Ревизия: Защо не станах мотивационен говорител. Част II

Този материал е посветен на мотивационното говорене и обяснява колебанието ми да се занимавам с такова нещо, въпреки многото предложения, които съм имал през годините. В предишната част разгледах понятието мотивационен лектор и какво крие то като история, култура и психология. Разказах и за последиците от мотивационните лекции сред по-голямата част от тяхната публика.

Стигнах до важността на личния опит, чрез който човек може сам да учи от живота и да става все по-успешен.

Ако не в това, то личният опит може да помогне да намерим по-подходящите лекции, които не ни вкарват в зацикляне, а ни тласкат към нови открития за себе си.

Много трудно е да се обясни какво всъщност е личен опит и не претендирам, че съм намерил универсалния отговор. Хилядолетия наред философи са спорили по въпроса, тада се нагърбвам с отговорността да дам най-адекватното и окончателно обяснение. Ако ми позволите тавтологията, дори и разбирането за опита е в сферата на личния опит. Също както и разбирането за успеха е въпрос на личен успех. Но за целите на това есе все някак трябва да вкарам понятието опит в рамки, през които да опитаме да работим с него.

С времето се убедих, че никой личен опит не е най-добър и най-подходящ за всички останали. Ако някой лектор ви казва, че е много успешен и наготово ви дава своя личен опит, този опит е неприложим за вас, които сте родени и живели в други условия, имате други представи и нагласи към света, друг начин на живот и друга заобикаляща ви среда. Опитът е приложим най-вече в случаите, в които има повече близости и сходства в тези предварителни условия. Но както много родители на близнаци знаят, дори и те често нямат еднакъв опит, макар да са на една възраст, с едни и същи родители и приятели, израствали са в един дом и са учили от едни и същи учебници, а понякога са и с едни и същи физически и емоционални дадености. И въпреки че хората ясно си дават сметка за това, те пак са жадни за това някой да ги мотивира през екрана, да се обръща към тях с фамилиарното „Ти“, докато ги убеждава да го последват, и да им промотира продуктите и услугите си като задължителна част от личния им успех.

А неслучайно думата опит идва от опитване, а не от следване, имитиране, копиране, нито пък от думи като наставление, съвет и т.н. Чуждият опит е просто информация в нашия ум, която ние можем да приемем или отхвърлим, но би ни станала ясна единствено ако я изпитаме лично върху себе си и мине през нашите сетива, през нашите тела и души. Опитът не се заключва само в опитване, но и не може да се натрупа без това начално действие. Много хора достигат само до опитването, но не и до опита в смисъла на нещо, приложимо със същата сила и за още хора. Това е така, защото тези хора са по-ограничени интелектуално и емоционално. Но те не са ограничени от това, че не са получавали опит наготово от другите. Те са природно ограничени. Това е съчетание между по-нисък капацитет на възприемане и разбиране и по-ниска степен на адекватна обратна връзка от средата на развитие. С други думи, по-малко вродени заложби и по-малко внимание, получено от стойностни хора.
Ако голяма част от обкръжаващите те хора те описват в някакви крайни перспективи, независимо положителни или отрицателни, ти рядко би имал достатъчната съпротива да провериш и съответно да промениш това към по-добро. Ти по-скоро ще потвърждаваш мненията на другите за себе си и така ще си кривото огледало, през което да не могат да прозрат какво си наследил от тях. А ако успееш ти пръв да прозреш, те най-вероятно ще са кривите огледала за теб. Само най-прозорливите могат да вземат най-необходимото от всички отражения, пристигащи до тях, и съответно да дават правилни отражения, през които повече други хора да видят какво представляват зад всички маски, наслоени концепции и самозаблуди. Лично аз съм срещал много малко такива хора в живота си и те са оставили трайни следи в съзнанието ми.

Всичко това не би могло да се отключи, докато повечето хора продължават да оценяват другите на принципа симпатия – антипатия.

Човек не бива да се обвинява или да обвинява другите, че не може да бъде това, което иска от себе си. Разбирам, че живеем във време, в което от нас се изисква да сме свръхамбициозни и свръхпродуктивни, но някои от нас имат по-малък капацитет. Някои от нас нямат този огромен потенциал, който ни се размахва пред лицата като сочещ пръст. Никой лектор не знае кой от слушателите му какъв потенциал има. Случвало ми се е да съм свидетел на това как на хора, които по мое мнение са без много потенциал, се внушава, че са супергерои. Разбирал съм мотивацията зад тези опити, но измежду всичките възможни трайни последствия за човека нито едно не е било той наистина да се подобри.

