Крис Григоров.
Продължавам да разсъждавам върху темата за мотивационното говорене, като в предишната част обърнах внимание на личния опит, който е в основата на способността да се учим как да се справяме в различни житейски ситуации. Разгледах и успеха като най-честа интерпретация. С тази част ще завърша есето си, като вкарам и втория най-важен елемент от мотивационната реч – вдъхновението.
Вдъхновението
Досега говорих за успеха, една от двете най-важни съставки в мотивационното говорене. Сега идва ред и на вдъхновението. И понеже обичам да ровя в генезиса на думите, отново ще подходя по същия начин. Вдъхновението идва от вдъхването, а то – от думата дъх. Дъх пък се свързва с дух, чието друго название е душата. Под дух понякога се има предвид и обща атмосфера. Но тук по-важното значение е за някого, който вкарва дух в другите. Вдъхновителят вдъхва живот на твоите мечти, идеи, цели. Например, когато вдъхваш кураж на някого, ти сякаш му го предаваш така, както може да се прехвърли от дъх в дъх. Вкарваш му го пряко и непосредствено, също като въздуха, който дъхаш в лицето му, опитвайки се да възстановиш проблемното му дишане. Също както в по-религиозен смисъл Бог вдъхва на някого творчески заряд, дава му жизнена енергия, която той може да предаде нататък. Вдъхновители са хора, които в един по-широк смисъл могат да предават, да вдъхват на другите различни чувства или състояния. А вдъхновението е състояние, постигнато чрез вдъхновяване от човек или от нещо друго, което се появява в живота ни.
Никой не говори за вдъхновението като за нещо постоянно. В думите на мотиваторите то е непредвидимо, осенява внезапно, събужда човека от нормалното му състояние, отключва неговия потенциал. Аха, да си дойдем на думата за отключването на потенциала, което е толкова важно за Тони Робинс и стотиците му имитатори.
„Ти имаш неразкрит потенциал.“ Това е една от най-често повтаряните реплики на мотивационните говорители, независимо дали акцентът им е да са по-скоро организиращите лидери, или искат да са само вдъхновители. Според мен много хора смесват двете неща, тъй като следването е част от пазарно ориентирания им подход и те не могат без него. Разбира се, в много от случаите това за неразкрития потенциал е вярно, макар да е станало пословично клише. Но защо е вярно? Защото много от хората не се предизвикват, не искат да излязат от зоната си на комфорт, не желаят да се разделят с нещата, които им придават усещане за сигурност, макар да знаят, че е само усещане. И най-вече, много хора ги мързи. Те могат да постигнат големи успехи, но нямат волята, дисциплината, постоянството да го направят. А това не са природно заложени качества, а умения, които се придобиват и възпитават у човека.
Мързелът може да е следствие от липса на увереност и наличие на комплекси, а може и да е отражение на непрестанната липса на смисъл в живота и усещане за непотребност в света. Липсата на уменията за справяне, посочени по-горе, е причина за много от неуспехите. Но не само това. Тази липса е причина и за застоя, а също и за многобройните ситуации, в които други хора определят нашия живот. Други с повече воля, дисциплина и постоянство от нас. Възможно е те да са много по-глупави, по-злонравни, по-бездарни, но да следват целите си и да ги постигат. И да не си на пътя им, когато решат нещо.
Най-често зад мързела надничат страховете, които трудно се пренебрегват, както и липсата на телесна и душевна сила да се преодолее някое препятствие. Но не бива това да са спирачки за човек да опитва и да не се плаши от провали. Да, не всичко ще зависи от него, понеже и средата играе роля, но и всеки може да променя средата около себе си по начин, че да улесни пътя си, така че това не е оправдание.
Когато усетиш, че трудността на задачата е съизмерима с уменията ти да се справиш, ти си вече близо. Затова може да се опитва с малки стъпки, както подхождат повечето ментори по личностно развитие. Важното е трудът на човека да е наистина ползотворен, а да не се хаби в излишни дейности, от което той да се преуморява и обезсърчава още повече.
Колкото и да изглежда пресилено на по-безволевите и страхливи хора, човекът, със своите възможности за справяне, в огромна степен определя собственото си бъдеще. Определя го както с действията, така и с бездействието си в настоящето. Определя го,като избира как да се информира, на кого да разчита, в каква общност да се впише, с какви ресурси да се снабди, кои качества у себе си да развие, за да увеличи продуктивността си. Затова за една врачка ще е достатъчен разговор в пет минути с някого, за да му състави сценарий за възможното му бъдеще или поне да му предскаже онова, което той очаква да чуе и би приел за достоверно.
