Часът на специалиста: Любимото от музиката на „Дисни“, част III

Кризата

Трети април 1994 година е една от най-мрачните дати в историята на компанията „Дисни“. Преди да разкажем за нея, трябва предварително да дадем малко предистория.

Още от 1984 година на върха на „Дисни“ се оформя онзи ръководен екип, който ще стане главна причина за най-успешния период на компанията в новата история. През септември същата година Майкъл Айснър става изпълнителен директор и председател на борда на директорите на The Walt Disney Company. Той идва направо от Paramount Pictures. По онова време в „Дисни“ имат сериозни финансови затруднения. Главна причина за привличането на Айснър е настояването на Сид Бас, петролен магнат и тогавашен най-голям акционер в компанията. Семейството на Бас се заема със спасяването на „Дисни“, които са застрашени от поглъщане. Това се случва, след като Сол Стейнбърг, друг доста богат американец, изкупува огромен процент от акциите на компанията на ниска цена. Стейнбърг е бил доста известен с практиката Greenmail (в буквален превод зелен пощенски плик). При тази практика някой изкупува акциите на някоя финансово нестабилна компания на ниска цена, и когато вече е придобил твърде голям дял от тях и я е заплашил от поглъщане, позволява на компанията да си ги изкупи обратно на по-висока цена, заедно с поемане на всички допълнителни разходи. Същото е направил Стейнбърг с „Дисни“, но именно в този момент Сид Бас се намесва. Той вижда потенциал в Дисни и привлича на своя страна борда на директорите на компанията и Рой Е. Дисни, племенник на Уолт Дисни. Така Бас става най-големият акционер. Но за разлика от Стейнбърг, той не препродава акциите, а мисли за разрастването на компанията. Тогава погледът му попада на Майкъл Айснър, който вече има много успешна кариера. Между 1966 и 1976 година Айснър е част от ABC, а от 1977 до 1984 година той е един от директорите в Paramount Pictures. И именно там, в Paramount, Айснър участва в създаването и продуцирането на велики холивудски филми като „Индиана Джоунс: В търсене на изгубения кивот“, „Треска в събота вечер“ и „Стар Трек“. Айснър е известен с това, че намалява разходите на филмовото студио, а същевременно увеличава приходите. Именно от такъв човек се нуждаят в „Дисни“, където продажбите непрестанно спадат, а филмите са все по-зле и по-зле. Идвайки в компанията, Айснър привлича със себе си и своя близък приятел и партньор Джефри Каценберг. Каценберг става председател на Walt Disney Studios, звеното за филмова продукция, а за президент на компанията е назначен Франк Уелс. Айснър и колегите му веднага се заемат да възстановят нейното добро име. Разширяват кабелните мрежи и продажбите в кина, подобряват продажбите на видеокасети със стари филми на компанията, инвестират в паркове и атракции за децата, създават развлекателни комедии, започват по-сериозно да работят върху нови анимационни филми. В този период Айснър и Каценберг са доста близки приятели, макар и с различни характери. А Сид Бас не спира да налива пари. Само през първата година е дал триста и шейсет милиона долара. През 1992 година неговият дял в компанията се оценява на милиард и седемстотин и петдесет милиона долара. Бас ще е част от компанията чак до 2001 година, когато ще продаде акциите. Но да не избързваме!