Някои биха казали, че съм краен, и биха давали примери за хора, на които са помагали да повярват в себе си. Но ако се замислят, ще установят, че онова, с което най-много са им помогнали, не са голите думи, макар и казани с цел мотивиране, а примерите и въвличането в конкретни действия, в които тези хора са трупали свой личен опит и са изпитвали границите на възможностите си.

Тук биха ми възразили, че хората на словото са сред причините и българите да преживеят такива важни за националното обединение събития като Възраждането, Априлското въстание и т.н. Но всъщност словото е само елемент от много по-комплексния образ на нашите обединителни фигури. Левски не е бил просто радетел за свобода, а е отделил хиляди часове в пътувания, организационна дейност, предпазване от залавяния, ангажиране на хора по места да събират пари и да разпределят работа в полза на народното дело. И това е само пример. Ботев също е не само поет и публицист, но и революционер. Левски, Ботев, както и всички останали исторически примери не са събирали пари от книги, лекции и курсове за лично облагодетелстване. Мотивиране заради самото себе си нищо не струва. Думите могат да се ползват само като инструменти за временно предразполагане и насърчаване, но не и като ефективен метод за самопомощ и самоусъвършенстване. Те могат да свършат работа, но само в комбинация с действия. Сами са безсилни и дори биха могли да причинят само смущения.

Познавам хора, които от години ходят на психолог, внушават си как това им помага, но това трае до следващия им душевен срив. И проблемът може да не е само в психолога, а в това, че терапията не се случва пълноценно, т.е. с редовното и старателно следване на практическите упражнения за работа с ума и емоциите. Заключва се само до доверителна размяна на думи.

Аз имам едно схващане, че човек по природа е много по-податлив на критики и лоши думи, отколкото на всичко останало. Затова уверенията, че няма да се справи, могат много по-силно да го формират като характер, отколкото обратното. Именно затова повечето хора, показващи самочувствие, са по същността си комплексирани от лошото мнение на другите за тях и мотивирани да натрият носовете на своите доскорошни словесни издеватели. Много рядко самочувствието и увереността са плод на възпитание, в което детето е било подкрепяно. Ако е имало подкрепа, тя в много от случаите е била твърде разглезваща и разколебаваща човека за това доколко е нужно да вложи личен принос за постигането на конкретна цел.

Негативното мислене има и свое научно обяснение. Бях чел изследване, според което в минимум 90% от времето си човек мисли в негативен план, което е обусловено от инстинктите му за самосъхранение и унаследената му способност предварително да си представя лошото, за да се предпазва от опасностите, дебнещи го на всяка крачка. И макар днес да живеем в по-добре уреден свят, в който много опасности са минимизирани, нашите мозъци не са се променили кой знае колко. И хората, подценяващи тези опасности и гледащи само през розови очила на света, са по-скоро наивници, живеещи на повърхността. Това не отменя факта, че хората, затворени в мрачната си перспектива, са заслепени от своя негативизъм и не могат да оценяват хубавите неща в живота и да са благодарни за тях. Неслучайно още в началото предупредих да не ме поставяте в крайни категории, защото сам съм видял неприятности от всичките.

И така, ничий чужд опит не може да се предаде. Никой опит не става истинен за теб, докато сам не го опиташ и преживееш, за да се увериш. Ако те осени осъзнаването, че твърде рядко прилагаш нечий чужд опит като свой, това трябва да ти даде ясен сигнал, че е нужно да подобриш стратегията си за справяне, да я замениш с нещо по-продуктивно. Но пък ако нечия стратегия сработи при теб, не се залъгвай от това до степен, че да искаш да учиш и другите на същото нещо. То е като жена, отслабнала чрез някоя диета, което я въодушевява да помогне и на други като нея, особено пък ако от това ще изкара и доходи, за да поддържа вече постигнатата си фигура със скъпа храна и козметика. Тя мотивира своите последователки да спазват диетата, като им обещава несъмнен успех. Дори всичките последователки да спазват на сто процента диетата, ефектът върху всяка от тях ще е различен, защото всяко тяло носи своята телесна и душевна история и си върви с нея навсякъде. В тази история се включва и опитът, без значение дали е скромен, или по-богат и как е определян по критериите на различни други хора.