Думата потенциал не е българска, а нашето съответствие за нея е възможност. Иначе казано, потенциалът не е качество с определена форма и съдържание, а възможност за разширяване на обема и съдържанието на нашите качества. Мозъкът е един отличен пример. Дълго е било популярно схващането, че човек използва само пет до десет процента от мозъка си. Най-новите изследвания отхвърлят тази теория и твърдят, че човек ползва целия си мозък. По-правилно е да се каже, че мозъкът е способен да увеличава обема си, когато човек учи и усвоява нови неща, тъй като тогава в него се активират невронни връзки, създават се нови синапси и т.н. Ако сведем отключването на потенциала до примера с мозъка, по-правилната дума би била разширяване, а не отключване. А потенциалът не се разширява при онези, които действат пасивно, разчитайки главно на мотивационно съдържание. Тъкмо обратното.
Мързелът е една удобна среда, в която егото вирее най-спокойно. Дълбоко в себе си човекът знае, че има потенциал, който трябва да отключи, и често се обръща към онези, които да му го напомнят. Но не го отключва или го отключва донякъде. Това е така, защото човек си го представя като някакво качество, което стои зад заключена врата, и щом тя се отвори, той вече го има. А не е точно така. Не всеки е толкова близо до момента на откровението, колкото им се иска на мотивационните лектори.
На някои хора им е нужно натрупване на увереност и излизане от познатите им представи, в които са интерпретирали живота си. Отключването на потенциала е неговото разгръщане и разработване. Увеличаваш продуктивността си всеки ден, организираш се по-добре, включително и по отношение на пълноценните почивки, лишаваш се от някои дребни удоволствия, съкращаваш времето за оплаквания и безсмислено отлагане и се канализираш. И когато се канализираш, нещата се получават много по-добре.
Но има хора, които не могат да доведат нещата дотам. Те очакват провидение, някакво вълнуващо откровение да дойде свише и с него да се появи музата. И тогава вдъхновението да им изсипе нещо наготово, а те само да го напишат, изпеят, разкажат, предадат. Първо настава една еуфорична радост, като с нея идват и нереалистичните очаквания. Човек започва сам да се надъхва, да се самонавива и пренавива. После се сблъсква с реалността, разочарова се, хвърля вината за това върху себе си или върху други фактори, казва си колко голям провал е и пак търси вдъхновения, които да го върнат към предишното екзалтирано състояние, в което светът изглежда толкова красив и пълен с възможности, а той пак е способен да ги използва. Този кръговрат е безкраен, защото хората не си дават сметка, че са въвлечени в него и че вдъхновението е вече силно експлоатирано като инструмент за справяне. Те разглеждат този кръговрат като норма, в която всяко от двете настроения компенсира другото.
И така, хората ходят на мотивационни лекции, за да се вдъхновят да променят живота си. А за да променят живота си, просто трябва да действат активно и с отговорност. Посещаването на лекции внушава усещане за извършено активно действие, но това е внушение. Да прочетеш поредната книга, да се запишеш за този или онзи курс, да изслушаш някое мотивационно видео – това са само пасивни действия в очакване на отключването на потенциала.
И какво се оказва? Хората ходят на мотивационни лекции, за да се вдъхновят. А не си дават сметка, че са можели да използват времето, което са посветили на това, като го запълнят с активни действия за повишаване на уменията си. Човек с повече умения може по-ефективно да промени живота си. Ако е останал на нивото на мотивационното говорене, в думите му непрекъснато ще проличава онзи вакуум, останал незапълнен от липсата на действия или от полагането на хаотични усилия, последвани от твърде непредвидими резултати.
И така, думите за успех и вдъхновение са прекрасни и стремежът на хората към това да ги превръщат в своя реалност е нещо много хубаво. Но всяко нещо, което се експлоатира твърде много, олеква, изпразва се от съдържание и се превръща в непотребно.
Днешният български мотиватор
Мотивационното говорене идва, за да запълни социалната изолация при много хора. Ако имаше повече здрави семейства и общности, където всеки да усеща, че другите му помагат и от тях може да намира подкрепа, хората нямаше да са така смели да влагатхиляди евро в консултанти, терапевти, мотиватори, много от които са там, за да запълнят пазарната ниша.