Когато в резултат на общите усилия идва Дисни ренесансът, Каценберг е сред основните причини за това. Той е известен с това, че е много работлив и амбициозен и навлиза дълбоко в работния процес за всеки нов проект. С най-голяма отдаденост работи за анимационните филми и неслучайно е считан за двигателят зад Дисни ренесанса. С времето всичко това започва твърде много да дразни Майкъл Айснър. Той не приема това поведение като лоялност към компанията, а като опит на Каценберг да добие най-голямо влияние в нея. Айснър чувства, че директорската му позиция е застрашена. Между двамата назряват конфликти, които се пренасят в най-различни направления. Айснър смята, че Каценберг му е длъжник за това, че го е довел в „Дисни“, но пък Каценберг смята, че Айснър му е длъжен, защото главните приходи на компанията идват от анимационните филми. Президентът на компанията Франк Уелс, който цени високо и двамата, играе ролята на балансьор и потушава конфликтите. През 1991 година Джефри Каценберг написва документ, озаглавен „Някои мисли за нашия бизнес“. В него той призовава за по-висока финансова дисциплина и посочва други проблеми, които вижда в управлението. Документът е за вътрешна употреба, но изтича в пресата. Айснър веднага тълкува съдържанието му като критика на управлението си и като опит да бъде дискредитиран публично. Следват нови скандали и отново Франк Уелс е човекът, който се намесва, за да успокои нещата.

Но на трети април 1994 година, само месец преди премиерата на „Цар Лъв“, става непоправимото. Франк Уелс умира в катастрофа с хеликоптер. Инцидентът става по време на негово ски пътуване в планината Руби, Невада, САЩ. Уелс се връща от пътуването, когато хеликоптерът се разбива. Разследването, проведено от американската служба по безопасност на транспорта, установява, че най-вероятно хеликоптерът се е разбил поради навлизане на сняг в двигателя, довело до загуба на мощност. Всъщност хеликоптерът е спирал, за да може пътниците да изчакат метеорологичните условия да се подобрят. И макар да не са се подобрили, те отново тръгват. Машината се разбива на стръмен склон при опит за кацане и четирима от петимата на борда загиват, а измежду тях е и Франк Уелс.

Смъртта на Уелс е голяма загуба за компанията. Но тя дава огромен шанс на Майкъл Айснър да поеме в ръцете си цялата власт. И освен изпълнителен директор и председател на борда, той поема и функциите на президент и оперативен директор. Това дава повод на Каценберг открито да заяви претенциите си за освободената ръководна позиция. Той мотивира това свое желание с отдадеността си за компанията и с големите успехи, които е донесъл с анимациите. Но Майкъл Айснър е непреклонен. Освен това на негова страна е както Рой Е. Дисни, така и борда на директорите. Така през септември 1994 година Джефри Каценберг напуска компанията. В продължение на доста време той води съдебни дела срещу нея, докато през 1999 година тя му изплаща компенсация в размер на двеста и петдесет милиона долара след извънсъдебно споразумение. Междувременно Каценберг, заедно със Стивън Спилбърг И Дейвид Гефен, основава компанията DreamWorks SKG, която става най-големият пряк конкурент на „Дисни“. Именно тази компания прави поредиците за Шрек, Кунгфу панда и „Мадагаскар“, както и още десетки много популярни филми за деца като „Котаракът в чизми“, „Синбад, легенда за седемте морета“, „Уолъс и Громит“, „Как да си дресираш дракон“ и други. А през това време „Дисни“ отстъпва все повече и повече от лидерската си позиция. А Майкъл Айснър напуска „Дисни“ през 2005 година след конфликт с Рой Е. Дисни. Причините за напускането му са насочените към него обвинения от борда на директорите за влошени отношения с партньори, слаби финансови резултати и липса на творчески подход към продукцията. Но натежават и отдавна влошените отношения с Каценберг, чиито успехи с DreamWorks SKG вече са показали на директорите в „Дисни“ каква грешка са направили с неговото постепенно изолиране.

Тази история беше важна, за да се разбере защо нещата след „Цар Лъв“ не са съвсем същите, каквито са преди това. А малко след „Цар Лъв“ излиза следващият филм на „Дисни“, на който се възлагат огромни очаквания.

