Продължаваме да говорим за „Hey Jude“, един от най-големите хитове на „The Beatles“ от 1968 година. В предишната част говорихме за композирането на песента и нейният запис в студио. Тук продължаваме със студийната работа по парчето и ще разкажем малко повече за процеса по неговото издаване и популяризиране.
Прави впечатление основната роля на китарата на Джордж в първите дубли. Докато записват, Пол Маккартни и Джордж Харисън се скарват за китарната част. Пол разказва: „Първият път, когато седнахме с Джордж и изпях първата реплика: Хей Джуд, Джордж тръгна да акомпанира на китарата. След „Don’t make it bad“ – пак акомпанира. Включваше се на всеки стих. Казах му: „Чакай малко. Мисля, че не е това, което искаме за тази песен. Може би ще се включваш на всеки ред малко по-късно. Мисля, че началото трябва да е семпло.“ Той реагира с нещо като: „Аха, да, добре, хубаво.“ Обаче не вникваше в това, което казвах. Аз настоявах да няма реплика от китарата на въвеждащото Хей Джуд и това ми беше важно. Но ако кажеш това на китарист и той не е съгласен, изглежда сякаш омаловажаваш ролята му. Мисля, че Джордж се почувства така и все едно ми казваше: „Откога ти ми казваш как трябва да свиря? Аз също съм част от „Бийтълс.“ Разбирам и неговата гледна точка.“ Пол се връща на този момент и в книгата си „Many Years From Now“ („След много години“): „Спомням си, че показвах на Джордж песента за пръв път и той инстинктивно правеше това, което прави всеки китарист – да акомпанира след всеки стих. Казах: „ Не така, Джордж“, и той много се обиди. Като се връщам назад, си мисля, че ще се обиди, разбира се, след като го отписвам така. Казах му, „Ти ще влезеш към втория припев, когато вече се е натрупало много напрежение.“
В интервю през 1985 година Пол обяснява: „Джордж искаше да свири еко рифове (отсвири след вокалните фрази), а аз не мислех, че е подходящо. Той обаче не беше на това мнение и ми костваше голямо усилие да „събера смелост“ да кажа на Джордж Харисън, един от великите, да не свири така. Беше като обида. Но пък така се случваха много от нашите неща.“ Пол продължава да разказва за ролите, които членовете на групата имат в аранжимента: „Това е трудното с групите – не си директор на танцов състав, където можеш да командваш хората, а те да очакват това от теб. Ти си просто един от членовете на едно много демократично формирование, което за една група е най-добрият вариант. Всички имахме един и същ статут и гласът ни – една и съща тежест. Когато издадохме „Anthology“ (има се предвид средата на 90-те години), шеговито разменяхме реплики и аз казах: „Давам си сметка, че съм се държал като един противен началник.“ А Джордж отвърна иронично: „ Не Пол, няма такова нещо.“, защото всички знаехме, че е така. Но пък за мен беше фундаментално и макар да признавам, че съм командвал, също така мисля, че съм бил и много смел, за да не се поддам на натиска на групата. В книгата на Кристофър Сандфорд (Christopher Sandford), „McCartney“ , е цитиран асистентът на групата - Мал Евънс (Mal Evans). Лично на него му се е струвало, че понякога Пол много е държал да стане така, както той иска, докато са в студиото. Седнал на висок стол, той ги кара да се трудят здраво, или ги командва от интеркома на горния етаж. Харисън изразява мнението си пред инженера Джордж Мартин (George Martin): „Виж, за мен е трудно, защото е просто концепция. Въпреки че според него така не звучи добре и трябва да е по друг начин, може да е по много други начини. Искам да кажа,че е можело и да остане - един откъс от музика може да е поп, джаз, класическа или каквото искаш; каквото решиш да бъде, в това ще се превърне.
Угнетен от тези конфликти и от дрязгите между Пол и Джон, Ринго Стар напуска групата и едва е убеден да се върне при заснемането на промоционалния видеоклип две седмици по-късно.
По време на дългата завършваща част, която се чува от третата минута на песента, Пол прави серия от импровизирани крясъци, които той по-късно сам описва като „Разгонен Кари Грант“. Критиците пък го свързват със стила на рокендрол музиканта Литъл Ричард (Little Richard).
