Днес ще се опитам по своя свободен начин да опиша едно от онези свои убеждения, които рядко обяснявам на хората, най-вероятно защото много от тях не биха ме разбрали. Ако не ви се чете дълго, мога да ви го кажа и в едно изречение: Не съм мотивационен говорител, защото знам, че няма да съм искрен с публиката.
Сега някои ще кажат: „Но ти си пример за успешен човек, достатъчно е само откровено да разказваш за себе си и така ще мотивираш хората, ще ги вдъхновяваш и те да успяват“. Вероятно е така, но и не съвсем. Именно затова и сега ще разказвам за себе си, но по друг начин, който може би няма да се продаде.
Хората не обичат дълги текстове и до края на този ще стигнат само онези, които нямат друго по-мотивиращо и вдъхновяващо занимание в момента. Ако пък го чете от позицията на мотиватор, то всеки сам за себе си трябва да реши къде е границата и би ли превърнал мотивирането на други в своя мисия по начина, по който се очаква от него.
Реших да пиша, за да ви разкажа защо аз избрах друг подход. Да, знам, че това ще е чужд опит, който няма да стане и ваш личен, докато не го изпитате върху себе си. Но хубавото на спокойното писане е възможността да изразиш мислите си по-точно и ясно и по този начин и сам за себе си да ги изясниш. И ако някой се припознае, да бъде провокиран да помисли върху тях. Знам, че този подход има и недостатъци и че непосредствената гласно изразена лична изповед е по-естествена и въздействаща от писането. Но по това ще говоря по-нататък.
Молбата ми е да не поставяте крайни оценки върху мен като автор и като човек. Не определям себе си нито като оптимист, нито като песимист, нито дори като реалист. Аз приемам, че всяка възможност стои отворена пред нас и че нашата нагласа би трябвало да допусне всеки развой като най-заслужен, без значение дали му харесва, или не.
В този материал ще поговоря за мотивационните говорители, макар и с уговорката, че не всички могат да бъдат поставени под общ знаменател. Едни стават такива по собствена воля, други пък се превръщат в такива, защото хората търсят техните съвети и се влюбват в подхода им на общуване с публиката. Едни работят по утвърдените модели, които ще опиша по-долу, други предпочитат да говорят по-откровено за човешката природа, което е достатъчно условие хората да търсят тяхната експертиза. Но най-важното е кой ги слуша и защо.
Лично аз много рядко слушам мотивационни лекции. Да, харесвам някои умове като Уейн Дайър и Марк Менсън, радвал съм се на поучителните истории на Робин Шарма и Хорхе Букай и на проникновените анализи за отношенията на Джон Грей и Естер перел. Харесвам задълбочените анализи на български познавачи на човешката душа като Иво Величков и Пламен Димитров. Но чета и слушам всички тези хора за забавление и като част от многото други неща, които чета и слушам. Интересно ми е дори не толкова какво казват и пишат, а как го изразяват, как го структурират, как са стигнали до него. Интересни са ми като личности, като реални персонажи от нашето ежедневие, също както това важи и за много други хора от различни сфери на живота. Но не бих платил за тяхното познание.
Да речем, че съм скептик, който приема с еднаква доза съмнение всяка нова информация. Да речем, че съм човек, който многократно чува едни и същи неща от различни места и не смята, че един конкретен човек би му дал такова специализирано знание, каквото други не притежават, особено в сферата на мотивацията. Да речем, че аз ценя повече научното познание, което може да направи човек по-добър в някоя конкретна област, отколкото житейското познание в някакъв по-общ смисъл, което е винаги плод на личните усилия и резултат от лични впечатления.
Нека започнем от популярната представа за мотивационния говорител или лектор, наричан още вдъхновител. Това е човек, който умее да говори и чрез думите си да влияе на големи групи хора да се мотивират за постигането на свои лични или за общи цели. Често това става под формата на монологична лекция, но в последно време и диалогичността на подкастите с такива гости също има сходен ефект. Основната стока, която мотивационният лектор продава на своите клиенти, се състои в две думи – успех и вдъхновение.
Мотиватори в един по-общ смисъл е имало от дълбока древност и без тях животът едва ли е щял да бъде същият. Крале и водачи, политици и военачалници, философи и оратори, жреци и шамани,проповедници и апостоли, гадатели и лечители. Едни са подтикнати от искрената потребност да помогнат на събратята си в нелекия живот, а други правят всичко с изцяло користни цели. Едни работят само със словото, а други го съчетават с различни способности, като умения за водене на битки, лидерски качества, а също и с привилегии по наследство или получени чрез други заслуги към конкретна общност. Едни се възползват от стадните инстинкти на тълпите, други пък създават около себе си последователски кръгове, които захранват усещането им за значимост.
