
Колко много пъти ми се е налагало да се представям! И колко излишно ми се струва това днес, когато всеки може да разбере как се казваш, на колко години си, откъде си, къде си живял, какво си учил и работил, какво правиш днес... Достатъчно е да имаш едно или две от нещата и сам, с малко усилия, би открил и другите, особено ако насреща си имаш човек, на когото често му се налага да се представя, и поради това животът му в цифри и данни е датиран с точност на много места. Този куп обща информация е нещо, което лесно може да се намери. В това отношение навярно един ден изкуственият интелект би знаел повече за нас, отколкото ние. Би знаел колко е средногодишният ни доход, какво гледаме ежедневно от телефона си, какви интереси имаме, какво привлича вниманието ни, какво ни отблъсква, какво ни разсмива и разплаква, какво ни изненадва и от какво ни доскучава. А може би и вече този ден е дошъл! Анализите биха могли да са още по-детайлни и точни във време, в което камерите около нас стават все повече на брой, а животът ни е все по-определян от технологиите.
Кой съм аз?
Запознаването в традиционното ни разбиране винаги започва с това да си кажем имената и още някои „лични“ данни, за да можем да знаем как да се обръщаме един към друг и какви други правила да спазваме в това общуване. Етимологията на думата „представям се“ е напълно ясна – поставям се пред другите, показвам се или представям някакъв публичен образ пред тях. Е, образът винаги е за публична употреба. Той никога не е онова, което си всъщност.
А кой съм аз?
Аз съм... Дали не съм това, което ме определя като различен от другите? Какъв смисъл има да съм нещо, което наподобява на тях, или те да приличат на мен? Да, но ако пък съм различното от другите, как те, другите, ще разберат какво съм? Ще мога ли да сведа до техните представи какъв съм? А може и да съм съвсем обикновен и тогава кому е нужно да се представям?
Аз съм по свой начин особен... Но и нищо особено не съм...
Но кой съм наистина? Ех, толкова по-лесно е да говорим за другите. Този е умен, онзи е глупав. Тази е красива, онази пък – грозна... Онова дете е увредено и болно, другото е здраво и силно. А аз? Е, че то ако почна да говоря какъв съм и се украся в най-положителни краски – умен, красив, добър – това колко реалистично ще е? Ами и обратно, ако се наричам само с лоши епитети. Не става и да кажеш нещо по средата. Хем го играеш скромен, ама хем си с високо мнение за себе си, или обратното – хем се правиш на уверен, ама хем много-много не си вярваш. Уж компенсираш нещо, което знаеш, че ти е недостатък, и търсиш начин да го смекчиш, докато се представяш на околните, за да не ти поставят крайни оценки.
Добре. Следващ опит. Кой съм аз? Представа или реалност? Удобна за мен илюзия или удобна за всички действителност? Съвършено творение или нещо, което продължава да се създава чрез безброй житейски избори? Нещо постоянно или нещо в непрекъснат поток? А може би всичко това едновременно?
Не. Всичко става много отвлечено, философско и неопределено. Дали не е добра идея да прочета отзиви за себе си, да събера най-повтарящото се в тях и да кажа „Ето това съм“? Не. Това ще е мнението на хората за мен. Ами моето мнение за себе си? Че на кого му пука за моето мнение! Нали всеки иска да чуе нещо по-прието и обективно, а не какво мислиш, че си.
Е, така де, но ако тръгнеш да се позоваваш на мнението на другите, то може да е в заблуда. Може аз сам да съм заблудил много хора, че съм едно, а всъщност да съм друго. Може и сам себе си да съм заблудил какво съм. А може хората да са заблудени от публичен образ, в граденето на който не съм участвал, а за него е допринесла някоя случка, скандал или нещо друго, излязло в медиите. Ами че и нали положителните, а и отрицателните мнения имат склонността да променят собственото ти мнение за себе си. Току-виж хорското одобрение те накара да помислиш, че си нещо повече, отколкото си. Или пък хулите и лошите коментари те подтикнат да приемеш, че си нещо по-малко, отколкото си предполагал.
Ах, че сложно нещо е да се представиш! Добре де, явно зависи от случая, от публиката, от поставената за разискване тема,, от обстоятелствата, в които се намираш точно в този момент. Сигурно е микс от всичко това. Е, хубаво де, ама не бягаш ли така от искрения и честен отговор кой си ти, аджеба? Че нали, ако имаш характерни особености, те биха важали навсякъде, по всяко време, пред всякакви хора и за всякакви ситуации? Всичко друго би било лъжовно в някаква степен!
Добре. Да пробваме нещо друго. Отговорите на въпроса кой съм аз може да се потърсят в това, което показват собствените ми сетива за мен. Да, ама не. По какъв начин ще опиша как изглеждам, като дори не мога да видя в огледало какво представлявам. И после, когато говоря или пея някъде, си мисля едно, а като се слушам на запис, все едно това е друг човек, някой мой двойник, който не е съвсем мен и е повлиян – я от сценична треска, я от нещо друго.