Първоначално от „Бийтълс“ не са планирали завършващата част с „На-на-на“ да продължава четири минути, но те я удължават, забавлявайки се от пеенето си, а след това го оставят така и в записа. Пол коментира: „Hey Jude“ не трябваше да е толкова дълга, но за нас беше толкова забавно да импровизираме, че накрая се превърна в химн, а оркестърът (насложен по-късно) ставаше все по-мощен и по-мощен, защото има време това да се случи.“ Предполага се, че Пол донякъде е вдъхновен за този напев от песента „Land Of A Thousand Dances“ на „Канибал Енд Хедхънтърс“ („Cannibal & The Headhunters“) от 1965 година. Тази група е канена от „Бийтълс“ под името „На-на Бойс“ („The Nah Nah Boys“) да я подкрепи в турнето им в САЩ от същата 1965 година.
И още един детайл от сесиите на „Hey Jude“. В почивката между записите, Пол наднича в друго от помещенията на „EMI Studios“ и става свидетел на записа на още една песен от британския топ 40. Елтън Джон е нает за сесиен музикант и това става повод за първата им среща. В автобиографията си „Аз“ от 2019 г., Елтън разказва: „Един ден записвах с „Барън Найтс“ („The Barron Knights“), когато изведнъж в студиото влезе Пол Маккартни. Седна в контролната зала и слуша известно време. После седна пред пианото, каза, че записва едно парче в съседното студио и прекара 8 минути в изпълнение на „Hey Jude'“. Това изпълнение предостави база за доста ярко сравнение с това, което записваха „The Barron Knights“ – за участието на Дез О‘Конър (Des O’connor) в Олимпиадата.“ А песента, която хумористичната поп рок група записва този ден е „An Olympic Record“, достигнала до номер 35 в британските класации, докато „Hey Jude“ е номер 1.
И така, сесията срещу първи август продължава до три сутринта, независимо, че оркестърът е резервиран до 23.00. В следващите дни записът на „Hey Jude“ е подаден за миксиране в „Abbie Road“ и е подготвен за издаване в моно и стерео версия. Но още при изпращането му, в него е открит голям проблем. Оказва се, че двете студиа записват по два различни стандарта, които не съвпадат един с друг. И когато звукоинженерите пускат записите с друго оборудване и при други настройки за звуковите нива, те звучат приглушено. Както се изразява един от звукоинженерите, „Звучеше все едно има завеси пред високоговорителя“. Първоначално това стряска всички, а членовете на групата са направо отчаяни, че усилията им са отишли напразно и пак трябва да записват. Но звукоинженерите успяват да възстановят звука и така записът е спасен. Експериментално Пол дава „Hey Jude“ на диджея на партито на „Роулинг Стоунс“ (The Rolling Stones) от осми август, на което групата отбелязва издаването на албума си „Beggars Banquet“. Джон Уин (John Winn) разказва, че парчето било толкова по-харесано от песните на Стоунс, че им е развалило купона. Вокалистът на групата Мик Джагър (Mick Jagger) не е доволен и даже казва на Пол, че това са две песни, които нямат нищо общо.
Сингълът с песента излиза на 26 август 1968 година с продуцент Джордж Мартин. Някои източници го наричат първо издание на групата в тяхната компания „Apple Records“. Всъщност това е издание на „Capital“ в САЩ, с които договорът още не е прекратен. Просто песента е издадена в един междинен период, в който групата документално се прехвърля към своята компания. Само четири дни след „Hey Jude“, Пол продуцира издаването от „Apple Records“ на „Those Were The Days“ на Мери Хопкин (Mary Hopkin). За нея сме говорили в друг епизод,затова тук ще допълним само, че по-късно тя става втора в „Hot 100“ в САЩ и за три седмици, в които „Hey Jude“ е първа, тя запазва позицията си зад нея. От Б страната на „Hey Jude“ е друг голям хит на „Бийтълс“, „Revolution“, за който ще говорим друг път.