„Покахонтас“ (Pocahontas, 1995)

„Покахонтас“ е отново филм на „Дисни“, в който има принцеса. Този път тя е индианка. Филмът с продължителност от час и 21 минути е с множество автори и сценаристи. Неговата подготовка е доста дълга, като още през 1992 година се провежда кастингът по подбора на актьорите. Продуцент е Джим Пентакоуст. Режисьори са Майк Гейбриъл и Ерик Голдбърг. Идеята за филма идва на Гейбриъл през един уикенд на 1990 година по време на Деня на благодарността в САЩ, когато той гостува на свой роднина и вижда в богатата му библиотека книга за “Покахонтас”. Още преди това той мисли за анимационен филм, разказващ за американския Запад. През следващата година Гейбриъл представя идеята на “Дисни”, където по същото време един от аниматорите работи по идеи за бъдеща анимация по “Ромео и Жулиета”. Аниматорът вижда, че доста от темите съвпадат. Малко след това “Красавицата и звярът” взима “Оскар” за най-добър филм и директорът на студиата Джефри Каценберг е амбициран този успех да се повтори. Глен Кийн изобразява индианската принцеса, а също той малко по-рано прави и образа на Ариел от“Малката русалка“. Образът на индианката е ползвал десетки модели за вдъхновение, включително актрисата, изиграла образа, Айрин Бедард, като общо петдесет и пет аниматори са работили по нейния цялостен образ. “Цар Лъв” и Покахонтас” се правят почти едновременно, като “Покахонтас” привлича повечето от най-добрите аниматори на компанията. Голдбърг се съгласява да сърежисира филма, след като по-рано работи върху образа на Джинът в “Аладин”. Той поема новата работа, защото се чувства ангажиран с темата за единството между расите, представена във филма. Тази тема е доста актуална тогава. През пролетта на 1992 година се случват “Бунтовете в Лос Анджелис от 1992 година”. Те са на междурасова основа и при тях за шест дни загиват 63-ма души, близо 2400 други са ранени, а са нанесени щети върху сгради на стойност над един милиард долара. Филмът е изграден като романтична драма, за да привлече по-голяма публика, като надеждата е била именно той да вземе награда на “Оскар” за най-добър филм. По същата причина животните във филма са неми, главната героиня е по-възрастна, а езикът е политически коректен и доста лишен от хумор. Въпреки няколкогодишните усилия, наградата не идва, защото, макар да има силна анимация и прекрасна музика, критиците го обвиняват в скучен сюжет, отдалечен от детската аудитория.

Маркетинг кампанията за представянето на филма е внушителна и е придружена с най-голямата премиера на “Дисни” филм в историята, проведена на десети юни в Сентръл парк в Ню Йорк пред тълпа от около сто хиляди души. Две седмици по-късно е разпространен и по кината в САЩ. Приемът от критиците е разнопосочен, като едни го обвиняват в расизъм срещу индианците, а други го поздравяват за посланията за междурасова толерантност. Много хора обвиняват “Дисни”, че не следват историческите факти, независимо че посещават резервати и се консултират с историци и с наследници от племето относно индианските обичаи и облекло. Но в историята Покахонтас е на дванайсет, когато се среща с Джон Смит. Ако във филма се изобрази как чужденец се влюбва в момиче на такава възраст и иска да го вземе от родителите му, ще се приеме зле от публиката. Затова Глен Кийн казва, че историческата обективност е пренебрегната за сметка на това филмът да бъде приемлив за хората днес. С бюджет от 55 милиона, филмът реализира внушителните приходи от над 346 милиона долара, но на фона на бума на “Цар Лъв”, е разочарование за продуцентите. 