Думата мотивация не е българска и сравнително отскоро е навлязла в нашия речник. Глаголът мотивирам дълго време се е ползвал като синоним на обяснявам и обосновавам мнението си, мотивирам се. За корен се ползва думата мотив, чиито синоними са причина и повод.
Значението постепенно се измества към това да подбудиш, да подтикнеш, да стимулираш, да засилиш стремежа на някой друг да се справи със свое лично предизвикателство. Промяната в значението не е случайна. Ако довчера си мотивирал своите действия, днес мотивираш другия да действа. Вече не е нужно само да обосновеш защо си го направил, а с мнението си как се прави и с наставленията как другите да го правят като теб да го прехвърлиш върху тях.
Самата формулировка мотивационен говорител е директен превод на популярното в англоезична среда определение Motivational Speaker. Както казах, такива хора е имало много отдавна, но чак Дейл Карнеги е може би първият, който превръща платените лекции за личностно развитие в бизнес.
Наполеон Хил също е един от първите, само че през 30-те години на миналия век той не се е радвал на популярността, която книгите му получават през 60-те и 70-те години. Да, ако някой се задълбочи, ще види, че и неговият успех не е плод единствено на доверието на хората, тъй като, преди да напише своите бестселъри, човекът е работил като автор на рекламни текстове и добре е владеел методите за поддържане на интереса у клиентите.
Освен това славата му се дължи на един застрахователен магнат, който му е голям почитател и инвестира много пари в него, а по-късно фондация „Наполеон Хил“ работи като маркетингова агенция и превръща името му в световен бранд. Чрез фондацията наследниците затварят кръга на всички продажби и събират всякакви отчисления от авторски и сродни права, а освен това утвърждават и всякакви сертифицирани курсове и лектори, за да не допуснат други да взимат пари и от преподаване на неговите съвети.
Подробното запознаване с историята за Хил, но не от книгите му, а от външни източници, показва как още от негово време мотивирането на масите се осъзнава като важен печеливш бизнес, който и днес носи милиарди долари на много хора.
През 80-те години Тони Робинс окончателно затвърждава мотивационното говорене като нещо, за което се плаща като за уникално преживяване. В България Юли Тонкин в немалка степен копира модела на Робинс, включително и с включването на шоу елементи, като ходене по жарава и други физически и емоционални преживявания. И Робинс, и Тонкин стъпват на основното разбиране, че всеки има огромен потенциал в себе си и единствено трябва да го отключи, за да успее. Тонкин нарича това „Ново начало“, а вдъхновителят му Тони Робинс – Unleash The Power. Така са озаглавени и повечето им програми и семинари.
Основното в бизнес модела е да го разделят на три части, с което да го направят достъпен за максимален брой хора и същевременно носещ приходи. Една част отива за евтино или направо безплатно съдържание за печелене на най-многобройната публика през YouTube, подкасти и образователни брошури. Втората част са масовите събития, които са платени, но все пак също са достъпни за голяма аудитория. Третата част са специалните програми, които са най-скъпи, включват индивидуална работа и специализирани курсове и са основно ориентирани към хора от корпоративния свят, които могат да си ги позволят.
Не е случайно, че мотивационните лекции стават най-популярни в Западна Европа и САЩ, тъй като именно там корпоративната култура има нужда от това, а то се пренася и към по-бедните хора. За много от работодателите става важно служителите да са мотивирани да работят, защото така те стават по-продуктивни, като същевременно търсят проблемите в себе си, а не в работодателя.
Но както с всяко нещо, пренесено отвън при нас, и мотивационното говорене променя своя обхват и своето предназначение, щом идва в България. Вкарват го всякакви хора – от мислители като Едуард Де Боно и Брайън Трейси, до по-религиозно настроени като Сан Мьон Муун, Висарион (наричан Христос от Сибир), Сри Чинмой и всякакви други. Всички те се възползват от това, че по онова време американската мечта и западноевропейският начин на живот са модел за много българи, а и по време на кризи и периоди на хаос и несигурност хората имат най-голяма нужда от надежда и ориентир за справяне.