Не казвам, че всички мотиватори са глупави, некадърни и зле подготвени. Сред тях има и много качествени специалисти, макар те да съставляват твърде малък процент и намирането им в информационното блато да е въпрос на лична отговорност. Не подценявам важната и съществена роля, която много от тях са възприели за своя мисия. Голяма част от аудиторията на мотиваторите очевидно има нужда от помощ. Хоратаопитват със самопомощ, но когато я прилагат, стигат дотам, докъдето е ограничен потенциалът им. Пак напомням, че живеем в свободно време, в което личният избор определя какво да се чете и слуша.
Постоянното присъствие на мотивационни лекции създава илюзията за напредък, а в неяти вечно си ученик. Ученик, който бори вредните мисли с вдъхновяващи видеоклипове или срещи с мотиватори, които да го спасят от провалите и да го „научат“ как да е по-успешен. Вярно е, че човек се учи, докато е жив. Но също така е вярно, че ако ученикът присъства само когато се преподават уроците, а никой не го изпитва какво е усвоил и не оценява напредъка му, той просто ще си стои на едно място и единствено ще се обременява от теории и концепции, в които не съумява да вникне. Неговият ум няма да е станал по-критичен и аналитичен, а само по-объркан и беззащитен сред дебрите на безкрайното познание. Не е нужно да продължава да ходи на тези уроци само за да не му е скучно и да си внушава колко много е постигнал в живота. В един момент това изкушение трябва да отпадне заедно с инертността и на тяхно място да дойде активното действане.
Много хора се чувстват безпомощни да узреят и да вземат живота в ръцете си. Затова им е по-удобно да са ученици, макар учителите, при които ходят, отдавна да са се изчерпали. Да си ученик е изгодно за по-безотговорните, то донякъде освобождава от отговорност.
Много хора, които довчера са обикаляли духовни семинари, са изкушени от идеята да бъдат от другата страна на процеса и от ученици изведнъж да станат учители и просветители. Често съм чувал наши лектори да казват: „Аз пръв въведох в България говоренето по тази тема във време, когато никой друг не бе писал и говорил за нея“.Това е форма на самоизтъкване, в която те сами се проявяват, защото публиката е достатъчно необразована, за да забележи. А онова, което тези наши лектори говорят, в огромна степен е копирано от чужди лектори. Може да са били сред първите в България, но те често адаптират чужди системи към българската действителност. И ако си прочел първо оригиналите на английски език и си наясно с тях, българското съответствие ти изглежда като бледо копие.
Профилът на днешния мотивационен говорител е лесно разпознаваем. По-долу ще посоча и някои от най-честите му форми, популярни у нас.
Започвам с психолога. Десетки хора, професионалисти и полупрофесионалисти, действат в това поле. Те правят не само мотивационни, но и образователни лекции, поради което често е трудно да се разграничи едното от другото. Не е изключено образователна лекция да бъде ползвана като мотивационна, тъй като много хора се припознават в нея. Менталното здраве отведнъж стана много интересно на българина. Мадлен Алгафари пусна своята безконечна поредица „Голям да пораснеш“, която в повече от пет сезона нищи психичното здраве и междуличностните отношения. В интернет пространството има десетки подкасти за ментално здраве, а много от другите жанрове подкасти също канят най-популярните психолози, за да вдигат гледаемостта си.
Да вземем за пример Иво Величков. Освен че има собствен YouTube канал, в който качва съдържание, има множество участия в подкасти, публични лекции, телевизионни предавания и други. Към момента, в който пиша този материал, видеоклиповете, в които той участва под някаква форма, са над четиристотин. Да, повечето са кратки и са пускани с цел реклама на други по-големи негови изяви, но това не намалява значимостта им. В социалните мрежи откъси от лекции на Величков и други като него генерират стотици хиляди посещения, което само показва жаждата на хората да ги слушат. Самият Иво Величков е практикуващ психотерапевт, но и води курсове по хипноза, а също така е и автор на няколко книги. Участията му в подкасти са своеобразна реклама за всички тези негови дейности, макар той често да казва, че се учудва защо го канят, понеже навсякъде е принуден да се повтаря.
