Кой съм аз? Или опит да ви се представя, част II

Как да се представим пред непознати? Това е въпрос, създал и утвърдил цели научни дисциплини и дебели книги. В първата част показах, че повечето методи за представяне са твърде несъвършени и вместо да ни доближат едни до други, по-скоро ни отчуждават. Тук продължавам темата, като обръщам повече внимание на публичната сфера.

Проблемът с отличаването

Да се представиш с външните фактори, съставени от основните ти лични данни, е най-простото нещо в картинката. Да се представиш с позитивните си страни, също е елементарно, макар да изисква подготовка как се прави и при какви правила. Да се представиш в негативен план, също не е трудно, особено ако с това целиш съчувствие, признание, подкрепа и любов, които да нахранят разколебаната ти увереност. Но да се представиш кратко и същевременно искрено, това е нещото, което ме е привличало.

Присъствал съм на много форуми и бизнес срещи, на които има всякакви хора. Докато всеки се похвали какъв е, какво е постигнал и какви идеи има, забравяме да се свържем. Забравяме да говорим за себе си, но не като единици в конкурентен пазар, където се търси трупане на дивиденти и добри впечатления, а като човеци, търсещи мостове помежду си. Дори и в бизнес срещите, колкото и невероятно да звучи, създаването на мостове помежду ни е много по-устойчив актив, отколкото пряката и безучастна реклама, която не разговаря с теб, а ти се презентира и ти натрапва своята представа какво ти е необходимо и колко подходящи за теб са тези, които ти го предлагат.

И сега чувам някой да вика: „Е, какво е това представяне, започващо с констатацията, че си объркан човек? Ами като си объркан, стой си вкъщи, философствай си сам и не ни занимавай. Като се подредиш и ориентираш, излез и ни кажи кой си и за какво се бориш“.

Уви, не е толкова просто. Преди всичко, ако искаме да се различаваме от животните, то ние сме социални същества. Ние разбираме кои сме, докато разбираме кои са тези около нас. Също както детето, което така формира яснота за собственото си място в света. Когато разбере ролите си в семейната среда и в отношението си с родителите, роднините и най-близките семейни приятели, то минава първата фаза. Втората фаза е улицата, с всички детски забавления пред блока, или с пътуванията между различни места и наблюдаването как другите регулират отношенията си. После идват детските ясли и градини, магазинът, работните места на родителите, началното училище... И всеки човек е съвкупност от елементи, натрупвани в непрестанно взаимно повлияване, сравняване, приемане и отхвърляне, оценяване и обезценяване, хвалене и съдене, забраняване и позволяване, разбиране и неразбиране, радване и страдане.

Аз съм минал тези фази на съзряване и имам известна ориентация и житейско познание, но това далеч не означава, че пътят на съзряването при мен е завършил. Освен това, дори и да бях по-напреднал в развитието, липсващото ми зрение и ограничеността на движенията ми щяха винаги да са фактори, които да не ми позволяват да разбирам много неща и да им повлиявам, което естествено води след себе си и известно объркване и търсене на най-правилния изход.

Гласът на критика отново ще се обади: „Е, но когато те поканят да се представиш, никой не иска от теб да си правиш задълбочен психологически портрет, да описваш всяко нещо, което те е формирало, и да даваш хиляди обяснения. Все пак имаш време от 30 секунди и е достатъчно в него да запознаеш хората с това, което в конкретния случай ще им свърши работа“.

Съгласен съм. Проблемът на днешното общество е, че то е толкова отворено и същевременно толкова претъпкано с информация, че когато някой форум ни срещне, особено ако той не е браншови и вътрешно организационен, ние не знаем нищо едни за други. А някак си не върви да се заговаря за детайли, без хората насреща да знаят общата картина. Да, но аз съм бил на много форуми, в които на листовки и брошури подробно са описани всички участници, техните биографии, работата им, професионалният им опит, образование и т.н. И това не е пречело пак да се въведе елементът на представянето по познатия ни начин. И докато всеки си каже репертоара, вече е минало много от времето, в което можем да говорим за нещо по същество.

Проблемът е там, че представянето остава такова и в случаите, в които не го правим сами, а ни представят други. Често съм чувал въпроса: „Как да ви представим?“. В този момент си давам сметка как аз имам пълната власт да манипулирам начина, по който ме представят публично, тъй като домакините на събитието не ме познават. И те започват с въпросите: „Кристиян ли да ви представим, или Крис, както е артистичното ви име? Ще бъде ли проблем за вас да кажем вашите увреждания? Актуално ли е резюмето за вас, което извадихме от сайта ви?“.