За мен личният опит е индивидуален, но в известна степен и колективен. Той е съчетание от тези две неща, което значи, че други може и да се припознаят в него, а може и да не се припознаят. Ето защо и аз сега давам своя опит. Давам го, без да претендирам, че той трябва да става ваш, а с цел да дам едно по-смислено от моя гледна точка обяснение за нещо, за което съм чул много безсмислени обяснения. И правя това с ясното съзнание, че съм изкушен да изложа своето гледище, възползвайки се от свободния интернет. По всяка вероятност и аз съм привлечен от идеята да съм по-богат и успешен и повече хора да ме следват, понеже суетата е присъщо качество на човека. Но за разлика от много „звезди“, които се оставят вълната на общото одобрение да ги издигне над другите като нещо специално и незаменимо, у мен има силно желание сам да се уча и заедно като общност да постигаме напредък. Никой успех, постигнат в обстановка на чужд неуспех, не носи радост за мен. Може и да поведа други, ако те ми повярват, но това не изключва възможността аз да бъда поведен от друг, на когото повярвам. Но аз не държа никой да ми вярва, а и вярвам само на хора, изпитани в много житейски ситуации, така че и двете възможности биха били рядкост. Просто за мен е от изключителна важност да намерим по-работещите начини за съвместно съществуване, за пребиваване в света като общност, а не като отделни единици. Само по този начин повече хора биха станали по-осъзнато щастливи и по-осъзнато успешни.

Тук се изкушавам да дам пример от музиката, който си спомних. Бях на концерт на много популярен музикант. Милиони хора знаеха кой е той. За него работеше огромен екип от добре обучени и солидно платени професионалисти. Това бе един успешен екип зад една звезда. Човекът излезе на сцената и в момента, в който поиска да каже „Добър вечер на всички!“, установи, че микрофонът му не работи. Групата зад него вече свиреше първата му песен, а той не можеше да започне да пее. Минута по-късно проблемът бе отстранен и микрофонът проработи. Този проблем може да е предизвикан от най-незначителния асистент в този голям и професионален екип. Но той показа, че дори успехите на най-големите стъпват на опита и отдадеността на онези, с които те са се обградили. И да, някой може самонадеяно да каже, че се е обградил само от качествени хора и затова няма гафове. Но може ли човек да вникне в психологията на хората? Възможно е популярният музикант да е нагрубил дребния асистент и по този начин той да му отмъщава за арогантното отношение. Възможно е асистентът да не е наясно с този най-нов модел микрофон, който музикантът е купил, за да му подчертава гласа по най-подходящия за него начин. Възможни са хиляди неща.

Затова, ако нечий личен успех е свързан с обществена дейност, човек трябва много да внимава доколко го интерпретира като личен. Не е достатъчно само да убеждаваш, че си нищо без хората зад теб, понеже се твърди, че така изглеждаш по-скромен в очите на публиката. Важно е наистина да си вътрешно убеден в това и нито за миг да не оставяш егото да те отклони в прекомерно придаване на значимост.

И понеже съм в сферата на музикалните примери, ще дам нов такъв. Канят някого на благотворителен концерт. Той казва, че ще отиде безплатно, но иска двеста евро за свояличен озвучител, защото никой не е достоен и способен да го озвучи по начина, по който той трябва да звучи. Това е проява на надменност и опит да се експлоатира успехът и популярността като причина за съобразяване с често пресилени условия. Концертът нито бе за телевизионно излъчване, нито имаше национална значимост, а публиката не бе толкова отбрана, че да се налагат подобни неща.

Мотивационните лектори много обичат да експлоатират успеха си, да го превръщат в по-голям, с което да създадат илюзия за масово одобрение. Това е стар PR трик, за който ще стане дума и по-нататък. Например, ако имаш проблеми с продажбата на билети за концерт, да кажеш публично, че няма никакви свободни места и ако човек не си заяви до минути онлайн, местата ще свършат и той няма да може да се наслади на любимия си изпълнител. Много зали са продадени по този начин.

Наскоро чух по повод един мотивационен лектор, чието име няма да споменавам, че неговата академия е подобрила живота на над сто хиляди човека в България, с което е направила своеобразен рекорд. Спомних си за старата реклама за наколенките на доктор Ливайн, който сам казваше: „Излекувал съм хиляди хора с моите наколенки“. Всъщност това не беше истинският доктор Ливайн, а актьор, който го казва от негово име, понеже горкият доктор не е имал нищо общо с това, освен че са купили името му за тази цел. Никое медицинско проучване не потвърди, че тези наколенки наистина облекчават болката и помагат.