Освен това доскоро властващият социализъм тотално е възпирал мотивирането по западен модел, тъй като го е смятал за дребнобуржоазен индивидуализъм. Как така ще учиш някого да отключва потенциала си и да стане успешен, когато по-важно е общото благо, а не отделната личност? Кой би ти позволил да отидеш на лекция за това как да станеш милионер, ако живееш в строй, където всичко е държавна собственост?
Не. Социалистическата система си има други мотивационни събития и това са всеизвестните събрания, на които в огромна част от случаите присъстваш по задължение, а срещу себе си имаш агитатори, прокарващи партийната линия. А те в най-честия случай могат да те мотивират да спазиш трудовата норма и да изпълниш петилетката, което, колкото и скандално да ви прозвучи, си е имало и преимущества, за които по-нататък ще стане дума. Самите агитатори също са част от системата и имат свои норми за изпълнение, каквито имат техните началници и началниците на техните началници. Да си предприемчив, се разглежда като твърде западно, твърде капиталистическо. Не можеш да говориш или да правиш каквото и да е пред публика, без това да е съгласувано с няколко държавни регулаторни органа и без никаква цензура.
И така, щом всичко това отпада, изведнъж хората са ентусиазирани да чуят нещо ново и различно, особено ако идва от така бленувания западен свят, символ на успеха, личната и професионална реализация и финансовото благополучие.
Но както се досещате, нещата отиват в другата крайност. Не е добре да има много регулации, които да ни пречат да чуем алтернативни мнения, но също не е хубаво да има и пълна свобода, в каквато всякакви „месии“ и лъжепророци ни дават съвети за житейско справяне.
Все пак българинът от миналото е имал вроденото чувство да не обича да му дават акъл или ако го взима, да го приема само за информация. Тази наша национална черта, съчетана с бдителността да не бъдем излъгани и прецакани, ни помага да ограничим до немалка степен влиянието на най-големите сектанти и мистици сред мотивационните лектори. Но и това е временно явление.
Наблюденията ми на неспециалист сочат, че броят на хората, които към днешна дата се поддават на такива внушения, все повече се увеличава. За разлика отпреди, когато трябва да инвестираш средства, да отидеш в големия град и да гледаш и слушаш нечия лекция, днес интернет гъмжи от такива, а потребителят има пълната свобода да определя какво да възприема. YouTube каналът не е като радиото или телевизията, които дълго време не бе възможно да превърташ назад и да слушаш на запис. Няма отбран кръг, който да филтрира информацията на база на обективни критерии за истинност, дори и несъвършени да са те, каквато е и истинността като понятие.
Всеки, който е понаучил малко и е прочел десетина вдъхновяващи книги, се захваща да мотивира. Това правят и огромен брой от инфлуенсърите по света. Има милионна аудитория и едни добре отработени маркетингови стратегии за привличане, които отдавна са предвидили нейните нужди, желания, основни проблеми и могат да печелят пари, стъпвайки върху това познание.
А повечето хора следят мотивационни канали и подкасти, за да симулират активност и да се убедят, че са постигнали напредък в духовното си развитие. Това от своя страна създава у мотиваторите усещане за полезност в работата им, което нерядко е привидно и фалшиво. Освен да изпълва свободното време и да действа успокояващо на нервите, слушането на тези лектори рядко води до промени у самите хора. То е неутрално участие с минимално усилие в многобройната безлична публика, а когато е подкаст, е анонимно присъствие в разговор между две умни глави.
Неутрално е, защото винаги е повече за предпочитане да не споделяш с други нещата, от които най-много те е страх или срам, и да не разказваш интимни моменти от живота си, особено пред непознат, при това и срещу заплащане. Неутралното слушане е панацея за хора, които се чувстват самотни. В някаква степен те чувстват водещите и гостите в различни предавания като свои приятели и лични консултанти за правилно живеене, терапевтиране, инвестиране, гласуване на избори, отношение към близки и какво ли още не. Лекциите се превръщат в постоянна залъгалка, в непрестанен източник на допамин, който те кара да консумираш, но не те храни, а само още повече изостря глада ти.
Както в много други сфери, и тук действа класическата маркетингова стратегия, която казва, че ако искаш да продадеш лекарство, първото важно условие е да убедиш хората, че са болни. И докато мотиваторът ти казва, че ти, макар да имаш неразкрит потенциал, трябва да си нещо повече, да си по-богат, по-успешен, по-добър, по-красив и т.н., той всъщност индиректно ти казва, че не си достатъчно такъв, какъвто се очаква, или какъвто искаш да си. Индиректно е, защото директните послания твърде много болят и човек просто ще си запуши ушите или ще отклони вниманието си.