Но има и нещо още по-неприятно. Домакините не са запознати с някои основни биографични данни, не ме питат нищо и бълват множество неточности, извадени от стари медийни публикации, където още при писането им са били сгрешени. Извадили са нещо за костното ми заболяване от „Уикипедия“, без да знаят, че то вече е стара информация. Говорят, че имам две написани книги, а те са четири. И сега чувам как казвате: „Е, последно какво искаш? Да питат – лошо, да не питат – пак лошо. В нашето забързано ежедневие няма кой да ти проверява всичко. Хората ти засвидетелстват уважение, като те питат, за да са коректни, да не те обидят, да не те дискриминират. И в крайна сметка, кой по-добре от теб би могъл да им актуализира информацията?“.

Изброяването на постижения, прочетени от сценарий или наизустени предварително, невинаги е съдържателно. Това, че някой има четири книги, не значи, че те са връх на творческата мисъл. Колко често в нашето време чуваме шокиращи и поразяващи ни със своята величавост факти за някого, а после разбираме, че под повърхността е по-зле и от нормалното. Така преди време един наш политически лидер и телевизионен водещ се присмиваше на основните си опоненти как се хвалят, че са възпитаници на Харвард, а сам бе наредил всичките си министри и бе накарал всеки да си прочете биографията, като подчертае в кои престижни международни университети е учил. В края на историята, и двете партии имаха възможност да управляват, но хората свалиха доверието си от тях.

Всъщност причината да ви дам този пример е да ви кажа, че това как се представя някой е нещо чисто субективно. А работата в публичната сфера изисква обективност и единственото, на което можем да се надяваме, е представянето да е с цел да даде яснота в какво качество се появяваме на конкретно място. Иначе казано, в днешното време, в което хора често преувеличават значението на дребни по същността си факти за живота си, вероятността някой да бъде излъган и да не го разбере веднага е огромна. И чия е отговорността за това? Негова, защото не е проверил. Не се е допитал до втори независим източник. Ами ако източниците са създадени единствено от този, който бива представен? Или ако той е платил на PR агенции, държавни служби и на търсачки да му изведат на преден план изгодните за него резултати?

Ето например,неговият уебсайт. Уебсайтът е платформа за рекламиране с цел предлагане на услуги или нещо друго. Гарантирано ли е, че информацията в сайта е достоверна, след като някой е пожелал публичният му образ там да изведе конкретни неща на преден план? Ами ако сам е писал статия за себе си в „Уикипедия“? Да, той би нарушил правилата на сайта за оригиналност, проверимост на фактите, липса на конфликт на интереси и т.н. Но би направил така, че това да не проличава, защото ще приложи достатъчно източници, създадени вероятно пак от самия него, които да потвърдят казаното и да внушат усещане за значимост, обективност и даже за неутрална гледна точка. Ами ако дори информациите в пресата са подготвяни от него или негов екип с конкретни цели и са пускани по неофициални канали, както понякога правят известни личности, за да поддържат скандалния си имидж? Кой тепърва ще проверява?

Интернет е безбрежен океан. Търсенето, подреждането и сверяването на информация там може да отнеме часове, особено в случаите, когато за човека е писано много и сам той често се е появявал пред камери и микрофони.

Виртуално и реално

Нека си представим, че на една среща има 50 човека, с различни имена, възраст, професии и т.н. Представяме си, че всички те обобщават своите биографии пред нас. Кои от тях ще запомним? Може би тези, които са казали нещо различно от онова, което сме свикнали да чуваме. Може би онези, които са облечени по-нестандартно или имат нещо нехарактерно във външния си вид, към което бихме могли да се върнем много по-късно. Но най-вече ще запомним тези, които са докоснали нещо в нас, в нашата дълбока същност. И когато са ни се представили, ние сме усетили автентичното в тях, усетили сме чисто човешкото и онова, което познава добре самото себе си и откликва в нас.

