкази“ („The Canterbury Tales“) на Джефри Чосър (Geoffrey Chaucer). Историята, разказана от мелничаря, е възприемана за вулгарна и непристойна. Стихът от песента, препращащ към тази творба, е „И стана така, че по-късно, когато мелничарят разказа своята история, лицето й, отначало призрачно бяло, стана по-бяло от бледото.“ (And so it was later/When the miller told this tale/That her face at first just ghostly/Turned a whiter shade of pale.) Той се разбира като опит на героя да обясни как момичето, което току-що е накарал да пребледнее след някоя вулгарна история, се е отвратило и е изразило това чрез танците и пиенето. Рийд твърди по-късно: „Нещото, което хората винаги бъркат е, че фразата е заимствана от историята на мелничаря. Никога в живота си не съм чел Чосър. Определено не са на прав път, че е заимствана оттам.“. Рийд допуска, че вероятно това му е хрумнало на подсъзнателно ниво. Критици предполагат, че е чел друга история за мелничар, романът „Тропика на рака“ („The Tropic Of Cancer, 1934“). Това е първа част от трилогията „Обелиск“ (Obelisk Trilogy) на американския писател Хенри Милър (Henry Miller) и има доста освободен за времето си език. Друго вероятно вдъхновение е „Повест за два града“, роман на Чарлс Дикенс (Charles Dickens) от 1859 година, където се използва изразът „По-бял от мелничаря“. В текста са споменати и шестнайсет весталски девици. Това са девствените свети жрици на Веста, богинята на огнището и дома. Шест от тях са избрани чрез жребий и се заклеват в безбрачие. Основната им задача е да поддържат свещения огън на Веста. Задължението на весталките носи голяма чест и предоставя по-големи привилегии на жените, изпълняващи тази роля. Весталките живеели в Атриум Веста близо до кръглия храм на Веста в източния край на Римския форум. Попитан за текста, Фишър коментира, че не знае какво означава. Той допълва: „Никога не ме е притеснявало, че не разбирам значението му. Трудно ми е да проумея защо хората, особено в Америка, много се вживяват в текстовете и трябва да разбират какво е точното им значение... Текстът звучи добре. Това е всичко, което се иска от него.“
„A Whiter Shade Of Pale“ се ползва еднакво често и като сватбен танц, и като погребална мелодия. Тя е също популярен рингтон. Неизброими са филмите, в които оригиналът и негови кавърверсии са използвани. А кавърите на баладата са над хиляда. Може би най-известният от тях е на Ани Ленъкс (Annie Lennox) и е включен в нейния албум „Medusa“ от 1995 година. Тази версия влиза в първите 40 на Канада и в няколко европейски класации, като стига до номер 16 във Великобритания. Записват я още Willie Nelson, The Everly Brothers, Bonnie Tyler, Joe Cocker, Sarah Brightman и други.
Доста музиканти се изказват за песента. Брайън Уилсън (Brian Wilson), вокалист от „Бийч бойс“ („The Beach Boys“) говори в интервю, че когато чуе тази песен, си представя себе си на собственото си погребение. Били Джоел (Billy Joel) изпълнява песента заедно с Хауард Стърн (Howard Stern) в лондонското кметство. Той казва, че това е любима песен за него и добавя: „Звучеше различно от всичко, което по онова време се излъчваше по радиото. Имаше клавишна част, която беше главната тема отначало докрай – частта с орган на Матю Фишър. В нея имаше елемент на класическа музика. Не разбирах значението на текста, но ме пренасяше в друго измерение, създаваше атмосфера. Голяма част от музиката просто ти говори.“
В средата на юли 1967 година китаристът Ройър и барабанистът Харисън са освободени от групата поради малкия си опит. Те са заменени от китариста Робин Трауър (Robin Trower) и барабаниста Б. Дж. Уилсън (B.J. Wilson), бивши колеги на Гари Брукър от „Paramounts“. Мениджърът им Джонатан Уестън също е уволнен. Причината е, че още преди да оцени потенциала на „A Whiter Shade Of Pale“, той резервира чрез агенция турне на групата в малки клубове из Англия. Фишър разказва: „Резултатът беше, че няколко седмици по-късно, когато бяхме първи в класациите, свирехме за по 60 паунда на вечер, вместо за 500.“ Брукър допълва: „Когато песента стана хит номер едно, един „Ролс-Ройс“ се появи пред вратата на апартамента ми, за да ме закара на „Top Of The Pops“. Попитах кой го е изпратил и шофьорът отговори: „Мениджърът ти.“ Отпратихме го и взех автобуса.