Жанрът на „Hey Jude“ е определян най-често като поп-рок, а нейната продължителност е от удивителните за времето си 7.12 минути, с което става най-дългата песен, записвана от едната страна на грамофонна плоча от 45 оборота и най-дългият сингъл начело на британските чартове. Пол се притеснява, че голямата дължина на песента ще откаже радиостанциите да я излъчват. Но няколко диджея в САЩ реагират положително, а и Ленън казва „Ще я пускат, щом сме ние.“ Донякъде ги убеждава и издадената малко преди това „MacArthur Park“ на Ричард Харис (Richard Harris), която също е над седемминутна. Спорно е дали са знаели за нея, докато са издавали „Hey Jude“, но впоследствие със сигурност са чували за сравненията между двете песни. Пол коментира: „Имахме добър екип от звукоинженери. Попитахме ги колко дълъг може да е запис върху плоча 45 оборота. Казаха ни, че могат да се поберат около 4 минути преди да излезе извън браздите и звукът на записа да стане толкова тих, че да трябва да се увеличава звука на грамофона. Но те успяха да направят много хитри неща, свивайки части, за които нямаше нужда да са със силен звук, и така оставиха повече място да се запишат и други. Някак успяха да вмъкнат 7 минути в плочата, което си е голямо инженерно постижение.“ Песента е съкратена до 5.05 минути в случаи, в които не се побира в компилационни албуми. Това, че толкова дълга песен е станала хит, дава свобода и на други творци да правят дълги песни. Известни примери са „Layla“ на „Дерек енд Доминос „ („Derek & The Dominos“) и „American Pie“ на Дон Маклийн (Don McLean).
Бидейки шестнадесетото парче на „Бийтълс“ начело на „Billboard Hot 100“ в САЩ, „Hey Jude“ се задържа в чарта за деветнадесет седмици, престоявайки на върха за общо девет от тях. Това е рекорд за времето си, който песента задържа доста години. Повечето източници сочат, че го държи до 1977 година, но периодът е още по-дълъг, както показват подробните седмични графики на „Billboard“. През 1968 година е изместена от върха от „Love Child“ на „Даяна Рос енд Сюприймс“ („Diana Ross & The Supremes“). В Австралия „Hey Jude“ не слиза от първата позиция тринайсет седмици. Песента е първа още в Канада, Ирландия, Испания, Швеция, Дания, Норвегия, Белгия, Нидерландия, Швейцария, Австрия, Западна Германия, Югославия, Нова Зеландия, Бразилия, Филипините, Сингапур, Малайзия, Япония и в африканската държава Родезия, номер 2 във Франция, 4 в Италия, 5 във Финландия и Индонезия и т.н. Песента не е включена в албум, а е единствено на сингъл, издаден първоначално за американския пазар и четири дни по-късно – за британския. С тираж от над осем милиона копия, това е един от най-продаваните сингли на групата, също и най-продаваният за годината във Великобритания (където реализира милион и половина продажби), Канада, Австралия и САЩ (където се изкупуват над четири милиона копия). Някои източници твърдят, че общите продажби са над десет милиона. Почти шест милиона са продадени в първите шест месеца след появата му. Песента дебютира под номер 10 в „Hot 100“, с което става първият сингъл, стартирал в първата десетка на класацията. На шести октомври 1968 година е и нейната официална телевизионна премиера в шоуто „Smothers Brothers“. На откриването на най-посещаваното за времето си събитие, рок фестивала в Уудсток от 1969 година, песента е изпълнена в доста различна интерпретация от Ричи Хейвънс (Richie Havens). Всъщност той ползва само завършващата част, като я прибавя към друг актуален хит на групата от онова време, „Strawberry Fields Forever“.
Излизането на „Hey Jude“ съвпада с напреженията в Чехословакия след навлизането на съветски войски в страната и прекратяването на опитите за демократични реформи там. Чешките граждани приемат „Hey Jude“ за химн на своята борба, а това отзвучава и в останалите социалистически страни, включително и България, където песента влиза в репертоара на група „Щурците“, независимо от забраните.