Защо социалните мрежи предизвикаха бум с появяването си? Защо влизането и трайното настаняване в тях стана неписано правило за наличие на социализация и обществен прием? Неведнъж съм споделял своя отговор и той няма да ви учуди. Социалните мрежи създават фалшивото чувство на виртуален прием в една среда на все по-голяма реална отчужденост. И това не е само мое наблюдение, което ми изнася, понеже, да кажем, при мен се е случило така. Това е плашеща тенденция, която протича динамично и същевременно неусетно. Тя се вижда добре и от мен като учител, макар че тук би могло да се реагира, че даскалите винаги са критични към новостите и към това как младите хора ги възприемат. Но уви, не е точно критика. Социалните мрежи, в един по-общ смисъл на израза, могат да родят прекрасни неща, като обединят хората в общи каузи и ги сплотят да се борят за тях. Но това не се случва толкова често, както се вижда вече от 20 години. Да, има и позитивни примери, но те са изключения от правилото и нерядко има едно пренатягане на пружината, че са реализирани, за да впечатли това другите и пак да предизвика интерес, който в някакъв момент да се трансформира в пари.

Социалните мрежи ни дадоха възможност да се представим така, както бихме желали да ни виждат, и то в почти безкритична среда. Това правят виртуалните балони от приятели или съмишленици, обединявани от общи интереси, страници, форуми и чат групи в рамките на самата мрежа. Хората не се свързват по различия, а по сходства.

Давам пример със себе си във Фейсбук. Аз съм от Етрополе, където имам и роднини и съседи, човек с увреждане съм, учил съм и съм работил в разни среди. И какво следва от това? Всички, които са ме добавили като приятел, са или от Етрополе, или мои роднини, или съседи в различни периоди от живота ми, или са с увреждания, или са от същите среди, където съм учил и работил.

Ще кажете, че е логично. Все пак не биха ме добавяли хора, които не ме познават отнякъде, а и аз навярно не бих ги приел, ако не ги познавам. Но би било голямо заблуждение, ако на база на техните реакции, коментари и съобщения си съставям обективно мнение или друг реши да го направи за мен. Тези малки общества са наши фен бази. Там са моите приятели, колеги, съседи, съграждани, сънародници... Но какво знаят те за мен и аз за тях? Можем да знаем главно онова, което споделяме с другите.

Познавам безброй хора, които нямат нито един наистина близък човек, на когото да кажат най-съкровените си тайни. И това обяснява защо вече има работа за психолозите и мотивационните лектори. Всеки иска да се открие в думите на някой авторитет, като така остане практически анонимен за онова, което най-силно го измъчва, плаши, засрамва, обърква и дезориентира. И никой не си дава сметка, че много изводи за същността му могат да се направят именно на база на тази негова активност в мрежите, особено ако няма рефлекса да се предпазва и да се крие. Уви, повечето хора в мрежите си търсят съюзници и защитници. Искат да бъдат чути и приети, както не им се случва в реалността. Някои си дават сметка, че това е лъжовно и мимолетно, но все пак то временно успокоява чувството за непригодност и липса на смисъл.

Колкото повече ни се струва, че са общите неща, свързващи ни в интернет, толкова по-малко стават те в един откровен разговор, без намеса на екранни устройства и виртуални метавселени. Все по-често слушам хора, които се впечатляват дълбоко как смисълът е в простите и малки неща, как са намерили себе си след разходка сред природата, как хубаво се почувствали след някой хубав разговор, как прекрасно са изкарали празници със свои близки. А това уж би трябвало да са напълно нормални неща, без които човек би се обезличил и би умрял, дори физически да продължава да обитава пространството и да създава илюзии за себе си в мрежите с цел одобрение. Никой не качва нещо в мрежите, ако знае, че то няма да се одобри. Дори онези, които знаят, че това одобрение ще е ограничено, имат за цел конкретна аудитория, която им е необходима като подкрепа на каузите и идеите им, като пазар за продуктите и услугите им или като общност за споделяне с тях на бъдещи вътрешни състояния или външни ресурси. Иначе какъв би бил смисълът!

Така всъщност социалните мрежи не ни насърчават да намерим автентичното в нас, което да ни помогне да се разберем и в по-късен етап да покаже какви хора сме всъщност. Тъкмо обратното. Те ни карат да сме онези, които се очаква и които ще бъдат одобрени. Но кой е казал, че нещата, за които се одобрява, до едно са стойностни? Хората одобряват неща, защото са куриозни, смешни, пародийни, атрактивни, бляскави, сърцераздирателни, разгневяващи, потресаващи, настройващи „За“ или „Против“ някого или нещо, добре или зле изглеждащи и звучащи, крайно емоционално наситени... Колкото повече хора одобрят, толкова повече други виждат публикациите. Популярността расте лавинообразно, стига да бъде подхранена добре още в начален етап. Ако не може по органичен начин, подхранва се по неорганичен път – чрез реклами и спонсорирани публикации.

И къде е критерият за стойност? В одобрението на мнозинството. Но одобрението на мнозинството е допуснало толкова много нередности и глупости, оценени като такива чак далеч по-късно!