Кой съм аз?
Дали съм това, което другите искат, или което аз искам да съм? Но какво пък искам аз да съм? Дали знам първо този отговор, за да намеря другия? Е, явно искам да съм много неща, които не съм. Следователно едно съм днес, а друго се готвя да бъда утре. Аха, да, и като дойде утре, пак от същото. Е, че откъде си сигурен, че е пак същото! Може да е коренно различно нещо. Дните са различни.
Добре, след като не знам точно какъв искам да съм, а и не мога да съм такъв, какъвто искам, поне мога да съм това, което другите искат. Но аз ли ще съм това? И изобщо, след като така питам „аз ли ще съм това“, какво съдържа в себе си понятието „аз“ в случая? Не е ли това кодът за разплитането на мистерията кой съм, да му се не види?
Кой съм аз? Може би по-правилният въпрос е „кой мисля, че съм“. Ах, навсякъде се твърди, че е важно човек да умее да се представи. Даже е препоръчително да се представи добре, да има добро представяне. Ама чакай малко, нали имаме и не особено приемливи черти в характера и външността? Е, те се скриват, за да блесне другото, казват разните там треньори по публична реч, специалисти по презентационни умения и PR експерти. Е, добре. Изправям се срещу всички вас като човек с увреждания и ви питам: Как, мили хора, да прикрия уврежданията си като неприемливи черти във външността ми в едно общество, което трудно се абстрахира от тях, особено ако трябва да те оцени! И защо изобщо си струва?
Моят последен опит
Е, след като изговорих всичко това, ще опитам за последен път. Ще си представя, че срещу мен са много хора и те внимателно следят всяка моя дума. Ако излъжа, веднага ще се разбере и разкрие.
И така, кой съм аз?
Аз съм един объркан човек. Объркан не значи побъркан, макар че кой би могъл да усети къде е границата! Да, объркан, както са и много от вас, но не искат да си признаят. Аз съм един объркан човек всвят на много мнения, идеи, информация. Опитвам се да бъда последователен. Имам яснота как човек е последователен и работи за постигането на целите си. Правя и аз разни такива опити и знам защо ги правя. Самият този текст е един такъв опит. Но може би само след стотина години, които са едно мигване във вселенската история, и най-великото ми дело, ако изобщо стигна до нещо велико, ще бъде прах и суета. Някои хора искат това, което правят, да се запомни. Е, като помним кой е хан Аспарух, цар Симеон или Васил Левски, та какво от това? Да, те формират нашата родова идентичност и представата ни, че сме наследници на велики предци. Но какво допринася това на лично ниво тук и сега?
Аз съм един объркан човек, който всякога се е стремял да търси реда и смисъла и да ги постига. Има много концепции, които дават ред и смисъл. Философии, религии, идеологии... Всяка от тях има свое обяснение за света, в което трябва да влезеш, а влезеш ли, нещата стават съвършено прости и разбираеми. Достатъчно е само да се връщаш към тези системи за разбиране на света, да ги актуализираш в главата си и така да заглушаваш „пагубните“ гласове, които ти говорят, че истината, каквото и да означава това понятие, може и да не е точно такава, каквато си приел, без значение по какъв път е станало това.
Всички се възхищаваме на хора, които ни внушават, че са наясно със себе си и със света. Но те просто умеят да ни го внушават, а извънредно рядко наистина са наясно. Дори аз не вярвам някой да е напълно наясно със себе си. Ако имаше такъв човек, то той може би нямаше да се вълнува по никакъв начин и да притежава емоции, защото те са отговор на неочаквания ефект, който имат върху нас новите преживявания. Колкото по-емоционален е човек, толкова по-малко е наясно със себе си и с това как светът отговаря на неговите думи, постъпки и реакции. А да не говорим колко малко са хората, различаващи емоция, изпитана от нещо, и реакцията си към нея.
Но да се върна на мен. Аз съм объркан, защото никоя система от възгледи не успя да ме убеди изцяло в правотата си. Умът ми работи на принципа „Нито вярвам на сто процента, нито отхвърлям като възможност“. Не искам да се разочаровам нито от сляпо предоверяване, нито от липса на всякакво доверие. Приемам, че всеки избира да вярва в това, което му изнася. Аз ежедневно приемам всякаква информация. Ако съм чул сходна информация, някои неща се свързват в устойчиви логически връзки и обяснения. Те са си устойчиви за мен, макар за друг да може да са абсурдни. Изминал съм някакъв път, разбрал съм определени неща, свързал съм ги по съответния начин и съм си съставил мнения и система от възгледи. Но това нито ме превръща в най-всезнаещия, нито ме затваря за нова информация. Всекидневно оставам с отворен ум за новото, защото нали казват, че знанието е безпределно.