Първият опит за промоция през август се проваля по ред причини, една от които е конфронтацията с евреин, видял в заглавието антисемитско послание. Пол разказва: „Не знаех, че на немски означава и евреин... Даже се създаде неприятна ситуация, защото го написахме на витрината на нашия магазин... (В друго интервю Пол признава, че сам е написал това върху белосаните витрини.) Имахме малък магазин, бяхме популярни известно време. И така, написахме “Хей Джуд“ на витрината, така че хората да го виждат от преминаващите автобуси и да се питат „Какво ли е това?“, Искахме да ги заинтригуваме, а после да осъзнаят „Аха, това е песента.“ И така, по телефона звъни един много ядосан човек, г-н Леон. Беше собственик на един друг магазин наблизо и беше евреин. (Става дума за магазин за деликатесни храни на улица „Мерилибоун.“) Той казва: „Какво правите? Как се осмелявате да направите такова нещо?“ и продължава със същия тон. „Хей Евреин!!!“ Защото по времето на Хитлер, през нацизма „Juden Raus“ е означавало „Навън, евреи!“. Аз обаче не правя връзката. „Защо се подиграваш на евреите, и без това ни е дотегнало.“ Аз му отвърнах: „Не, не, не, чакай малко. Кълна се, няма нищо общо.“ А той ми каза: „Ще изпратя сина ми да ти хвърли един бой.“ Аз му казах: „ Недей така, дай да я караме спокойно. Няма нищо общо с евреите, като чуеш песента ще разбереш. Това е просто заглавието. Всичко е наред.“ Но вече изведнъж ми просветна, че за него е било много неприятно, защото може би семейството му го е преживяло от първо лице. Както и да е, успокоих го и той прояви разбиране. А синът му не ме наби.“
При втория опит за пускане на песента е заснето промоционално видео с режисьор Майкъл Линдзи-Хог (Michael Lindsay Hogg). То за пръв път е излъчено в британското телевизионно шоу на Дейвид Фроуст (David Frost). В него е включена и публика, която пее с музикантите. И тъй като песента никога не е изпълнявана в концерт от цялата група, това е единственото нейно живо изпълнение, докато е в пълния си състав. В края на тази версия (около 06.25 мин.) Пол изпява откъс от друга популярна за времето песен – „Take a load off Fanny, put it back on me“ от „The Weight“ на „Бенд“ („The Band“). В шоуто музикантите правят и пародийна версия на „It’s Now Or Never“ на Елвис Пресли (Elvis Presley). Тъй като двете песни имат сходна структура на акордите, това насочва някои съмнения за влияние върху Пол.
„Hey Jude“ печели наградите за най-добър сингъл на годината на „NME“ и отличието „Ivor Novello“ за най-продаван сингъл през 1968 година. Номинирана е и в три категории на наградите „Грами“ – за песен на годината, запис на годината и най-добро вокално поп изпълнение от дует или група, но не печели нито една от тях. Първата им е отмъкната от „Little Green Apples“ на Боби Ръсел (Bobby Russell), а вторите две – от „MRS. Robinson“ на „Саймън енд Гарфънкъл“ („Simon & Garfunkel“). Но има и обратна страна. От „Simon & Garfunkel“ се вдъхновяват от финала на „Hey Jude“ и се стремят да постигнат същия експлозивен ефект със завършващата част на своята „The Boxer“ от 1969 година. „Hey Jude“ е въведена в „Залата на славата на Грами“, влиза в списъка с „500 песни, оформили рокендрола“ на „Залата на славата на рокендрола“, осма е в първото издание на „500-те най-велики песни за всички времена“ на „Rolling Stone“ и е на високи позиции в още класации на авторитетни медии и организации като „Billboard“, „VH1“, „Mojo“, „NME“ и други. Тя е десетата най-високо класирала се песен в историята на „Billboard Hot 100“.
През 1996 година Джулиан купува на търг записите на песента за сума, равна на близо 56 000 долара в днешна валута. В допълнение той купува за 78 000 долара други вещи на баща си. През 2002 година черновата на текста на „Hey Jude“ почти се продава на търг от „Кристис“ за внушителна сума, но Пол стартира съдебен процес, за да забрани това, твърдейки, че текстът е изчезнал от негова къща. Той няма доказателства за кражба, но съдът отсъжда в негова полза и текстът не се продава. През 2020 година текстовете се продават за над милион долара. Както показва копие на оригиналната страница, тя е от същия лист, на чиято обратна страна е текста на друг култов хит на групата - „While My Guitar Gently Weeps“ от Джордж Харисън. И той ще е обект на друг епизод.
Всякакви жени са се припознавали в Джуд, като най-известен е примерът с журналистката от изданието „Дейли Експрес“ Джудит Симънс (Judith Simmons).
„Hey Jude“ веднага се сдобива с кавъри. Първият по-известен, достигнал до 16-то място в Англия и до номер 23 в класацията на „Billboard“, е на Уилсън Пикет (Wilson Pickett) и е издържан в R&B стил. Когато този кавър става хит, китаристът, свирещ в него, Дуейн Алман (Duane Allman), получава голяма известност и е поканен да свири и за други състави.