Темата за социалните мрежи е дълга и друг път мога да я развия. Сега ще си позволя само още няколко изречения. Не съм привърженик на мнението, че отговорността за това как се представяме днес е само на тенденциите в социалните мрежи. Не мисля също, че е толкова решаваща ролята на някакви големи фактори, които чрез тях искат да ни наложат да сме еднакви и праволинейни, за да бъдем и лесно управляеми. За мен това е вярно само отчасти.
Когато някое нововъведение се посее в една среда, логично е да се предположи как би се развило то и в какво биха го превърнали тези, на които е дадено да го ползват. Ние не можем да избягаме от световните тенденции, а същевременно не можем и да задаваме такива на други по-големи маси хора. Когато едно нещо няма много модератори и в голяма степен се ръководи от корпоративни принципи, то има интерес да изнася напред онова, което има по-голямо търсене. И да, действително има хора, които се възползват и захранват тези елементарни потребности и първосигнални емоции. Но изцяло наша е отговорността как ще ползваме това средство за социализация и доколко ще го прилагаме към собствения си живот.

Няма защо да се оправдаваме с международни конспирации и с новия световен ред. Редът във всяко историческо време е позволен компромис, в който по-силните имат повече възможности от по-слабите, а те налагат и правила, писани и неписани, по които се става по-силен или те допускат до конкретни информационни, комуникационни и други ресурси. Но по-слабите са огромен брой и също имат свои способи да влияят на процесите, макар и доста по-ограничени.

Правилата днес са следствия от много натрупвания и не са по вина на малък брой избрани, с отстраняването на които ще се обърне ходът на историята. Да, тези правила не са и зависещи от голям брой хора, защото повечето земни жители, за добро или лошо, нямат способностите да управляват ресурси. Но все пак има достатъчно много фактори, които съставляват тенденциите. И да, разбира се, че силните на деня биха искали другите да са лесно управляеми и поради това да са и предвидими в много отношения. Но не всяко нещо е създадено с такава цел. Често целите се променят, откакто се осъзнае потенциалът, и мисля, че случаят е точно такъв.

Аз като последната инстанция

Писането на автобиография, създаването на собствено портфолио, описването на умения, постижения и лични ресурси стана нещо неотменимо в днешната ера. Да, вече много работодатели не разчитат на документите, особено ако те са базирани на свободното творчество на своите автори. Но дори и да са базирани на дипломи и сертификати, съдържанието отново остава под въпрос.

В такава среда аз се оказвам последна инстанция. И основните варианти пред мен са два. Или да се възползвам от изгодната си позиция и да изграждам образа си по начина, по който на мен ми отърва, или да оставя другите да говорят за мен, като им подхвърлям от време на време някакви податки. В единия случай аз ще заблуждавам чрез тях, в другия – те ще подвеждат чрез мен. И в двата случая ще лъжем хората, които разчитат на публичните източници, медии и авторитети, че ще им дадат сравнително точна информация.

И много често няма да имаме противодействие на лъжите, което ще ни направи безнаказани. В такава ситуация предпочитам честния отговор. А честният отговор на въпроса кой съм аз е, че не знам. Опитвам се всеки ден да съм нещо по-добро от вчера. Като казвам по-добро, ясно е, че то е по някакви лично мои критерии. Стремя се да съм нещо, от което да не ме е срам, но и да не се възгордявам, да не се дразня, но и да не дразни и околните, да не се прехласвам, но и да не се отвращавам. Аз съм всичко, което съм наследил от природата, от възпитанието си, от образователната система, от приятелите си и учителите си. Каквото и да съм днес, според мен то се променя и развива. Може и да е зациклило на едно място, а развитието да е само мое субективно усещане. Но нека приемем развитието като натрупване на опитност от грешките и успехите до степен, че да се избягват първите и да се увеличават вторите. Да, това е лично мое усещане, но ние не можем да обективизираме самите себе си, така че и аз не храня такива илюзии.

Ако нищо не разбрахте от това есе, спокойно. Няма да сте само вие. Пътят другите да те разберат неизбежно минава през това сам себе си да разбереш. Така че, ако не останете благосклонни към това, което написах, снизходително приемете, че това е част от общуването ми с вас в търсене на отговори. Да, есето не е отговор, а е част от диалога. Ние можем да свалим нивото и да го обезличим, но можем и да го продължим в още по-продуктивни посоки. Ако успеем да отключим последната възможност, без значение кога, написаното ще е имало смисъл.