Следва вторият основен вид мотиватор – т. нар. окултист. Тук е онова безгранично поле на неизброимите методи, повечето от които лишени от научна обосновка или на границата с мистичното. Тук слагам всякаквите астролози, езотерици, специалисти по карти таро, енергийни полета, регресии, акашови записи, хюман дизайн, ченълинг, семейни констелации, хиромантия, нумерология, китайски и японски методи и какво ли още не. Нерядко хора, занимаващи се с такива неща, правят изказвания по важни за обществото теми, включително политика и икономика. В телевизиите често канят астролози и ясновидци и ги питат какво ще се случи на политическата сцена в България. Виждайки, че тяхното мнение може да има такава огромна важност за обществото, част от тези окултисти организират семинари и мотивират хората. Те ползват някой от горепосочените методи за основа и казват, че на база на него хората ще се чувстват преродени и извисени или ще опознаят себе си и света по нов начин.
задушени от скуката на ежедневието си, огромен брой хора търсят нови преживявания. А ако имат и мъничко податливост към суеверия или към обобщения на база хороскопи, графология или нещо друго, всички те са готови да участват. Нерядко, когато лекторът поиска от своите ученици да се представят, много от тях казват: „Бил съм на много и различни семинари за духовно развитие, но избрах този, защото смятам, че е по-подходящ от всички до момента“. И щом той приключи и отшуми, идва следващият, където човек пак убеждава сам себе си, че след като е вложил пари, време и усилия, това ще е обучението, което ще го доведе до желаните прозрения и ще обезсмислизаписване за следващи подобни семинари.
Много хора дори с известна доза самоувереност разказват през колко много духовни школи са минали и колко хиляди часове са слушали различни гурута и медиуми. А като ги питаш няколко прости въпроса за това как гледат на живота си и на света, чуваш само една несмилаема каша, където всичко се е смесило и се е настанило по начин, по който на човека му е удобно. Той смята, че си е взел най-доброто от всяко нещо, което ще му помогне да прогресира в духовния си път. Но всъщност пътуването му е тъпчене на едно място.
Третият профил с много разновидности в себе си е инфлуенсърът. За всяка публика има съответния инфлуенсър – от майката, която показва как да се отглеждат деца, до децата, показващи как се пренебрегват родителски съвети. От суетни момичета, демонстриращи как правят външния си вид все по-изкуствен, до естеството на мъжкаря, поддържащ фигура с фитнес или спорт. В случая с това понятие обозначавам всички онези младежи и девойки, които решават да станат мотиватори. Докато рекламират различни продукти и услуги, чрез което се издържат, те ни казват „Десет неща, които те правят по-успешен“ или „Седем начина да накараш другите да те харесват“. Това е стар подход, доста популяризиран от женските списания и предлагащ лесна формула на успеха само в няколко конкретни стъпки. Създава се чувство за ред в хаоса, за рецепта, чието следване ще направи чудеса.
Обаче в същността си това е чужд личен опит, вкаран в тясна рамка. Аз мога да правя такива статии на килограм. А изкуственият интелект може да ги излива с тонове. От това се възползват и днешните инфлуенсъри. Не им се налага да се напъват твърде много. Просто копират. И аз ползвам изкуствен интелект, но с много внимание и с проверка в източниците на всяка информация.
Както вече споменах, опитът прозира, когато се срещнеш очи в очи с човека и след срещата си с него си зададеш въпроса с какво той ти допринесе, какво научи от него, с какво се обогати. Та тези малки псевдомотиватори кръжат в мрежите и набират много харесвания и споделяния на публикациите си, но те са далеч от професионалистите от първата група на психолозите.
Четвъртата и последна група, която е доста често наблюдавана от мен, е тази на героите. Всъщност те не са точно герои, а ги наричат така, защото по общите разбирания те са ощетени от съдбата или от обществените нагласи. Тук е мястото на младежа от ромската махала, който завършил в Кеймбридж. Тук е мястото на хомосексуалиста, линчуван от всички, който станал водач на движение за граждански права. Тук е и мястото на горкото момче с увреждания, което надмогнало недъга си и се занимава с музика и журналистика.
Аз съм причислен в тази група, понеже нито имам професионалната подготовка на психолога или окултиста, нито качествата, оценявани от младата публика в набиращите популярност инфлуенсъри. Аз съм онзи, който надмогва недъга си. Това е история на успеха и като такава тя се разказва, за да вдъхновява, да мотивира и т.н. Възможно ли е да подценявам въздигащата роля, която такива истории носят за онези, намиращи се в тежък психологически срив и на косъм от самоубийството? Да, възможно е. Но съм сигурен в едно, че тези хора не са били моя основна аудитория. Не съм се стремял да изкарвам пари, помагайки на такива хора, не поради егоизъм, а защото съм чувствал безсилието си да им дам перспективи с по-траен ефект. Изпитвам силно неудобство да превръщам в бизнес душевните проблеми на хората, понеже изглежда така, сякаш бих се възползвал от слабостта им и от усещането им за липса на изход. Но за себе си ще говоря накрая.