“ Уволнените от групата едновременно завеждат съдебни дела срещу нея, а към тях се включва и бившият барабанист Бил Идън, който чувства за несправедливо да не получава нищо, а да се изплаща голямо обезщетение на Харисън, който дори не е свирил в издадената песен. Всички се опитват да спрат излъчването на песента, в която участват, и дори да забранят групата да се изявява под същото име. В крайна сметка е постигнато споразумение буквално на стълбите на съда. Всички разходи по делата се поемат от групата, а същевременно продуцентската фирма, която я издава, се преобразува и това отнема толкова много време, че музикантите не могат бързо да пуснат свой втори сингъл. Така внезапният успех на групата е тотално препънат отвсякъде. Новият мениджър Тони Секунда (Tony Secunda) поема групата, но вече са изпуснати шансовете за американско турне, което да я популяризира още по-добре. Забавя се и излизането на първия им албум, който в САЩ е издаден чак през декември. Групата се озовава в особена ситуация. Поради скорошната смяна на музикантите, тя не е добре сработена, за да излиза на големи сцени, а от друга страна, успехът на хита не й позволява да приема покани за малки заведения. Така концертната дейност на бандата се замразява почти цяла година. През 1969 година групата напуска и Матю Фишър. Около две години след първия им сингъл, само Брукър е останал от първия състав, а останалите в групата са всъщност членовете на предишната банда „Paramounts“. Славата на „Procol Harum“ бързо залязва. Последният им успех в Англия е наградата от „Ivor Novello“ за най-голям международен хит. След това групата все по-рядко се чува по британските медии. И макар да издават пет албума, нещата не вървят. След много промени в състава, накрая той се разпада през 1977 година. През 1968 година Дени Кордел започва да продуцира Джо Кокър (Joe Cocker) и изоставя „Procol Harum“ като проект. Той единствено привлича част от музикантите от групата за някои от сесиите на Кокър.
От 2000 година Матю Фишър започва да предявява претенции за авторски права върху музиката на песента. През 2004 година той съди Брукър и Рийд, като иска приходите от правата да се поделят поравно между него и Брукър. Първото решение отрежда 60% на Брукър и 40% на Фишър. Също така Фишър получава своите 40% от датата на решението, а не със задна дата, както той желае. Брукър обжалва решението, но Фишър го прехвърля на Камарата на лордовете. Това е първият и единствен случай в английската история, в който Камарата на лордовете решава юридически казус за авторски права върху популярна песен. Няколко месеца след това Върховният съд заменя лордовете в решаването на съдебни спорове. Брукър твърди, че е изгубил по това дело над един милион британски лири. Той допълва иронично: „Ако името на Матю Фишър се запише на песента, може да махнете моето.“, въпреки че неговото име никога не е заличавано.“ Връщайки се към създаването на песента, Фишър коментира: „Видях копие от нотния лист и първото нещо, което забелязах, бяха началните 8 такта на солото ми за орган. А в същото време отгоре на листа пишеше „музика от Гари Брукър“. Изведнъж ми стана ясно, че това, с което бях допринесъл, беше много повече от просто едно изпълнено задължение. Гари беше безчувствен, а аз бях съкрушен.“ Фишър признава, че Брукър е създал частта въз основа на произведението на Бах, но добавя: „Би било глупаво да свиря който и да било тон, различен от въвеждащия, с който започвам, съзнателно противопоставяйки се на тази мелодия. Така че просто се оставих по течението и така се пренесох към тази друга мелодия, наподобяваща „Sleepers Awake“. Но всички останали части, без тази, ги създадох аз.“ „Sleepers Awake“ е църковна кантата на Бах с оригинално заглавие „Wachet auf, ruft uns die Stimme, BWV 140“.
Запитани за чувствата си към песента, Брукър и Фишър отговарят различно. „Ако искаш да създадеш хит, който винаги да е с теб, не можеш да си пожелаеш друг, който да е много по-добър от този.“, казва Гари Брукър. „A Whiter Shade Of Pale“: благословия или проклятие? „Проклятие, без никакво съмнение“, казва Матю Фишър. По повод делото за авторски права, Фишър коментира: „Целта беше всички да разберат за моето участие като автор. Един от петте съдии, гледали делото, баронеса Хейл, казва: „Като човек, който ясно си спомня 60-те години, ми е драго, че авторът на незабравимата част с органа най-после постигна заслужено признание.“ „Всъщност Матю не чака 40 години да заведе дело.“ – говори неговият приятел Алън Фокс (Alan Fox). „Направи четири опита между 1972 и 2005, но всеки път адвокатите му му казваха, че няма никакъв шанс за успех. Това, разбира се, никога не стана обществено достояние. Едва след като започна да работи с адвокатската кантора „Jens Hill“, му беше казано, че има достатъчно силни доводи и реши да заведе дело.
Това не е единствената песен, в която е използвана арията на Бах. Сред останалите примери най-хитова е „Everything’s Gonna Be Alright“, песен на немската група „Суийтбокс“ („Sweetbox“) от 1997 година, за която ще разказваме в друг епизод.
Това бе епичната история на „A Whiter Shade Of Pale“, която взема вдъхновение от класическо произведение, а днес сама е със статут на класика. Завършваме с концертно изпълнение с датския национален симфоничен оркестър от 2006 година.