Аз съм един объркан човек, който непрестанно се стреми да се подреди. Защо и вие не се смирите малко и не го признаете за себе си? Да, може би асоциацията ви с „объркан“ е за някого, който не знае накъде да тръгне, какво да прави, лута се, чуди се, умува, колебае се, мотае се... Но както съм казвал и в други случаи, не сме ли ние самите онези, които придаваме допълнителен смисъл на съществуването си? Биологичният смисъл да ни има е да продължим човешкия род и сами да създадем поколение. Оттам идват и всякакви нови смисли. Смисълът за държавата е да спазваме законите, да си плащаме данъците и да не нарушаваме правата на другите, доколкото е възможно. Смисълът за семейството е да се грижим за препитанието, да се занимаваме с възпитанието на децата, да проявяваме любов към партньора си, да си осигурим дом и здравословна среда за съхраняване на отношенията. За компанията, в която работим, смисълът е да спомагаме да се увеличава нейната печалба, да не уронваме престижа ѝ, да сме коректни, продуктивни и т.н. И така за всяка сфера на живота.
Където имаме отношения с други хора, те са урегулирани от правила, от някакви договори и договорки, които сме били принудени да приемем или с които по своя воля сме се съгласили. Но става ли дума за собственото ни отношение към себе си, какво правим? Да, знам, че да кажеш, че си наясно със себе си и всяка твоя стъпка е планирана, изглежда проява на силен характер и здрав разум. Даже ще се окаже, че и сърдечния ритъм можеш да си нагласяваш според личните предпочитания. Но всички знаем, че не е така. Да си объркан и да го признаеш спокойно и уверено, не е чак толкова лошо. Признаването на една слабост е всъщност силата да промениш положението, вместо да се примириш с него и да се правиш, че не е такова, каквото и отдалеч се вижда, че е за онези, които знаят къде да гледат.
Аз съм човек, който иска да се свърже с вас, но цени и своята автономност. Затова понякога ще правя като вас, а в други случаи ще демонстрирам поведение, различно от вашето. В едни случаи ще пренебрегвам различията си, в други – вашите различия. Това е танцът на общуването, в който се срещат, доближават и приемат нашите същности. Танц, в който досегът ни с другите ни променя и ние променяме тях.
Навярно във всяко мое действие дълбоко е заложен някакъв мой личен интерес, без значение дали го съзнавам, или не, без значение дали го признавам, или не. Освен това се приемам за мерило и за критерий, когато оценявам другите и как те биха реагирали. Сега сякаш чувствам по себе си камъните, които летят от всички страни след такова изказване: „Ама как така? Колко егоистично, колко отвратително и самолюбиво!“.
Всъщност всеки човек е устроен така според мен. Дори хората, които изглежда, че изцяло отричат себе си, за да са в чужда полза, задоволяват личния си интерес да са необходими, важни, оценени, приети и обичани и да виждат приноса си по различни начини, за да им придава усещане за смисъл. Колкото по-всеотдайни алтруисти са, толкова по-засилено е желанието им да се отличат като жертващи себе си в очите на околните, с което да предизвикат тяхното възхищение. Ако са по-скромни, ще им е достатъчно просто да видят усмивка и да чуят мила дума, понеже, например, не им се случва често. Може да има и други най-различни причини, като засрамващо ги минало, страх от възмездие, липса на социализация или просто вродена наивност. Но каквото и да е, дори и те не са пример.
Според мен всеки, без значение дали го признава, или крие, първо мисли за себе си. Това е биологично заложено в нас. Защо някой се втурва да помага? Защото в собствената си представа, ако не го направи, той ще се нарече безчувствен, безнравствен, безчовечен, а не би живял спокойно с такава мисъл. Съвестта би го разяждала, че не е помогнал, за което се страхува, че може да бъде наказан от съдбата, от хората или от някаква външна сила. Прави го, защото иска и за него да правят така, когато също изпадне в беда. Прави го, за да намали собственото си страдание, причинено от болката на другия.
Относно това, че приемам сам себе си за мерило, това също е нормално и не е нужно винаги да е проява на тесногръдие. Отдавна учени са установили, че често най-много ни дразни у другите онова, което подсъзнателно не харесваме у самите себе си, а знаем, че притежаваме. Също така често най-много ни възхищава у другите онова, което сами не притежаваме или пък притежаваме, но не сме му дали възможност да се развие. Ние непрестанно проектираме върху другите собствените си потиснати и проявяващи се качества, неосъзнати страхове и стремежи. Ние не оценяваме другите като безпристрастно жури. Винаги имаме пристрастия, базирани на симпатия или антипатия, на доверие или съмнение, на биологична привързаност или отдалеченост, на емоционална привързаност или отдалеченост и на още десетки фактори.
Крис Григоров.