С други думи, мотиваторите и цялата тази семинарна култура създават нуждата от това да се мотивираш и правят всичко, за да я поддържат. В повечето случаи това става не чрез предаване на конкретни умения за справяне, а с продажба на емоция. Именно затова книгите не са достатъчното средство и в повечето случаи тези хора разчитат на живата реч, където максимално въздействащо могат да предадат мисълта си – с увереността в гласа, с езика на тялото, с интонацията и т.н.
Много ми е било трудно да обяснявам на силно емоционални хора да не се поддават на тази емоция, защото те я считат за задължителна и дори за необходимост. А за мен в някои отношения това е манипулативен подход, независимо дали емоцията е искрена,или е добре отиграна. Именно в тази продажба на емоция се състои формата на допамин, за която казах по-горе. То е като бърза енергия, която те прави активен, носи ти някакъв емоционален пик, след който нещата отново спихват и ти още по-осезаемо усещаш пропадането си в предишното състояние, което става още по-тревожно и пълно с неприятни емоции.
Редовното слушане на мотивационни лектори води и до още нещо, което е не по-малко опасно. Това е фалшивото усещане за компетентност. Лично аз също съм го усещал, а и съм чел няколко публикации по темата как интелектуалното удовлетворение от това, че си станал „експерт“ по нещо, без да си даваш много зор, вдига нивата на допамин и така задейства центровете в мозъка, отговорни за усещането за възнаграждаване.
Познавам хора, които стават извънредно дразнещи, след като са изгледали няколко такива лекции. Те ги препращат на други, дават ги като примери, разказват ги и твърдят, че са много добри. Седмица по-късно по-глупавите сред тях изобщо не могат смислено да обяснят какво точно е говорил лекторът, а по-умните го помнят, но вече са гледали други по-интересни неща и сега те са им на дневен ред. Достатъчно е да видиш колко неудовлетворени са тези хора в личния си живот, за да разбереш имало ли е полза за тях това „просвещаване“. Повечето от тези хора отдавна са описани в психологията като жертви на обсесивно-компулсивно разстройство.
Без да задълбавам много, ще кажа, че това е един вечен омагьосан кръг, през който се минава. Той започва от състоянието, в което човек се обвинява какъв провал е и колко лош живот живее, което му носи страхове и тревожност, минава през гледането на мотивационни лекции, които да намалят тази тревожност и да дадат временно облекчение, и после пак се връща в началното състояние. Това е така, защото този цикъл на редуващи се обсесии (натрапливите лоши мисли ) и компулсии (действията с цел неутрализиране на тези мисли) е станал негов навик, негово хапче за краткотрайно лечение. Той е дори повече от хапче, защото не изключва и болезнената страна, което го прави още по-трудно за осъзнаване.
По принцип няма лошо човек да предприема действия, за да се отърси от натрапливите негативни мисли, но в случая думите на лекторите действат като информационна мъгла, защото натрапливите мисли остават водещи. Тези мисли не могат да се отхвърлят по този начин, защото мозъкът на човека е устроен така. За да се неутрализират, те трябва да се приемат и отработят по начин, че да не ни пречат. Иначе пак се връщат при нас с удвоена сила.
Фактът, че не можеш да ги изпъдиш, ти създава нарастващо чувство за вина, че не си достатъчно способен да преодолееш проблемите си. А това от своя страна води отново до търсене на новата доза мотивиране. Все ти се струва, че малко остава да си запълниш празните полета в пъзела, а все се оказва, че това няма край. И ти го правиш не за удоволствие, а за да преодолееш болката от разочарованието си. Нещо като напреднала фаза на наркотична зависимост.
Реакцията на отхвърляне чрез заместване с други уж по-позитивни мисли е бягство, временна пренастройка на мозъка, която обаче не дава дълготраен ефект. Или по-правилно казано, дълготрайният ефект е, че имаме още по-голяма нужда непрестанно да се успокояваме. И ако в началото ни е стигала лекция на TEDx от традиционните петнайсет минути, сега ни е нужно да изгледаме два часа подкаст с любимия ни лектор. А това не отменя факта, че и на следващия ден ще намерим подобно съдържание и то може да продължава и още по-дълго.