Сюжетът е базиран на историята за индианка на име Покахонтас. Това е историческа личност от началото на XVII век, но в случая историята е измислена и разказва за срещата на жената с англичанина Джон Смит и заселници, пристигнали от Джеймстаун, Вирджиния. В реалната история Покахонтас е пленена от англичаните и след това е преместена в Англия, където умира на около 20 години по неясни причини. И в реалността, и във филма, Покахонтас е авантюристична личност и отказва да се подчини на волята на своя баща, вожд на индианското племе поухатан, да не се среща с английските заселници. Невъзможната любов между индианката и капитанът на кораба на заселниците Джон Смит много наподобява тази между Ромео и Жулиета. В реалната история Джон Смит е име на английски изследовател, на когото днес дължим основните данни за детството на Покахонтас. Смит е изигран от актьора Мел Гибсън, който също така и изпълнява по-голямата част от отредените му песни. Музикалните му партии са съвсем малко допълнени от Джес Харнъл. За пеенето си Гибсън твърди, че е било най-трудната част от играта му и че го е направил, за да зарадва децата си. И така, бащата на Покахонтас планира тя да бъде омъжена за индианския воин Кокум, ала тя се страхува от него и от това, че той ще отнеме нейната свобода. Англичаните пристигат, водени от слуха, че в земята на индианците има много злато, и са решени да го търсят. След битка между англичаните и местните жители, бащата на Покахонтас й забранява всякакви контакти с англичаните, независимо че говори техния език. Тя не се подчинява, но бързо е разкрита от други представители на племето. Усилията на двамата влюбени да сдобрят местните и новите им колонизатори не дават резултат и Джон смит е заловен от индианците, за да бъде убит. Следват поредица от битки, в които и двете страни дават жертви. В края на историята Джон е ранен и трябва да напусне мястото, за да се лекува в Англия. Това става с благословията на племето. Покахонтас не може да го последва и стои на върха на скала, откъдето съзерцава как той отплава.

Музиката

Автор на музиката е Алън Менкен, който пише вече за четвърта продукция на “Дисни”. Текстовете са на Стивън Шварц, с когото той започва да работи, тъй като малко преди да стартират работа по музиката, умира текстописецът Howard Ashman, а Тим Райс е зает. Ашмън вече е знаел за “Покахонтас” и е щял да пише за произведението, но смъртта му изпреварва събитията. Шварц е препоръчан на Менкен от хора в „Дисни“, а когато се запознава с творчеството му, Менкен е напълно сигурен, че той е най-подходящият човек за този конкретен филм. Когато започват работа, между двамата има и напрежения, защото Шварц пише и музика, а Менкен проявява отношение и към текстовете. За партитурите по “Покахонтас” се твърди, че са едни от най-големите и най-сложно написаните за анимационен филм. Диригент на оркестъра е вече добилият популярност Дейвид Фрийдман. 

Саундтракът на „Покахонтас“ излиза на 30 май 1995 година. Съпродуценти са му двамата съавтори Менкен и Шварц. Най-известни от него стават двата сингъла “Colors Of The Wind“, издаден на 23 май, и „If I Never Knew You“, който излиза на 12 септември същата година. Саундтрак албумът се представя много добре, заставайки на първо място в класацията за албуми „Billboard 200“ и продавайки над три милиона копия за съвсем кратко време, с което поддържа възходящата ера на „Дисни“ след наскоро излезлия „Цар Лъв“. Общите му продажби са над десет милиона, с което става най-успешният саундтрак албум към анимационен филм в американската история. Саундтракът получава награда за най-добра музика на „Academy Award“, а песента „Colors Of The Wind“, изпълнена от Vanessa Williams, взима наградата за най-добра оригинална песен не само оттам, но и от „Грами“ и „Златен Глобус“. Тя стига до четвъртото място в американския чарт за сингли „Billboard Hot 100“. Всъщност това е и първата песен, която Менкен и Шварц създават. Тя определя цялата им концепция за филмовата музика и също спомага за цялостното производство на продукцията, тъй като всичко върви паралелно. В нейния текст е направена и косвена препратка с „Цар Лъв“, където героинята пее:

„Всички сме свързани помежду си в един кръговрат, в един безкраен (жизнен) цикъл.“
(We are all connected to each other, in a circle, in a hoop that never ends.)

Аз пък ще ви предложа тук инструменталната версия, която правят от Royal Philharmonic Orchestra.