Всякакви музиканти са изпълнявали „Hey Jude – от Елвис Пресли до Кейти Пери (Katy Perry). Пол не е спирал да я пее през цялата си кариера и има множество записи от концерти. Първоначално той я пее колебливо, а след смъртта на Ленън спира за известно време. Но от края на 80-те години тя става постоянна част от турнетата му и може да се чуе за пръв път в албума „Tripping The Live Fantastic“ от 1990 година. Там записът е от концерта на 12 февруари 1990 година в Синсинати, Охайо, САЩ. Иначе за пръв път в това турне тя е изпълнена на 26 септември 1989 година в „Drammenshallen arena“, Драмен, Норвегия. Има я в поне още пет концертни албума на Пол. Сред други знакови концерти, на които я е пял, са този в Белия дом през 2010 година и закриването на олимпийските игри в Лондон през 2012 година. Маккартни я изпълнява и на благотворителното събитие „Live Aid“ в Лондон през 2005 година, 20 години след първото му издание. Там той свири първо „The Long And Winding Road“ и я обединява с „Hey Jude“. През същата 2005 година Пол я пее и на полувремето на шоуто „Super Bowl“. Когато през 2014 година Пол и Ринго изпълняват песента в предаване по „CBS“, Маккартни я посвещава на другите двама от групата, Джон и Джордж, които вече не са между живите. И в други случаи тя е използвана като възпоменателна песен поради универсалното си послание. Пол разказва за редовното изпълняване на парчето в концерти: „Сменям репертоара, но винаги изпълнявам „Hey Jude“, защото е толкова готина и е прекрасно да мога да я подаря на публиката. Най-хубавото е, че имаш това чувство, че си част от една общност и във времена като тези, когато е малко мрачно и хората се разделят от политика и разни други неща, е невероятно да ги видиш как се сплотяват и всички заедно пеят края на „Hey Jude“. Това ме прави много щастлив и затова винаги е част от репертоара ми… „Hey Jude“ започна с това, че се тревожех за Джулиан и се превърна в момент на отпразнуване. Също така ми допада, че хората интерпретират песните ми по свой начин. Винаги се радвам, когато леко променят текста. Когато не чуят добре думите, това означава, че са ги направили свои, както се казва. Аз оставям песента да продължи. Сега е ваша. Можете да правите с нея каквото искате. Все едно сега могат да носят песента на своето собствено рамо.“ – завършва Пол, репликирайки към част от текста. В края на парчето Пол често разпява публиката, като я кара да се надпява по сектори или мъжки с женски гласове.
Части от песента често се ползват в сериала „Тъмната кула“ („The Dark Tower“) по роман на Стивън Кинг ((Stephen King)), включително в първия епизод - „Стрелецът“ („The Gun Slinger“, 1982). Действието във фантастичния уестърн се развива в паралелна вселена, където самотен въоръжен бандит търси отмъщение. Кинг обяснява значението на песента в интервю за „Гардиън“ през 1988 г.: „Представям си света на бандита като някакъв свят след радиация, в който историята на всеки един е заличена и единственото, което на практика си спомнят, е припевът на „Hey Jude“. Песента има и пародия, „Hey Food“, направена от „Улица Сезам“ („Sesame Street“) и посветена на здравословното хранене.
Популярността на песента не намалява и в нашия век. През 2010 година, когато е пусната дигитално в „iTunes“, тя става най-изтегляната песен на групата още на същия ден. „Hey Jude“ е обявена от „Small Deamons“ за най-споменаваната песен в литературата, като от сайта ицитират 55 споменавания в най-различни книги, включително такива на Стивън Кинг („Вълците от Кала“) („Wolves of the Calla“) и Тони Морисън - „Рай“ („Paradise“). Днес списъкът не е наличен онлайн, затова разчитаме за тази информация на по-стари източници.
За финал ще цитираме думи на Ринго Стар, казани години след записа: „Hey Jude“ се превърна в класика. Чувствахме се добре, докато я записвахме. Направихме два пробни записа, за да изгладим нещата, и всичко просто си дойде на мястото. Така и трябва да бъде.“
Това беше историята на „Hey Jude“. И много други песни имат интересни истории на създаване, но и за тях ще има подходящо място и време да бъдат разказани.
Крис Григоров.