В обществото се разви и семинарна култура, което значи, че публиката на всякакви мотивиращи лекции е сравнително постоянна и винаги редовна. Иначе казано, мотивационният говорител често не решава проблема на своя слушател или клиент, а го задълбочава, прави го още по-зависим от самия себе си. В повечето случаи проблемът произтича от склонността на хората да правят всичко в живота си стопроцентово сигурно. А това няма как да стане. Всичко в нашия свят е несигурно, което всъщност прави света подвижен и променлив, а не закотвен към някакво застояло минало. Чрез непрестанното успокояване от мотивационните лектори ние всъщност намаляваме своята толерантност към несигурността и съответно увеличаваме желанието си за контрол над всяка ситуация. Колкото повече увеличаваме това свое желание, толкова повече неща ни се изплъзват.
Най-доброто, което препоръчват психолозите, е да оставим вредните мисли такива, каквито са, и да не се връщаме към тях. Колкото по-често се връщаме към тях, дори и да е с най-добрата възможна нагласа, толкова по-вредни и разграждащи стават те за нас. Когато гледаме мотивационния говорител, ние си мислим, че лекуваме вредните мисли, но всъщност прехвърляме отговорността на него или на някакви други външни фактори, макар на думи да твърдим, че лично сме отговорни и го осъзнаваме, понеже сме чули, че ако не поемаме отговорността, това ни показва като слабохарактерни.
Но по-нататък ще говоря за отговорността. Сега ми е важно да кажа, че мотивирането чрез лекции усложнява нещата, защото по-често ни напомня за проблема, а не ни движи към решението. Ние сме много доволни, че еди-кой си е дефинирал проблема, който имаме, макар да сме си мислели, че той е твърде личен и неповторим по своята драматична същност. Това може да ни накара да му се възхищаваме, макар в дъното на съзнанието си да сме сигурни, че и неговият личен опит най-вероятно не е само в онова, което ни разказва. Но ако той каже, че също е минал през това или че като терапевт е срещнал много хора, минали през същото, и днес те са щастливи и са изпълнили мечтите си, това някак ни кара да му вярваме или поне да го следваме и да очакваме от него още нещо, предназначено за нас. А в немалко случаи той повтаря едни и същи житейски правила и разбирания, защото се изхабява от употреба и не е способен всеки път да дава нещо съвършено ново, което преди не сме чули.
И така, лошите мисли ще са по-често във фокуса ни, когато ги борим с техните противоположни мисли. Когато вътрешно си казваш: „Аз съм провал, за нищо не ставам“, а си пускаш лекция, в която те убеждават с непреклонна увереност, че имаш огромен потенциал и че не го осъзнаваш, ефектът от това е, че ти се чувстваш още по-голям провал.
Уви, успехът не се предава от човек на човек, а се постига самостоятелно. И личният успех, също както личния опит, е въпрос на интерпретация. Следователно всички популярни дефиниции за успех може да са неприложими за мен или теб, а нашето строго индивидуално определение да не важи за останалите.
„Е, да, но може пък и да важи“, би казал някой. И би продължил да опитва с други лектори. Понякога те може и да са много стойностни и смислени хора. Думите им може да са изпълнени с мъдрост и прозрения. Но комбинирани по неправилен начин и тълкувани избирателно, те често не водят до промяна у човека, а само го натискат още по-дълбоко в проблемите му. Това е така, защото той е слушал вече десетки лектори, мозъкът му се е наводнил от концепции за „правилен“ начин на живот и той още повече се е объркал кое работи за него. А объркването е отлична среда за продажба на мотивационно съдържание. Уж се учим как повече неща да зависят от нас, а тези неща се оказват все по-малко. През това минава всеки, който твърде много залага някой друг да му присади своите качества, да го зарази с тях.
Уви, не само успехът не се предава от човек на човек. Никой не става по-смел, след като гледа лекция за смелостта. Даже е по-вероятно да стане още по-предпазлив, защото би се комплексирал, че не може да направи нещата, както ги е направил еди-кой си мотиватор според своя личен разказ.
Оказва се, че единственият начин да се учи, е чрез преживявания. Докато човек се пази от преживявания и ги замества с опит да се подготви за всяко нещо чрез познание, сервирано наготово от мотивационните лектори, той не съумява да добие най-важното нещо, което би могло да го спаси и да му даде мъдрост. Това е личният опит.
(Следва продължение)
Крис Григоров.