Мога да предложа и една по-проста класификация на мотиваторите. Едните са хвалещи, другите са хулещи хората. За хвалещите вече говорих неведнъж. Те ти казват, че в теб е решението на всеки твой проблем, че ти си автор на съдбата си, че умееш да се справишс всички предизвикателства и т.н.
Интересна е фигурата и на хулещия мотиватор. Той е харизматичен именно с това, че е лош. В български контекст имаме един всеизвестен политик, който години наред не спираше да има водеща роля в управлението на страната. Но когато хуленето се обедини с интелект, получаваме нещо още по-опасно.
Отдавна е установено, че в периоди на нестабилност хората търсят някой доминиращ. Особено се радват, ако знаят, че той е тръгнал от народа и в началото е имал професия, съчетаваща в себе си жертвоготовност и простота, каквато е пожарникарската например. Свикнали с авторитарния лидер, българите по-често се доверяват на някого, дори и с риск той да е груб и арогантен. В очите им той може да е просто силен и уверен в себе си, тъй като те самите се чувстват слаби и неуверени. Горепосоченият политически лидер веднъж каза, че пенсионерите и етническите турци и роми са „човешки материал“. Друг път, на среща с протестиращи миньори, той каза в опит да ги успокои: „Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме“. А да не говорим колко десетки пъти той обиждаше хора от най-близкото си обкръжение, които въпреки това не оттеглиха подкрепата си от него. Огромна група от населението също продължи да застава зад този човек, който еднолично управляваше партия и я осмисляше със своя вече изграден медиен образ. Той им действаше като мотивационен говорител.
Защо става така? Защото мотиваторите хулители разчитат на унижението. Те казват на хората: „Вие сте стадо овце, слаби сте, не можете сами да се оправите. Всеки ви лъже, за да ви използва, да ви вземе парите и да ви лиши от права. Ако послушате мен, всички ние ще станем сила и заедно ще накажем предателите“. Това мнение на мотиватора може да е искрено, но може и да е просто роля, чрез която целта му е да изрази скритото мнение на много други хора за самите тях. Тези хора се презират, че са провалени и че колкото и пъти да опитват да променят живота си, все разчитат на разни предатели. Често тези хора се усещат безпомощни пред силния на деня, а в техните очи той е честен и перспективен. Те слушат своя мотиватор и си казват: „Гледай го колко е прав! Никой друг не смее да каже нещата така, а той ги казва, както са. И той ни познава по-добре, отколкото ние сами се познаваме! Това е достатъчно, за да му се доверим“. Този мотиватор вече е убедил хората, че са неспособни да управляват живота си, града си, държавата си. Така той тенденциозно ги е освободил от отговорност и я е концентрирал върху себе си като техен бъдещ спасител.
По сходен начин действат много водачи на религиозни течения и секти, чиято цел е последователите им да вложат и посветят всичко на общи каузи. А тези общи каузи в дъното си се оказват лични и за облагодетелстването на отбран кръг хора.
Моето разбиране за мотивирането
Имало е случаи, в които хора ми казват: „Важно е да разказваш историята си, защото много хора на твое място биха се предали, дори биха посегнали на живота си, а ти си продължил и при това си останал позитивно настроен“. И аз не съм спирал да разказвам историята си. Но мотивацията ми да разказвам не е провокирана от това да спасявам хора от самоубийство, нито да бъда житейски ориентир за някого. Мотивацията ми зад това да разказвам е, че обичам и на мен да ми разказват истории, твърде различни от клишетата, на които сме се наслушали. Може да звучи самонадеяно, но мисля, че моята история е по-интересна и по-различна от много други. За да бъде така, съм допринесъл не само аз. Много други фактори имат своята важна роля.
Разказвам историята си, защото искам да намирам и други хора със сходни истории. Искам да откривам хора, които умеят да разказват и да вадят ценните уроци от живота си, за да научат и мен на нещо. Искам и аз да се уча да разказвам и през своята история да извличам ценни неща.