Тук ще наблегна и на две важни за мен песни. Първата е „If I Never Knew You (Love Theme From Pocahontas)”. Тя е песен, мислена като основна за целия филм, но отхвърлена в тази си роля, след като предварителни тестове с деца и младежи установяват, че те не я харесват особено. Песента добива две версии. Първата е инструментална и влиза в общата симфонична оркестрация. А другият вариант, изпълнен от Jon Secada и Shanice, става последна песен в CD албума със саундтрака. Аз ще ви предложа вокалния дует, но повече ви препоръчвам по-любимия ми инструментален вариант със заглавие „I'll Never See Him Again [Instrumental]”.

А най-любимата ми песен от този саундтрак е “Just Around The Riverbend“. Изпълнява я една от важните певици в саундтрака – Джуди Куун.

Джуди е родена в Ню Йорк през 1958 година. Повече от десет години тя участва в мюзикъли и при всяка своя роля в тях печели награди. Участва в „Les Misérables“ (“Клетниците”, 1987), „Chess“ (“Шах”, 1988), „She Loves Me“ („Тя ме обича“, 1993) и други. Именно на нея е възложена една от основните песни в „Покахонтас“. Джуди пее от името на главната героиня Покахонтас, а песента изразява нейните основни желания. Всяка такава песен е наричана „I Want Song“ или песен, изразяваща основните желания на главните герои. Именно затова „Just Around The Riverbend“ е от голяма важност в цялата музика към филма. В текста завоят на реката изобразява рязката промяна в живота на Покахонтас. Традиционното и познатото е представено с метафората за правия път, а новото и непознатото – с тази за завоя. Тя гледа точно зад завоя на реката и пее как и животът е като река и как не можеш да влезеш два пъти в една и съща река. Водата тече и се променя. Всичко има своята цена и заради своята безопасност губим възможността си да разберем какво има след завоя на реката. Героинята пее как усеща, че завоят на реката наближава и тя трябва да избере дали да направи решителната крачка. Покахонтас е изкушена от перспективите за прекрасен живот, които я очакват, и е готова да рискува. Но все още в нея стои въпросът дали да направи завоя, или да изостави мечтите си и да върви по пътя, начертан от племето.

Още в началото се появява проблем с писането на песента на Покахонтас. Тя е предвидена преди срещата на индианката с англичанина. Шварц казва, че Покахонтас няма за какво да пее, докато не се е появил Джон. Тогава съпругата на Шварц, Карол, дава идея в сценария да се вмъкне повтарящ се сън като нещо, което и по принцип е характерно в индианската култура. Шварц обяснява, че „Just Around The Riverbend“ може да се възприеме като индианската версия на „Something's Coming“ – песен със сходна тематика от мюзикъла „West Site Story“ („Уестсайдска история“), който също е една по-стара интерпретация на „Ромео и Жулиета“. Подтекстът е, че тя не желае просто съпруг, а иска да избяга от дома и да е свободна сама да взима решенията си. От ръководството на продукцията не харесват „Just Around The Riverbend“ и възлагат на двамата автори да напишат нещо друго. Те написват друга песен, но не остават доволни от нея. След това презаписват променена версия на първата песен и отново я предлагат за разглеждане. И двамата са много доволни от резултата, което се споделя и от ръководството и така песента е одобрена.

За “Покахонтас има създадени десетки театрални и филмови продукции през годините. Само година преди интерпретацията на “Дисни” има японски филм за нея, а през същата 1995 година пускат и канадска продукция за живота й. От “Дисни” създават втора част на анимацията през 1998 година, наречена “Pocahontas: The Journey To A New World“ „Покахонтас: Пътешествие до новия свят“. Там историята на индианката продължава в Англия. Но безспорно първата част от „Дисни“ остава най-популярното произведение на изкуството, в което този образ е възроден.

Разкриването на богатствата на музиката от „Дисни“ продължава и в следващата част.