Подобна е историята и с енергийните напитки „Редбул“, които давали крила. Хубаво беше, че се намери съд, който да ги осъди с доста солидна глоба, защото в правото преносните значения не се толерират. Ако някой поиска да ме мотивира с нещо и започне по този начин, той по-скоро ще ме отблъсне, ще ми покаже, че остро се нуждае от нови клиенти, за да захранва и поддържа своя бизнес модел, в който е вложил твърде много ресурс, и трепери от това дали печалбата му за годината ще съвпадне с прогнозите. И ако мога да си послужа отново с тавтология, вече Нищо лично няма в неговия личен опит. Той е обществено достъпен, което в някакъв смисъл го обезценява и обезсилва. Ако наистина е вярно, че този мотиватор е успял да помогне на над сто хиляди, защо това не е рефлектирало косвено върху мен и моето обкръжение? Защо не бях чувал за този човек, преди тази цифра да се визуализира пред мен със своя задължаващ патос и с така привличащата си закръгленост?

Някои ще кажат, че не съм го чувал, защото сам съм достатъчно успешен, та да търся други мотивационни лектори и да съм тяхна публика. Но не е ли грижата за околните част от личния успех? Какво е успехът, ако си е само твой, личен, и се затвориш с него в най-луксозната стая на върха на най футуристичния небостъргач? Но на успеха ще се спра отново по-нататък.

Личният опит е между миналото и бъдещето. Миналото ни показва, че колкото и да е личен, той не е само наш, защото все пак в средата ни има и други, от които сме се учили, ползваме един и същ език, едни и същи културни кодове, а може би интерпретираме по сходен начин дадени преживявания и също по сходен начин упражняваме конкретни действия. Да, често думите, колкото и да са красиви, колкото и преносни значения и заигравки да са възможни чрез тях, не носят пряк и непосредствен, а по-скоро косвен опит. Именно на този косвен опит разчита художествената литература и изкуството изобщо. Дори този текст, макар писан с цел да покаже личен опит, също е носител на косвен опит. Само емпиричният опит, постигнат по научен път, може да е пряк и многократно приложим, защото при него всички или много от условията могат да бъдат контролирани и съответно резултатите – предвидени. Но що се отнася до опита от преживяванията, той е строго индивидуален. Да, той е черпил от колективни представи и нагласи и сам предава от себе си на другите, но това не отменя неговата самобитност.

Може едно преживяване да донесе еднаква емоция на многобройни тълпи, както голът на любимия футболен отбор кара всичките му фенове да крещят от радост. Но за човек, незаинтересован от футбол, това е просто топка, случайно ритната към определената врата в конкретния момент. Ето, спортните успехи като плод на моментни физически усилия са нещо твърде временно и преходно. Ако пренесем това на нивото на всяка друга област, ще видим, че дори и там успехът днес може да се окаже провал утре, ако, да кажем, човек се събуди заслепен от славата и пристрастен към нея.

Мотивационните лектори опитват да предадат опита си чрез думите, чрез езика. А езикът е колкото богат, толкова и ограничаващ. Сами можем да видим това, когато се вслушаме как ни се разказва чуждият успех.

Нерядко мотивационните лектори говорят за успех и вдъхновение. Тези две инак хубави думи до такава степен са влезли в речника ни, че не си даваме сметка какво се крие зад тяхната твърде редовна употреба.

Често онези, които се вдъхновяват от разни успешни според тях хора, ги дават за пример. Те казват: „Ето, виждаш ли, той е бил беден, болен, презрян, тръгнал е от нищото, всички са били срещу него. А виж днес какъв е той. И всичко това е постигнал сам“. Историите за хора, изплували от дъното и достигнали върха, са много красиви и възвишени, но и много изкуствено напомпани. Или, ако ми позволите по-точния израз, по-купешки са. 

Къде е тук сигналната лампа? Често се твърди, че човекът е постигнал всичко това сам. В най-добрия случай са му помогнали един-двама мъдри хора по пътя и той е станал герой. Образът на герой е любим за хората, които не излизат от позицията си на жертви. Днешната ни култура в огромна степен е повлияна от тази иначе древна представа. През социализма това отшумява като нагласа, но след промените и при осъзнаването, че там се крие неразорана пазарна ниша, тези поведенчески модели се захранват с огромна сила. А в основата е най-въздействащият момент – личната история на успеха. Често тя може да започва така: „Бях на ръба на провала. Мислех, че от мен нищо няма да излезе. Пропилявах живота си в безсмислици. Но една сутрин се събудих и получих прозрение. Казах си, че не мога да продължавам по същия начин. И този момент коренно промени живота ми! И сега съм тук, за да ви разкажа как се случи това и да ви мотивирам да вземете живота в ръцете си. Защото съм сигурен, че всеки от вас има много страхове и страда от тревожност, а дълбоко под тези неща остават вашите скрити суперсили“.