Разказвам историята си, защото съм изкушен да помогна на някого да научи нещо за себе си чрез нея. Но това изкушение, както и по-рано писах, е форма на суетност и част от неизбежния медиен образ, който поддържам, за да търсят моите умения и услуги. Затова тази причина не е най-важната. Разказвам историята си, защото има глад за такива истории.
И тук стигам до моето разбиране за мотивиране на хората. Според мен, за да мотивираш някого, достатъчно е просто да му разказваш какво се е случило на теб и как си го преодолял и да спреш дотам. Изкушението все ни води една крачка напред до това да кажем: „Ето, аз се справих, направете като мен, нека аз бъда ваш пример, ваш наставник, ваш вдъхновител“. Хората лесно се поддават на такова нещо. Те обичат да бъдат водени, особено когато знаят, че това е безопасно и няма да ги представи като твърде слаби и уязвими. Но моето наблюдение е, че просветлението за всеки идва тогава, когато той спокойно може да направи анализ на слабостите си, на какво се дължат, до какво водят и как се преодоляват.
Да речем, че аз си давам сметка как една от слабостите ми е изкушението да разказвам историята си, да разкривам опита си в статии като тази, за да може това да помогне на някого. То едва ли ще помогне, но изкушението си остава. То е като натрупване в човека, съчетано с така неустоимото желание да достигнеш до други критични умове и те да го приемат. Масата от хора е по-безкритична. Тя хвали, казва ти „Браво!“, коментира емоционално. Но това не са критичните умове. Критичните умове са тези, които биха ме придвижили към още по-висока степен на съзряване на нещата, за които говоря. Не са просто хора, които биха казали: „уффф, пак тоя с неговите тъпотии“, или: „Супер си, горе главата!“ И аз пиша, защото, макар и провокирано от слабост, целта на действието ме придвижва към търсене на развитие. Не съм останал на ниското ниво, в което добрите оценки ми създават илюзия за успех, а негативните – усещане за провал. Аз пиша, за да изпратя послание: „Всичко, което искам да кажа, е вече написано. Достатъчно е да проявиш интерес и да се отвориш за него“. Това е индиректно послание към всички, за които ми е важно да разбират моята нагласа към живота. То е и към онези, за които не ми е важно, но сами имат това желание и се стремят към него.Писането тук ме облекчава от нуждата всеки път да обяснявам, а ако все пак ми се наложи, ми служи като структура, събираща инак по-разпилените ми мисли.
Аз търся сродни хора, с които да си говоря на темите, които ме вълнуват. Само те ми помагат да надраствам различни свои заблуди и грешки. А съм сигурен, че имам такива. Готов съм да преразгледам целия този текст и да го пренапиша, ако някой достатъчно добре съумее да ме убеди, че има още по-работещи обяснения на онова, което преживявам.
Много от разговорите, които водя, не ми дават нищо, или поне онова, което ми дават, не е осезаемо за мен. Когато това е мое ежедневие, аз го чувствам като мисловен застой, като матрица на повторението. И именно тук е най-важната причина да искам да разказвам историята си. Не толкова за да мотивирам други, а за да чуя насреща си нещо, което ще ми помогне да разбирам още по-добре и нещата вътре в мен, и някои други около мен.
Накрая бих искал да помоля всички да не ми се дразнят, че рядко бих слушал мотиватори и бих търсил вдъхновители. Да, в някои от тези хора има много стойност, но с времето съм станал доста скептичен по отношение на това доколко те могат да допринесат лично на мен. Това не значи, че изцяло съм затворил ума си за нови перспективи. Сред мотивационните лектори най-високо ценя психолозите и се радвам на онези сред тях, които без излишна сериозност и високи претенции за професионализъм помагат с ценни наблюдения на нас, които не си даваме сметка за много неща, случващи се на дъното на съзнанието ни.
Не станах мотивационен говорител, защото днешните начини за достигане на по-голяма аудитория предполагат да казваш, че ще дадеш предварително отговорите на всички въпроси, също и да разказваш какви постижения и успехи си имал до момента и на колко хора си помогнал. Когато човек помага от сърце, той не го прави, за да трупа позитивен имидж, като убеждава другите, че сам той е нещо повече от останалите благодарение на своята щедрост и добродетелност. Според повечето морални системи, добротата е неизменно свързана и със скромността и откровеността. Ако човек е искрен, но нескромен, или пък скромен, но лицемер, това по един или друг начин го прави половинчато добър и изкривява процеса. Огромен брой хора се подвеждат от увереното говорене и си съставят изводи, че човекът, който им говори, е успешен и щастлив. А често това е просто задължителна роля, подплатена с много маркетинг и общи фрази.