Тази уводна част с еднакъв успех може да се включи в рекламно видео на всеки мотиватор. И огромна част от публиката ще бъде заинтригувана. Тя няма да усети клишето, у нея няма да се задейства какъвто и да е критичен рефлекс, а ако се задейства такъв, той ще го заглуши, за да не се каже, че е черноглед. Малко от тези хора са чували за ефекта на Форер, наричан още Барнум, и за други десетки експерименти, в които участниците потвърждават, че индивидуалните им характеристики напълно ги припокриват, а всъщност всички получават един и същ предварително написан текст.

Ако мога да перифразирам популярната мисъл на Толстой за щастливите семейства, ще кажа, че всички истории на успешни хора си приличат, а всяка неуспешна е неуспешна посвоему. Историята на успеха от екраните и лъскавите корици е история с постоянно увеличаващ се позитивен ефект. Уви, животът ни е низ от предизвикателства, носещи всякакъв заряд. Неслучайно животът много по-често се визуализира като колело, отколкото като възходяща линия.

Всеки индивидуален успех е плод на колективните усилия на много хора, дори човек да не си дава сметка за това. По-интелигентните говорители често благодарят на своите учители и помагачи по пътя, а също и на своите последователи. Правят им комплимента, че без тях нямаше да са това, което са. Но често тези хора имат високо его и тезата им е, че успехът им е плод най-вече на техните качества. Те няма как да твърдят друго, след като очакват да го продадат на хората и да им кажат да правят като тях, за да имат същия резултат. А успехите в реалността се състоят в натрупването на конкретни условия. Точното време и пространство, точните материални и човешки ресурси на разположение, конкретният характер и конкретните качества на човека, застанал на пътя на този успех. Тази сложна съвкупност трудно може да се възпроизведе по един и същ начин. Често хората питат каква е рецептата, каква е формулата на успеха, а не мислят за успеха на формулата и доколко тя изобщо е формула, приложима за тях.

Ако мотиваторът е милиардер, най-лесното за него е да ти каже да рискуваш. „Че кой друг, ако не той, примерът!“ – биха казали много от вас. Ами например някой, който успява, но на по-ниско ниво. Някой, с когото можем да се съпоставим. Но дори и той, когато ти казва: „Ето, аз рискувах и успях“, това може да важи за него, но за милиони други хора да не сработи.

Замислете се колко примери на неуспешни предприемачи сте чували. Говоря за такива, които са били неуспешни докрай, а не за другите, минали през разни провали, но като нива от стълбицата на финалния си триумф. Историите на неуспелите хора потъват в тишина. А многократно е потвърждавано, дори и чисто статистически, че провалите в предприемачеството са много повече от успехите. А да не говорим колко успехи са били оценявани след смъртта на хората, които са ги постигали. Просто ние предпочитаме да чуем успешната история от нейния жив и ентусиазиран автор и тя да ни води по нашия инак твърде сив и безличен път. Не искаме да ни говорят за провали, понеже често смятаме и своя собствен живот за такъв. А не е ли най-големият успех да вземаш поуки от провалите? Не са ли най-успешни онези, които са чули много истории за провали, анализирали са причините зад тях и са изградили своя стратегия, преодоляваща повечетоподводни камъни? Да, с уговорката, че не можеш цял живот да се подготвяш и да вземаш превантивни мерки, но и с увереността, че зрелостта се изразява и в това да добиеш представа как точно да се готвиш, без да пилееш ценна енергия в излишни действия. Специалистите го наричат „Грешката на оцелелия“. Разбира се, в случая грешката е в кавички и подчертава индивидуалния път на този оцелял. За мотиваторите е доста изгодно да те убеждават, че липсата на успех е изцяло твой проблем, както и че наличието на успех е изцяло в твоя власт. Те умишлено пренебрегват това в какво време живееш, каква е предисторията ти, с какви ресурси и умения за справяне разполагаш, на какви хора разчиташ.