Нека хората не си мислят, че съм настроен негативно към онези, успели да превърнат мотивационното говорене в бизнес, понеже им завиждам или ме е яд на успехите им. Много от тях са ми безразлични, понеже взаимно си приличат, което ги прави безлични. Да, бих могъл да се възхитя на някои от тях как владеят публиката със словото си. Но задължително разграничавам това умение от останалите им качества и от думите, които казват на същата тази публика. И никога не забравям, че самопомощ не означава да завися от чужд ресурс, който струва пари, а от ресурса вътре в мен, който изисква дисциплина. Не забравям, че ако аз имам суетата да говоря на други, то многократно по-голяма би била да поискам от някого, на когото плащам, да ме анализира и да ми дава лични съвети за отключване на потенциала, опаковани като ексклузивен и персонален клиентски пакет. Не забравям, че много хора са станали богати и известни, не защото са работили и са развили уменията си, а защото са предлагали готови формули на други как да станат богати и известни, срещу които са получавали много от техните пари и потвърждения на вече създаденото масово одобрение. А да поддържаш такава репутация не е чак толкова сложно. Не забравям, че в най-идеалната си форма добротата не включва да имаш най-високия стандарт на живот и да го демонстрираш като доказателство за успеха си или като атестат за властта си над съзнанието на другите. Не забравям, че индустрията за самопомощ приема всеки, включително и мен, за потенциален свой потребител и насочва задължаващи послания, навлизащи понякога в най-интимните ни потребности. Именно затова тази индустрия най-добре се възползва от слабостта на човека да е в центъра, да е пряк участник в процес, предназначен да го измъкне от проблемите му.
Хората често искат доброто да побеждава. Те искат приказният сюжет да се пренесе във всяко друго нещо. А невинаги добро и полезно се пресичат и не всяко добро е добро от всички гледни точки. Така че аз не мога да разказвам приказки, защото ще се чувствам лъжец. Лъжец, който продава захарни бонбони, от които вкусовите рецептори изпадат в екстаз и хората изпитват временно блаженство, а резултатът е само трупане на ненужна захар в кръвта.
Животът е непрестанно променяща се действителност. В голяма степен всеки е архитект на съдбата си. В този смисъл, ако има нещо, което единствено бих искал да мотивирам хората, то е да преживяват. Повече да преживяват и да трупат личен опит, отколкото да слушат чужд такъв. Е, без чужд опит не може, а понякога той е твърде близък и до нас. Но той е полезен тогава, когато го сравним с личните преживявания и го разчетем през тях. Нерядко най-добрите учители по пеене не могат да пеят, което не ги прави неопитни. Ако пък вие можете да пеете, без друг да ви го е преподавал, това също не ви прави неопитни. Най-полезно е да не се губи любопитството, но и животът да се организира от основополагащи принципи, цели и насоки. А за постигането на важните цели да се работи дисциплинирано и с неугасващ ентусиазъм, въпреки, а и заради пречките по пътя.
Не станах мотивационен говорител, защото вярвам, че делата трябва да говорят вместо теб. Ако моите успехи в музиката, литературата, журналистиката, социалната сфера се отразят трайно и се превърнат в наши общи успехи и ако те помогнат на много деца и младежи да се вдъхновят сами да действат активно и да успяват в изследването на света и създаването на нови неща в него, то аз ще съм щастлив. Единственото, което мога, е да ги разказвам. Да ги разказвам простичко и свободно, с признаването на всички слабости и провали.
Завършвам този текст с чувството, че в голяма степен успях да кажа това, което мисля по въпроса. Полезно е, когато човек опита чисто теоретично да обоснове неща, които дълго е изповядвал, макар и без да го съзнава. Пишете и вие за своите трудности по житейския път. Пишете го за себе си. Не е нужно да го публикувате. Това би ви направило по-подредени, по-уверени в досегашните и по-ориентирани в бъдещите усилия. Написаното, стига да е наистина от дълбините на вашата искреност, ще е моментна снимка, която да ви помага да се погледнете отстрани и след време да оцените напредъка си, стига да имате такъв.
Желая ви мотивация, успех и вдъхновение!