Успелите хора почти нямат време да разказват успеха си на другите. За тях ежедневната работа, която им носи този успех, е най-важният показател и няма нужда от нищо друго. Те не следват неизменно старата максима от PR сферата, че осемдесет процента от успеха е да го покажеш. За тях такава демонстрация е директна показност и навиране в очите на хората. Автор на този цитат е Едуард Бърнайс, племенник на Зигмунд Фройд. Много хора твърдят, че славата на Фройд като най-важния учен в областта на психологията от началото на миналия век се дължи не само на неговата прогресивна за времето си теория за психоанализата, а именно на Бърнайс. Наричан „бащата на PR-а“, Бърнайс поставя основите на съвременното разбиране за публичните комуникации и важността от достигането до голяма аудитория чрез изграждане на подходящ имидж. Бърнайс изгражда и образа на чичо си като ненадминат и модерен учен, като спомага за английския превод и разпространението на неговите трудове в Америка и превръщането му в голямо име там. По разкази на свидетели на онова време, самият Фройд е бил небрежен към парите си и често имал проблеми с издръжката на голямото си семейство, но с това свое действие Бърнайс му осигурил достатъчно средства за препитание. И така, фройд открива тайните страхове и желания на хората, развивайки идеята за подсъзнанието. След това Бърнайс се появява, за да каже, че само Фройд има ключ към разрешаването на проблема с преодоляването на тези страхове и желания. А медиите са само инструмент, чрез който да се създаде илюзорното усещане за масово одобрение към теориите на Фройд. И да, тези теории стават основополагащи за психологията от онова време, която си е била млада и бедна на изследвания наука. Без тях тя едва ли щеше да претърпи такова развитие и такава популярност до наши дни. Но когато се замисляме за причините зад този успех, там е човекът, който казва, че осемдесет процента от него е да го покажеш.

Всички искат формули с бърз ефект. ако кажеш на някого, че си постигнал успеха, след като трийсет години си полагал труд, това не е продаваемо. Никой не би дал пари за съвет, който ще го накара да работи трийсет години в конкретна област, за да постигне желаните резултати. Тук стигаме до момента с дисциплината. И пак се връщам на агитаторите, за които споменах в началото на това есе. Във времето на социализма по-важно е било да се принудиш да правиш дори това, което не ти се прави, за да си успешен, макар и в един по-колективно обусловен контекст. Днес критерият за успех е единствено личната интерпретация за щастие, а често тя е твърде емоционално наситена и мъглява, без ясна форма и без съдържание. Дисциплината тотално липсва от много лични интерпретации. Хората сякаш искат успехът да дойде бързо и лесно. Самият корен на думата успех идва от дума, означаваща бърз напредък, а същият индоевропейски корен може да се забележи и в английското speed за скорост. При нас думата спешен също подсказва тази по-начална употреба. На думи много хора твърдят, че успехът се постига бавно и трудно и с много упоритост, но ако се провери колко от тях имат истинско постоянство, се разбира, че те са голяма рядкост.

В допълнение на това мерилото за успех се изменя с развитието на човека и той иска все повече и повече, като забравя, че в по-ранните етапи му е било достатъчно и много по-малко. Ето, и аз тук мога да кажа своята формула на успеха и че той е равен на полаганото усилие, умножено по постоянството. Но това би било формулата за мен и за още няколко човека. Ето, за да поставя основите на този текст, аз седнах и писах десет часа без прекъсване. Посветих почти цял ден, без да разсейвам вниманието си с други неща. После отделих и други два дни, в които коригирах и допълвах написаното. Това е постоянството да хванеш хаотичните мисли от конкретния момент и да ги запечаташ в една сравнително подредена структура. Другата възможност е да захванеш да пишеш, да зарежеш по средата, пък след три дни да се чудиш какво още си имал предвид, но си забравил, и т.н. И това е само дребен пример от най-близкото нещо, с което в момента се занимавам и искам да доведа до успешен край. С всичко това не казвам, че успехът винаги идва бавно и трудно. Напротив, има галеници на съдбата, които за краткопреживяват много от онези неща, за които сме свикнали да говорим като за атрибути на успеха.

Тук искам да очертая пътя към всеки успех като път на дисциплинираната дейност. Всеки успех, дошъл без дисциплина, е рядък подарък, който няма надграждане и носи само временно чувство за увереност в способностите. За много хора дисциплината е досадно задължение и те предпочитат да се вдъхновят.

(Следва продължение)